Събуждам се изморена от тежък сън в пет, пет и нещо и едвам държа очите си отворени. Никога не мога да спя спокойно в нощта преди дълго пътуване. Правя си силно кафе – катран и го изпивам на няколко глътки. Скачам бързо в дънки и блуза, нагласени предвидливо от вечерта. Слагам малко грим, колкото да скрия сенките под очите (а те не се маскират лесно) и съм готова да тръгна на път. В събота сутрин - шест, шест и нещо, градът още не се е събудил с махмурлук и е така тихо, че чак се чува жуженето на уличните лампи.

Колата ми се носи плавно и безшумно по булеварда, напомнящ за някоя тъжна песен, която някога съм чула по някоя радио станция. Определено тези асоциации са неясни. Те не са повикани самоцелно, а са бродещи и се улавят в паяжината на мислите случайно. Не е нужно дори да им обръщам внимание. Те просто преминават и съвсем скоро след появата си се изпаряват. 

Излизайки от града, постепенно жълтата светлина от ореола на уличните лампи заглъхва и остава като далечно отражение в огледалата. Оставам съвсем сама на пътя. Само аз и асфалтът. Луната все още се вижда – студена и бяла, но вече самотна. Наближаващия изгрев е разгонил звездите и нахално опипва релефа на планината от изток. Всяка сутрин едно и също за това парче асфалт, върху което бях... върху което щях да бъда и следващото и по-следващото... сантиметри, метри, километри статичност и аз, тази която само преминава за секунди. Докато пътувам сама имам време да си мисля за тези неща. За животинките по пътя, за листата, които тичат след гумите на колата, за хората с които се разминавам, отминавам, ме задминават. Бързо ме приближава една кола. Изнася се вляво и отшумява. Странно ми е. Този човек едва ли познава пътя толкова добре, колкото аз, защото ако го познаваше със сигурност щеше да знае, че наближаваме опасен ляв завой, а той не намаля... до последния момент. Разбирам кога не съм преценила дадена ситуация на пътя, едва тогава, когато по мускулите ми премине студена тръпка на уплаха. След такива моменти е редно да си обещая (и в действителност си обещавам) „никога повече няма да правя така”, но то е като лошо напиване, помни се прекалено кратко. За къде все бързаме. Пътят е един, а целта няма да избяга. Друг е въпросът, когато ние бягаме от целта съзнателно или съвсем с всичкия си.

Постепенно денят идва и остава. С него идват и колите, колите с ремаркета, бусовете, камионите и след като поех по пътя за Русе, се появиха и те – огромните, тежки, светещи с десетки лампички и прожектори тирове. Те са много. Те са бързи и ужасно тежки. Премазват пътя под себе си. Тръгнах толкова рано, за да избегна натовареното движение и да бъда над Дунав към осем. Осем приближава, а аз съм зад поредния гигант, задъхан под товара си, устремен към върха на хълма. Не мога да се изнеса в ляво и да го отмина. Оставам си зад него. Стрелката на скоростомера замира под 50, 40 и започва да играе на 30... 20. Третата ми става много и минавам на втора. Започвам да си мисля, дали няма да е по-добре да намеря къде да отбия, за да му дам малко преднина, а после съвсем естествено да го изпреваря на някоя права. Отминах отбивката и не спрях. Не ми се спира. Не ми се и продължава. Банално. Тази дилема ми напомни за тъпите моменти, в които не зная какво ми се иска. Тогава просто стоя и съзерцавам. Реално – загуба на време, Романтично – близка среща със себе си. По пътя зад тира е почти същото. Времето се забавя за мен, оставам свободна без напрежение и някак защитена. Не е нужно да решавам. Мога просто да го следвам. И там някъде измежду разсеяните си мисли съзирам десен мигач. Шофьорът се оказва разбран. Ляв мигач и газ до края. Обичам да казвам благодаря. Пускам кратки аварийни и излитам. Времето се ускори през вените ми. Да съм сама е обикновеното ми състояние.

Свикнала съм със самотата, а и тя с мен. Романтичните души винаги се надяват, че в един неочакван (а реално жадуван) момент ще им се случи нещо толкова разтърсващо и в същото време романтично, че би било достойно за пресъздаване от Джейсън Стейтъм и Мегън Фокс (примерно). Разбира се, не се случва. Никога. И продължавам по пътя, главата ми е пълна с образи на това, което можеше да е. Всъщност не самотата е виновна за всичко, виновни са болните ни нерви и хроничната липса на любов. 

Нареждам се на опашката. Вадя личната си карта и чакам проверка. Няма нищо по-досадно от чакането, което няма много смисъл в крайна сметка. Идва и моят ред. Млад митничар поглежда личната ми карта, усмихва се „На шопинг, а?” „Да” – отвръщам сухо... какво да му се обяснявам... Газ и да ме няма. На първата бензиностанция спирам да си взема винетка. Много ясно, че нямат за ден, „само за седмица” казва момчето и се ухилва до уши, като вижда евро в ръката ми. Ако бях  Мегън Фокс, със сигурност в същото време банда до зъби въоръжени симпатяги щяха да нахълтат с гръм и трясък и с повече въображение можеше да стана заложница на Джейсън Стейтъм (примерно), който, разбира се, вместо да ми пръсне сладката главичка, щеше да се влюби до уши в нея. Вероятно всичко щеше да свърши – аз и той в някоя прекрасна американска масъл легенда на автомобилната индустрия, отпрашваме по запустял път към залеза с багажник пълен с пари и после щяхме да живеем щастливо или поне докато парите свършат...
Качих се обратно в скучната си кола. Натиснах съединителя и форсирах. Е, да ама не съм Меган Фокс (примерно) и ако излетя със 150 определено няма да се прибера със Стейтъм (примерно), а вероятно без книжка и с поне няколко стотака акт. Каква досада. Върнах газта. Нямаше смисъл да се правя на безсмъртна, след като нямаше дори кой да ме забележи. 

И отново тирове... Много тирове пред мен, зад мен, до мен... Огромни. Тежащи като действителността. Толкова много, че свеждаха до нула или под нея шансът Стейтъм (примерно) да се притече на помощ, ако пръсна случайно гума. Не зная защо не ги харесвам... заради това, че унищожаваха и най-малката ми надежда животът ми да стане вълнуващ или защото се пречкаха, а понякога дори ме плашеха с мощното си приближаване и отминаване. До колко може да се има вяра на тир?! 

И отново аз... пътят... воланът... скоростният лост и нито намек за Стейтъм (примерно) и Фокс (примерно) изживяване. И пак потънах в себе си. Въобще няма такова време, когато да съм на сеанс със самата мен. Една по една мислите ми избистриха гениално заключение. Това, което се случва по филмите, сякаш винаги ми се е струвало по-вълнуващо от това, което ми се случва в действителност. Колко жалко е това?! Емоционално осакатена ли съм? Като че няма обоняние и единственото, което притежавам, са образите от екрана на хора, които имат. Колко идиотско звучи това?! Но факт. 

Хиляди километри изминах, а аз съм си все същата. Слизам от колата. Влизам в огромната сграда на мола. Работата може да почака. След като Стейтъм (примерно) няма да се появи, след като всичко ще е както винаги, защо поне да не подаря на себе си единственото нещо, което може поне малко да притъпи липсата на приключения – малко шопинг. След него няма да се чувствам по-щастлива, но по време на него забравям, защото си представям какво би ми отивало в онзи момент, когато ще ми се случи нещо изключително.