Полет над себе си

Никой не знаеше коя е. Никой не знаеше през какви повратности я прехвърли живота й. Колко време мина оттогава? Има ли значение, те така или иначе нямаше да научат... Нямаше кой да им каже. Най-малкото тя смяташе да го стори. Защо ли? Има ли смисъл? Всеки е потънал в своето собствено объркано ежедневие, всеки изживява някаква своя драма и води битките си с този живот - понякога толкова суров, че ти взема дъха. Така че, какъв смисъл има да открива завесата?

Може би, най-доброто оръжие срещу цялото безумие на случилото се, бе да грабне перото в ръцете си, да заключи вратите на изтощеното си съзнание и да потъне в своя свят - онзи въображаем свят, който успяваше да я спасява, все още...

А навън слънцето грееше в летния си блясък с пълна сила!

Само ако можеха да си представят къде се намира, къде я запрати съдбата! Но какво значение има коя е, къде е, какво й се случи? Все едно... Остави назад всички въпроси, защото те така и нямаше да намерят отговор. Захапа крайчеца на устните си (правеше го несъзнателно, вероятно като някакъв своеобразен вид настройка, въведение в другите измерения), подтикна мисълта си по-бързо да поеме курс към висините, където никой не можеше да я последва и обезпокои, поне засега и... дръпна завесата.

* * *

- Здравей, ти коя си?

Нещо настръхна в нея. Започва се пак. Разпити, разсъбличане на душата - до голо... Защо ли? Кому е нужно отново да й причинява това страдание?

- Но ти се плашиш, защо?

Огледа се безпомощно, нещо не беше наред. Гласът й от стрес се изгуби в гърдите. Мълчеше така, все едно никога в живота си не е говорила. Че как ли и да отговори? Не знаеше дори на какъв език, както не знаеше къде се намира. Тогава проумя, че не чуваше глас, а само въпросите. Не чуваше в онзи познат смисъл, а разбираше какво й говорят. Ужас!

- Някак лошо започна, а не исках да те плаша. Не бой се! Исках само да се запознаем. Защо се страхуваш от мен? Та ти дори не ме познаваш!

"Хм, как ли бих и могла?" - мисълта й започна да се оживява.

- Точно така, няма откъде да ме познаваш. Досега не сме се срещали.

"Но,... дали проговорих? Казах ли нещо или... по-лошо, все едно някой чете мислите ми?"

- Да, точно така.

Съзнанието й този път пропищя ужасено.

- Моля те, успокой се, опитай се да се концентрираш, да събереш мисълта си в една точка и ще успееш да ме забележиш... Аз съм до теб.

Не, не и не! Колкото и да бе богата на въображение, това не можеше да се случва на нея! Явно сънува поредния кошмар. В последно време бе често явление. Особено след драматичните промени в живота й. Опитваше се да ги потулва, да ги пропъжда от себе си. И бездруго имаше върху толкова неща да мисли, нямаше кога да обръща внимание на тъпи кошмари от гадните сънища. Но това сега... бе по-различно.

- Явно не искаш да се повдигнеш над себе си, явно преценката ми за теб е била неточна - продължи някак тъжно непознатата мисъл да попива в нейното объркано съзнание.

- Но... аз не разбирам - позволи си да отклони мисълта си в някаква форма на диалог с... С кого ли всъщност е опитваше да разговаря? Може би със себе си? Господи, дотам ли бе стигнала? Да разговаря сама?

- Слушай сега, по-точно разлюлей мисълта си - продължаваше да пропуска чуждите мисли. - Ти можеш да ме разбереш. Знам, че неслучайно съм тук, а защото имаш нужда от мен. Затова, успокой се и нека поговорим. Ей така, по човешки, ще се държа на нивото ти.

- Но... Да не искаш да ми кажеш, че и човек не си? - косата й би се изправила, дори ако имаше къдрици.

- Аз съм... Всъщност, какво значение има точно какво съм? Та ти си обградена постоянно с толкова хора! И какво? Това прави ли те по-спокойна, по-щастлива? Не е ли по-важно да има с кого да си поговориш искрено, без лицемерие, без фалшиви усмивки, без задни мисли? Та ти познаваш живота и хората! Колко приятели или тези, които твърдяха колко много държат на теб и те обичат, се отнесоха с теб като с парцалена кукла? Нима не те заболя от предателства и некоректни постъпки на хора, които заставаха на пътя ти? Защо е толкова важно за теб да бъда точно човек?

