Почти тривиална история

   Минутите се изнизваха толкова бързо, сякаш ситни капки се процеждаха през процепа на старо счупено стъкло и изчезваха безвъзвратно изгубени някъде, за да не се върнат никога повече там, където са били.

  На перона на метрото се гледаха двама души - момче и момиче. Стояха един до друг и не смееха да промълвят. Мисълта на момичето  беше скована от едно единствено нещо. Мотрисата всеки момент щеше да дойде и да ù отнеме този човек. Щеше да прекъсне миговете, които бяха осмислили деня ù и които я бяха направили щастлива. Щеше отново да тръгне сама и да живее със спомените от срещата неопределено дълго време. До следващия път, неопределения. Този, който можеше да се случи, но можеше и никога да не стане. Душата ù се свиваше. Човекът пред нея леко се усмихна.

-         Хайде, аз май трябва да се качвам.

   В дъното на тунела се беше появила червеникавата предница на влакчето и приближаваше с бавна скорост. Потокът пътници понесе двамата чакащи и ги изтласка малко напред. Една тънка ръка се протегна и стисна момчешките пръсти.

- Наистина, трябва да тръгваш. – прошепнаха тихо пребледнелите устни.

   Младата жена проследи как момчето се качва в натъпкания вагон и се обърна. Знаеше, че ако продължи да гледа как композицията потегля, няма да може да сдържи емоциите си. А не искаше те да стават достояние на околните. Ситните ù стъпки бързо напуснаха станцията на метрото. Тя просто бягаше. Бягаше може би от себе си, бягаше от чувствата си. Бягаше от това, от което вече не можеше да избяга, защото то вече се беше случило и бе оставило своя дълбок отпечатък в нея. Беше срещнала Някой.

    Калина се прибра вкъщи и остави дамската си чанта на дивана. Главоболието изгаряше ужасно главата ù. Тръшна се със сетни сили на леглото и затвори очи. Пред нея се заниза пъстрата лента на събитията от деня. Разговорите с колегите и приятелите, недоволните и вечно искащи шефове и накрая срещата ù с Пламен. За миг се усмихна при спомена за светлото му лице, но сълзите взеха превес и накрая заплака. Мокрите солени капки напоиха тениската ù. Тя се почувства като малка и тъпа ревла и бързо ги изтри. Какво пък. Дори и да не можем да бъдем заедно, поне знам, че те има. Каза си тя, хлипаща през сълзи, и бързо заизтрива издайниците. Трябваше да го направи веднага, защото някой беше отворил входната врата и подрънкваше с ключовете. Скоро този някой щеше да влезе в стаята и да я намери зачервена и сумтяща. А това не трябваше да се случи. По никакъв начин.

-         Ехо, вкъщи съм. Няма ли да ме посрещнеш? – чу тя звънливия глас на майка си.

- Имаш много поздрави от майката на Димитър. Днес се видях с нея... Кога ще се срещаш с него? Май днес те търси по телефона. Не си си била вдигала GSM-а.

-         Беше ми паднала батерията, мамо, и нямаше как да го заредя. – отговори набързо момичето, без да поглежда майка си.

   Излъга. Следобеда нарочно изключи телефона си, за да не я безпокоят. Обикновено като имаше някаква среща, той звънеше безспирно. А точно днес, тя не искаше това да се случва. Искаше да бъде сама с Пламен и никой да не я притеснява. Още повече Димитър. А дали беше права за това? Знаеше, че е обвързана с Митко и то от дълго време. Знаеше, че той държи на нея. Знаеше, че пътят ù е предначертан отдавна с него, но знаеше и друго. Знаеше, че нещо между тях от известно време насам не върви. Между тях беше зейнала празнина. И с всеки изминат ден тя ставаше все по-голяма. А кой беше причината за това? Тя не обвиняваше Димитър. Или може би... Жената отхвърли тази мисъл. Но тя се върна отново в главата ù и я загложди, като тънък свредел. Той дълбаеше и правеше странни канали в съзнанието на младата жена, неспособна да изгони образите от следобедната си среща с Пламен.

-         Калина, ела да ми помогнеш. – извика от кухнята майка ù.

  Калина бързо свали тениската си за вън и облече домашните си дрехи. Обичаше да помага вкъщи, а и това щеше да разсея мислите, които нахлуваха като рояци в главата ù.

