27.07.2016 г., 22:44 ч.

Почти 

  Проза » Разкази
578 2 8
4 мин за четене

 Почти. Най- грозната дума. Най- зловещата. Най-тъжната. Почти.

 „Почти ме обича.“

 „Почти успях.“

 „Почти се получи между нас.“

 Почти. Но не съвсем.

 Почти щастлив, почти у дома, почти перфектно.

 Почти, ама не точно. Нещо липсва. Нещо винаги липсва. Такива сме, почти хора. Усмихвам се. Чувствам се почти добре. Почти, ала все нещо ми бяга. Наблюдавам цялостната картина, опитвайки се да го хвана, стиснала сърцето си в ръце. Усещам го как тупти. Понякога трепери едва доловимо, с тихата мелодия на самотата, но в следващия момент, когато той ме докосва бие бързо, яростно, неритмично, издига се до небесата и лети, и лети. Един почти усмихнат мъж идва и ме блъска. Изпускам си сърцето. Като пада на земята се чупи. Прилича ми на чаша. Беше пълна. Имаше цвят на любов. Но сега по целият под има разпилени парченца счупено стъкло, а аз нямам идея как да си сглобя сърцето. Помня, когато бях малка, как с мама сглобявахме пъзели. Винаги се отказвах още в началото, защото мразех такива загадки. Нещата не трябва да се рушат и след това да се сглобяват. Трябва да са винаги цели, иначе после са тъжни. Различни. Почти добре, но не съвсем. Оставих сърцето си на земята. Мразя пъзелите. Искам мама да дойде и да сглоби и този. Тя винаги успява. Без почти, това е мама. Не можах да видя лицето на мъжа, който ме блъсна. Но помня парфюма му. Истинска експлозия на вкусове, цветове и чувства изпълни гърдите ми. Мирише ми на препечени филийки и прясно окосена трева. На нова книга. На кожата в колата с красивия номер. Мирише на вкъщи. Опитвайки се да запазя аромата на почти усмихния мъж настъпих нещо остро и тъжно. Извърнах поглед към земята и видях парченце сърце.

„Михаела, тук сякаш е паднала бомба. Веднага събери тези стъкла.“

Не мога. Не мога и не искам. Тези стъкълца са всичко, което ме дефинира като човек. Като все още дишащо същество. Като трезво мислеща и правилно функционираща личност. Мислите за непознатия с мирис на разтопен шоколад не са полезни. Дори и когато не е тук, за да ме блъсне, аз сама газя парченцата от душата си по земята. Обувките ми са кални и цапам наоколо, но не се тревожа. Нещо в мен, все още, наивно, по детски, вярва, че мъжът, който ми обърна сърцето ще се върне и ще запълни чашата отново с мекото чувство на сигурност и закрила.

    „обичан“, дефиниция:

 Да ти завива краката, когато в стаята му е студено. Да те прегръщат и да ти казват, че всичко е наред, когато навън гърми, защото знаят, че мразиш бури.  Да ти правят мляко с какао, защото помнят, че не обичаш чай. Да не те блъскат, когато държиш нещо важно в шепите си, защото се предполага, че знаят колко несигурна си понякога.

 Глупав мъж. Няма да го чакам. Наведох се и започнах да си събирам живота. Парченце по парченце, трупах натрошени стъкла и сърца на кухненската маса. Мъжът се върна.

 „Здравейте, ще ви помогна.“

 Усмихнах се. Знаех, че трябва да съм ядосана на непознатия, но ме заля  вълна любов, която той запрати по мен само с един поглед. Не се усмихна, мълчеше. Очите му казваха всичко. Помогна ми да събера всяко едно парче. Когато приключихме, видях, че бе порязал пръстите си на назъбените парченца. Посегнах към него. Исках да изтрия кръвта от раните, да отнема болката му, да го накарам да се чувства добре, да го помоля да остане и да ме обича. Но се спрях. И той ме спря.

 „Заслужавам го, аз го счупих.“ „Знам.“  „Сърдиш ли се?“  „Почти.“

 Игра на думи. Любимото ми. Обърнах се да видя колко сърце ми е останало. Въпреки, че бе първокласен задник, този мъж имаше нужда от много. Много от моята чаша пълна с любов, грижа и отдаденост. Бях готова да му дам проклетата чаша. Да му дам голото си, счупено сърце и никога да не си го поискам обратно. С гръб към него тихо прошепнах:

 „Ще ми помогнеш ли да го сглобя? За теб е.“

 Изчаках отговор, но такъв не последва. Обърнах се. Непознатият мъж бе изчезнал.

© Михаела Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Разкош
  • Пишеш приказно красиво. Благодаря! Продължавай, моля, искам още
  • Най-прекрасният разказ за любовта, не съм чела нищо подобно, толкова е вълнуващо... Почувствах го, преживях го заедно с героинята. Прелест! Аплодирам...
  • И аз харесах.
  • Чудесен разказ! Радвам се, че тръгнах след коментарите
  • Както и в "Голота", подходящите метафори придават на разказа ви свежест и поетичност, а вмъкнатите "сгъстени" характеристики за близките ви допълват усещането за нещо реално преживяно, автентично. Поздравления!
  • Нина, благодаря ти много!
  • Това е ...най-любовния стойностен разказ, който съм чела през последните години!
Предложения
: ??:??