Почти. Най- грозната дума. Най- зловещата. Най-тъжната. Почти.
„Почти ме обича.“
„Почти успях.“
„Почти се получи между нас.“
Почти. Но не съвсем.
Почти щастлив, почти у дома, почти перфектно.
Почти, ама не точно. Нещо липсва. Нещо винаги липсва. Такива сме, почти хора. Усмихвам се. Чувствам се почти добре. Почти, ала все нещо ми бяга. Наблюдавам цялостната картина, опитвайки се да го хвана, стиснала сърцето си в ръце. Усещам го как тупти. Понякога трепери едва доловимо, с тихата мелодия на самотата, но в следващия момент, когато той ме докосва бие бързо, яростно, неритмично, издига се до небесата и лети, и лети. Един почти усмихнат мъж идва и ме блъска. Изпускам си сърцето. Като пада на земята се чупи. Прилича ми на чаша. Беше пълна. Имаше цвят на любов. Но сега по целият под има разпилени парченца счупено стъкло, а аз нямам идея как да си сглобя сърцето. Помня, когато бях малка, как с мама сглобявахме пъзели. Винаги се отказвах още в началото, защото мразех такива загадки. Нещата не т ...