   Вечерта телефонът ù звъня многократно, но тя само поглеждаше разсеяно дисплея и не вдигаше. Знаеше кой е, но не искаше да  говори. Не искаше да се оплита в поредното си безсилие да признае пред някого очевидната истина. Познаваше себе си и то твърде добре. Трябваше да мине още време, за да го направи.

   Следващите дни за Калина се изнизаха монотонно. За нейно учудване телефонът мълчеше и тя живееше в едно измислено привидно спокойствие, което всеки момент можеше да се сгромоляса. То трая цели три дни. Четвъртият като че ли още от самото начало тръгна с главата надолу. Първо закъсня за работа, при което я видяха и ù направиха забележка по не особено приятен начин. После пристигнаха куп задачи, които тя трябваше да свърши за отрицателно време. Изнервена в края на работния ден, дори си забрави чадъра и като беше на средата на пътя за вкъщи, я заваля и намокри.    Прибра се ядосана, с мокри дрехи и окаляни обувки. Тъкмо свали блузата си и на вратата се позвъни. Нещо ù подсказваше, че и този път емоцията няма да е приятна. Отвори.

-         Здравей! – нахлу мъжки глас през входа. – Звънях. Чаках да се обадиш! Какво става?

   Тя мълчеше и гледаше как Димитър нахлува с калните си обувки в хола.

-         Няма ли да ми кажеш какво става?   

  Тя продължаваше да го гледа и да мълчи. Сякаш думите ù бяха секнали и не можеше да промълви дори и сричка. Гледаше го и не го виждаше. Главата ù бучеше, а тя стоеше безмълвна.

-         Пак ли са те обхванали онези настроения? Знаеш ли, писна ми! Мълчи си тогава. Като ти мине, може и да ми се обадиш.

   Мъжът стана и бързо излезе. Затръшна вратата след себе си. След него на пода останаха две кални следи.

   Калина не се стърпя, бързо взе парцала и започна да ги чисти. Търкаше неистово, сякаш искаше да изтрие всичко, оставено от този човек някога в съзнанието ù. А защо беше се стигнало дотам? 

   В началото нещата вървяха перфектно и обещаващо. Поне така изглеждаше на пръв поглед до момента, в който двамата не решиха, че трябва да се оженят. Тогава всичко тръгна назад, вместо обратното. Лицето на човека до нея, който тя си мислеше, че познава добре, се промени. Сякаш не беше същият. Заядливостта и дребнавостта се превърнаха в неизменни негови спътници. Калина търсеше пролука всеки един свободен момент, за да не бъде зависима от него. Зачестиха срещите ù с приятелки, които се превърнаха в своеобразен неин отдушник и бягство от Димитър. Но това сякаш обостри още повече взаимоотношенията ù с мъжа. Той стана подозрителен и я следеше почти на всяка крачка. Държеше ù сметка за всичко и ù говореше как ù бил гласувал доверие, а тя не го била оправдавала. При почти всяка среща тя се чувстваше за нещо виновна. Това беше достатъчно за първия разрив между двамата. Два месеца по-късно, след дълги увещания от негова страна, пак се събраха и всичко започна отначало. Докато тя не се запозна с Пламен.

   Това преобърна нещата. Той беше страшно различен от другия. Вглъбен и много интелигентен, при него всичко беше леко и естествено. Всяка среща с момчето ù носеше невероятно настроение за целия ден и желание за всичко, което правеше. Вероятно и за него се отнасяше същото. Знаеха един за друг много неща и си приличаха страшно много по характер, но и двамата усещаха, че трябва да сложат спирачка в развитието на отношенията си и да са само приятели. И те наистина останаха доста дълго време такива.

   Една сряда обаче на Калина ù беше много криво. Беше поредният тъп ден, изпълнен с различни проблеми, включително и една разправия с Димитър. За да се успокои, тя реши да се поразходи малко из улиците. Не искаше да вижда никого. Телефонът ù обаче звънна и на дисплея се изписа името на Пламен. Тя трепна. Всъщност той беше единственият, когото искаше да чуе и който можеше да промени деня ù.

-         Свободна ли си днес? Искаш ли да се разходим. Просто така. Малко навън.

-         Ами, аз всъщност съм на улицата. – отговори задъхано момичето.