- Защото... - Мисълта й вибрираше, искаше й се да заплаче. Но не от обида и не от страх. Не! Нещо докосна сърцето й, проумя правотата на думите. Животът й бе пълен с провали, благодарение на човешки същества, като нея самата - близки, обичани. В този миг си даде сметка колко жестоки могат да бъдат хората. И я заболя. Тази безумност я разтърси - хората да не могат да общуват помежду си човешки, а да се самонараняват и дори да се избиват - както буквално, така и да погубват душите си с думи, с омраза, с гнусни постъпки. Не само своите, а и тези на себеподобните си.

- Сега проумя ли, че не е важно какво представлявам, какъв образ имам, а каква е мисълта ми, защо съм тук?

- Не, все още не, както не знам с кого разговарям или по-точно с кого си въобразявам, че разговарям.

- Е, и това е напредък! Започваме някакъв диалог!

- Не разбирам ...

- Не се опитвай да разбереш. Отпусни се, нека поговорим. Да се върнем в началото - питах коя си?

- Как коя съм, нали можеш да четеш мисли, нали каза, че си тук, защото имам нужда от теб?

- Да, ето че си слушала, все пак, с внимание. Така е, почувствах, че се нуждаеш от този разговор, долових го и те намерих, но това не означава, че съм наясно с досието ти. Сега звучи ли ти в чисто човешки аспект?

Идваше й да се разсмее на глас. Тази дума в последните години бе така остаряла и загубила тежест в съзнанието й, че освен смях, не можеше да предизвика друго усещане.

- Да, получи се! Щом се смееш, значи се движим напред и ще успеем да направим спокойна комуникация. Защото, ако продължаваше да се страхуваш от мен, би било редно да те оставя и да си тръгна - така, както дойдох - неусетно и бързо. Не понасям насилие, а и не е позволено да го прилагам. Нашата форма на живот отдавна е надживяла това.

- Значи, ти наистина не си човек?

- Нали ти казах, това няма никакво значение.

- Но как разговаряме?

- Та ти усещаш! По друг начин. Но и това няма значение. Важното е, че разговаряме. И че се разбираме. Съгласна ли си?

- Може би имаш право...

- Не става дума за право, това също е човешко понятие. Всеки е свободен да се изразява и да общува така, както намери за добре, стига да има взаимност. Но ако другият не е готов, ако не желае, никой не трябва да противоречи на волята му. Сега съгласна ли си да поговорим?

- Защо не! Да опитаме... - авантюристичното в душата й се пробуди и реши да опита. Толкова безумия бе извършила в своя живот! Колко пъти повери сърцето си на сигурни хора, такива, които й декларираха всеотдайност и обич, а после я смачкваха с лека ръка, предаваха сърцето и мечтите й, преследвайки своите цели... Какво ли още би могла да загуби? А и кой би научил? Никой не знае какво й се случва. Както никой не знаеше какво преживя напоследък... и как оцеля.

- Питах коя си?

- Да, ще ти отговоря - аз съм някакъв вид човек, един такъв по-особен, по-трудно вместващ се в реалния свят, където пребивава. Една издънка на онзи далечен романтичен и наивен екземпляр, живял кой знае в кое столетие или, може би, все още неосъществен като проявление в човешкия род... Като опитен екземпляр, пробна серия, създаден за да бъде тестван на издръжливост, адаптивност и знам ли още какво... Повече какво да ти кажа? Това съм аз.

- Интересно! Много странно представяне си направи. Но, вероятно, имаш основание, щом го чувстваш така. Приемам. И сега? След като си разбрала всичко това, как мислиш да продължиш занапред?

- Ох, не питай такива неща! Какво бих могла да отговоря? Та ние тук знаем толкова малко! А и не сме от твърде напредналите, за да успяваме да предвиждаме бъдещето, да знаем кое е най-доброто за нас.

