Създаденият герой от Алеко Константинов, станал впечатляващ символ на българщината, отдавна е изживял своето време. Преди близо сто години, актуален за тогавашните събития, Бай Ганьо остава в сърцата на българина със своите нелепи случки от Европа и политическите си действия в България. Но какво ще се случи ако се опитаме да въведем емблематичния герой в днешната обстановка. Да му дадем смартфон, фейсбук и го сложим в реклама на политически лозунг. Какво би се случило, ако просто наречем дадено лице Бай Ганьо?

            Откъде започна всичко това, остана тайна за хората в България. Те просто наблюдаваха безпристрастно телевизорите всяка вечер по време на вечеря, без да осмислят какво са видели. Но днес, за първи път от близо месец, от както се говореше за изборите, се появи един интересен кандидат. Ганьо Балкански, който много хора познавах от историите на Алеко Константинов, сега беше истински. Никой дори и не се замисли защо този човек на средна възраст, с прошарена коса и изкривено физиономия, участваше в политическа кампания. Сякаш не бяха достатъчни постоянните напомняния на хората да гласуват, а сега пред тях се бе изправил в пълния си подновен блясък Бай Ганьо.

-          За да променим бъдещо на нашите деца, гласувайте за № 6 от бюлетината. – с тези думи приключи кратката реклама на политическата партия.  Кои бяха те и какво целяха, не стана ясно.

Не беше важно причината за този политически лозунг, а как той повлия на хората, които го видяха. Онези, които разбраха кого виждат на екрана, гледаха сякаш бяха видели призрак, но истината беше, че всяко едно лице от тези реклами, звучеше и изглеждаше еднакво. Но Бай Ганьо, избръснат, облечен в костюм с вратовръзка, вдъхваше някакво невероятно доверие със своя селски диалект и крива усмивка. Дали на българите не им беше просто омръзнало от всички партии или наистина виждаха някаква надежда в образа на Ганьо Балкански от партия № 6.

      Мина се месец откакто тази глуповата на пръв поглед реклама се въртеше по телевизията. Хората си шушукаха по улиците и кафенетата за това как са видели героят на Алеко Константинов от плът и кръв. Малко от тях реално познаваха книгата на балетриста, но поне се опитваха да коментират както правеха чичовците на Иван Вазов. Некомпетентни, по български винаги спорещи, българите бяха обзети от една невероятна еуфория.

-          Ти да видиш аз кого видях онзи ден докато отивах на работа. – говореше един мъж на спирката на трамвая. – Вървя си аз, нали я знаеш улицата, и гледам пред мене спира една кола, ама от онези дето се вози президента. Слиза от там, с двете си очи го видях, Ганьо Балкански. Един такъв дребен, ама добре издокаран. Зализан, леко смешен в сивия си костюм, но много български. – мъжът разказваше толкова развълнувано, че в ръкомахането си щеше да удари жената, която седеше до него. – Казвам ти, все едно виждах героя от страниците на Алеко.

-          Видял си просто един човек. – каза жената. – Твоите приказки всички ги знаем. Аз за тоя селянин няма да гласувам. Ще ни се подиграват на нас като оставят ние да дадем власт на Бай Ганьо.

-          А на теб не ти ли омръзна да слушаш едно и също всяка вечер. Различни номера, различни лица, еднакви слова и обещания. Искаш промяна, ама като дойде не я искаш. – мъжът беше потресен от думите на жената.

И така случките в кафенетата и спирките водеха до толкова разгорещени спорове, че понякога хората се увличаха така, че забравяха за къде са тръгнали или какво са правили. Този човек, когото наричаше себе си Ганьо Балкански, постави целия български народ пред един много важен въпрос – дали той ще е промяната или народът ще се осъзнае.

      Дни до изборите не останаха, а рекламата на Бай Ганьо се въртеше непрекъснато. Все една и съща, с онези две-три изречения за промяната. Смешно беше вече да се коментира, но за всички беше пълна мистерия кой наистина беше човекът с това име.  Полицията се опитваше да не прави много-много изявления относно това лице на име Ганьо Балкански, но за журналистите не остана тайна, че този мъж от рекламата нямаше друго име, освен това, с което се представяше. Партията, към която беше, сякаш не съществуваше. Поддръжници се грижиха за уеб страниците, телефоните и всякаквата информация, която журналисти и граждани получаваха. Имената, посочени за партийни лидери бяха това на Ганьо Балкански и на Иван Петров. Пълна тайна беше кой е този Иван Петров, а това караше хората още повече да искат да гласуват за тях.

      В деня на изборите, всяка партия имаше изявление по телевизията. Когато дойде ред на №6 пред екраните на цяла България се появи Бай Ганьо.

-          Здравей, българино. Гласувай за мен, защото аз ще ти дам промяната. Ти я искаш, знаеш как да я постигнеш, само че ти трябвам аз. Гласувай! – измърмори с диалект лицето Ганьо Балкански и седна на масата с останалите представители.

С тези си думи, хората, които още не бяха гласували, се стимулираха да дадат гласа си на някой нов. Не кой да е просто човек, а на Бай Ганьо, защото и без това нямаха голям избор.

Но когато приключи преброяването, нещата се промениха. Ганьо не успя да се пребори със своите противници, но успя да си запази място в парламента. Хората се радваха, тъжаха, а някои дори се ядосаха. Нямаше значение дали Бай Ганьо беше в парламента или не. Това име успя да накара цяла България да говори за простотията, за корупцията, за това как да купуваш и да продаваш гласове е неморално.

Никой не разбра от къде се появи Ганьо Балкански, името, което Алеко Константинов беше дал на своя едноименен герой. Важното бе, че славата му се носеше отвъд поколенията. Бяха минали близо 100 години, а хората още се смееха тъжно на историите на Бай Ганьо. Той бе себе си и всички нас взети заедно. Показваше ни какви изглеждаме ние отстрани. Независимо дали живеем в онова време или сега, ние се оставяме да бъдем управлявани от хора, с имена различни на Бай Ганьо, но същите като него.

А ти искаше промяна… Но колко всъщност я искаш?