Бавно прекосих малката стаичка в опърпания мотел, където преди един Господ знае колко време (часове? дни? седмици?) бях отседнал, и влязох в банята. Краката ми сякаш ме носеха сами. Опитвах се да се самозалъжа, че всъщност копнея да изпия пет-шест аспирина, за да позамажа поне за малко отвратителната болка, просмукала се като отровен газ в гънките на мозъка ми. Не си вярвах. Прекрасно знаех защо вървя към банята. Още отсамото начало ме привличаше като магнит. Огледалото. Чувствах желанието да впия поглед в идеално гладката му повърхност да тупти във всяка клетка от тялото ми.
Не усетих как съм стигнал до малката стаичка. Обходих с поглед наоколо. Плочките по стените отдавна бяха изгубили белия си цвят, крановете в мивката бяха започнали да ръждясват, а от душа на всеки 5-6 секунди бавно се процеждаше капка вода, която с хипнотизиращ плясък тупваше на земята. Докато очите ми шареха насам-натам, ръцете ми самостоятелно, без помощ от мозъка, извадиха от джоба на ризата ми флакончето аспир ...