- Я не се прави на интересна! И бездруго знам, че си такава. Исках ти да разкажеш, ти да ми покажеш досега какво си разбрала, какво си проумяла и как смяташ да излезеш на друга пътека.

- О, че ти много знаеш! Странно, каза го по най-точния начин - вероятно  наистина трябва да изляза на друга пътека, защото тази, по която вървя, ми се струва без изход, като задънена улица. А изглеждаше така обещаваща! Дори се намериха хора, които ми завидяха за невероятния късмет. Искаше им се много да се бе случило на тях, те да бъдат на моето място. Дотолкова, че се позабравиха в унеса си и от време навреме си издаваха мислите. Но ако знаеха, само ако знаеха какво ме очаква, никога не биха дръзнали, дори и скришом от себе си, да прокарат подобни мечти в мисълта си...

- Да, знам какво искаш да кажеш... Човечеството ще израсне и над това. Завистта ще изчезне някога от лицето на земята и хората ще имат друго мислене, други стремежи. Всеки ще може да постига, каквото желае, ще има въображение да си създава сценарии и сам да играе главната роля в тях. Всичко ще зависи от умението му на добър сценарист. И ще има стремеж за развитие, защото не би могъл по никакъв начин да краде чужди сценарии.

- Мислиш ли? Би ли могло някога това да се случи? Хората дотолкова да се променят, че да живеят само по свои сценарии, а не да бъркат в живота на другите? Звучи немислимо към днешния ден...

- Така ти се струва, но ще се случи. Както е станало с нас, живеещите по други закони. Всъщност, законите са еднакви навсякъде и са общовалидни, но невинаги и не всички са ги изучили и прилагат. Но ходът на развитието е възходящ и необратим и, рано или късно, цивилизациите стигат до това разбиране. Всичко с времето си! А ти? Кажи ми сега, накъде ще поемеш?

- Аз ли? Аз... Да, накъде...? Имам ли избор?

- Естествено, избор винаги има, както и пътища! Когато си мислиш, че няма пред тебе врати, когато си мислиш, че си зазидана и не можеш да помръднеш наникъде, какво ти остава, за да се измъкнеш, за да продължиш?

- Какво? Може би нищо... Може би някой  следващ живот...

- Помисли!

- Мисля, но... не знам...

- Ще се предадеш ли сега? Ти знаеш къде си, знаеш какво ти се случи. Малцина знаят това, което преживя душата ти, но ти знаеш. Както знаеш, че оцеля! И че ще намериш изход!

- Но как?

- Не ме карай да ти казвам неща, които си доловила сама... Как, как... Ами когато няма пред мисълта ти никакъв път, ще си го измислиш сама! Ще я повдигнеш в полет, за да го откриеш и да поемеш по него!

- Бих ли могла?

- Как мислиш? Всеки може, стига да пожелае! Не да окайва съдбата си, а да помисли как да надскочи себе си, своите познати възможности и да полети, докато... намери новия път!

* * *

Никой не знаеше коя е. Самата тя понякога не се познаваше. Къде ходи, откъде се върна? Къде беше всъщност? Огледа се. Слънцето все още светеше с ярки искри и обливаше финала на летния ден с причудливи отблясъци. Това, което й се случи, бе като далечно ехо... Знаеше, че ще се справи! И този път! Независимо кой какво знае за нея, независимо кой какво беше скроил за себе си.

Намираше се далеко, толкова далеко, че много хора бяха поискали да са на нейно място и това да се бе случило с тях. Но те не знаеха ада, през който премина душата й. Как ли биха могли? Тя бе по други земи! Предложиха й частица от рая! Така смяташе! Така мислеха всички! Но дали раят не е просто една мечта? Една измислена територия, за която мечтаейки, хората да спасяват душите си? А адът - да, той е тук, толкова близо до нас, че живеем, потопени в него, без да съзнаваме...

Но, все пак, ако можем да се повдигнем над себе си, да дадем на душите си да полетят, може би бихме открили пътя към рая? Кой знае...

Някой беше й казвал нещо за полета... За пътя, който всеки трябва сам да открие за себе си, дори да изглежда, че няма никакъв изход напред...

Тя грабна перото и отключи вратите пред своето въображение, където все още успяваше да намира спасение...