Отново бягам... а вярвах, че съм намерила пристан, че съм открила мястото, в което сърцето и разума ми ще могат да живеят заедно и в разбирателство. Винаги бягам, бягам от мислите си, от чувствата си, бягам към щастието и уюта. Търся приключения, избягвам препятствията, бягам от самотата, тичам към свободата. Опитвам се да избягам от човека, който съм и да намеря този, който искам да бъда. Бягам от въпросите, които се вихрят безспирно в главата ми, търся отговорите, които може да даде само сърцето ми, но то за жалост не ми говори вече. Или може би за щастие. Бягам от сблъсъка на разума и сърцето, сблъсък винаги така болезнен, двубой, в който никога няма да бъде излъчен победител.
Тичайки се опитвам да оставя след себе си тъгата, която неговата липса ми носи. Напомням си, че има птици, които не са родени да живеят в кафез. Просто перата им са прекалено пъстри, а гласът им - твърде мелодичен. Не са създадени, за да радват само един човек - започват да вехнат и да губят блясъка в очите си ...