  Уговориха се след петнадесетина минути да се срещнат.

Това беше най-невероятното време, прекарано с някого. Смяха се непрекъснато като деца. В един момент, докато се разхождаха, дори заваля, но това не ги смути. Гледаха как дъждовните капки падат леко върху косите им и заблестяват. Това ги развеселяваше още повече. Вече приютени на сухо в едно заведение, не усетиха кога трите часа, прекарани  заедно, отлетяха. Сякаш бяха един миг. Миг на свобода, споделен от двама. И не само...

    На сбогуване въздухът между тях беше странно намагнетизиран. И двамата знаеха от какво, но никой не посмя да го каже. Само се изпратиха с тъжни, питащи погледи.

   Мисълта на Калина отново я върна в хола. Тя се взря в мястото, където Димитър беше оставил калните следи, стисна парцала в ръцете си и продължи да търка,.

   Дните се нижеха един след друг. Калина живееше като в безтегловност, сподиряна от непрекъснатите обаждания и натяквания на Димитър и редките, но невероятно хубави срещи с Пламен. Докога щеше да продължи всичко това? Но решението дойде от само себе си.

   Преди три месеца момичето беше кандидатствало за едногодишна специализация в Канада по нейната специалност. Знаеше, че желаещите са твърде много и едва ли щяха да я изберат, но все пак реши да подаде документите си. Не повярва, когато ù се обадиха и ù казаха, че е одобрена. Първите минути стоеше и не можеше дори да осъзнае какво става. Но после я обхвана дива радост. Да, тя беше между тези пет човека, които щяха да заминат. Избрана от толкова много кандидати.

   Бързаше да сподели спонтанно новината с някого, но мисълта я сепна. Цяла година сама. Без да вижда приятелите си, майка си... и Пламен. Когато кандидатстваше, не се беше замисляла, защото смяташе, че това ще е поредният неуспешен опит. Но сега... Странно, но в този момент в съзнанието ù беше само образът на младия мъж. Набра номера.

-         Здравей! Успях! Нали помниш, че бях подала документи за Канада... и сега получих отговор. – звучаха треперливо в слушалката нейните думи. За една година...

-         Здрасти! Много се радвам! Знаех, че ще успееш! – се чу от другата страна един уж радостен, но някак несигурен мъжки глас. - Кога заминаваш?

-         След месец. Трябва да оправя някои неща тук и тръгвам.

-         Тръгваш... За цяла година... – смущението в слушалката ставаше все по-осезаемо.

-         Да... - тонът от другата страна беше почти същият.   

-         Искам да се видим.

    Месец по-късно Калина замина, разкъсвана от противоречия. От една страна беше много щастлива, че ще осъществи част от мечтите си, но от друга, личният ù живот беше ужасно разбъркан. Димитър ù беше казал, че е кариеристка и мисли само за себе си, с което тя най-накрая събра смелост и приключи взаимоотношенията си с него. Беше ù дошло в повече. Но по друг начин стояха нещата с Пламен. Мисълта, че отива толкова далеч от него, я разкъсваше. Не ù даваше покой. Щеше да ù липсва много. Вярно, че щяха да поддържат връзка по скайпа, но това не можеше да се сравнява със срещите с него. Би могла и да остане в страната, но много добре знаеше, че друг шанс да замине да работи няма да ù се удаде. Дали не беше наистина кариеристка? Дали постъпваше правилно? - питаше се тя дни преди тръгването. И отново си зададе същите въпроси на летището в деня,  когато заминаваше и усети топлата прегръдка на Пламен. Искаше ù се веднага да хвърли багажа и да остане. Това беше цяла една година. Време и много, и малко, но накрая прекрачи прага за заминаващи пътници и подаде самолетния си билет за чекиране.

   Не се обърна назад, но знаеше, че едни очи я изпиват. А нейните бяха пълни със сълзи, които тя не можеше да спре, и те неконтролируемо закапаха по страните ù чак до момента, в който Калина не се качи на борда.  

  Самолетът излетя, но заедно с Калина отнесе със себе си и още едно сърце.

   Два месеца по-късно Пламен спечели проект към една канадска компютърна фирма и замина да работи там.

  Съдбата беше решила да събере завинаги заедно двама души, дори и на километри от родината им.