Отново бягам... а вярвах, че съм намерила пристан, че съм открила мястото, в което сърцето и разума ми ще могат да живеят заедно и в разбирателство. Винаги бягам, бягам от мислите си, от чувствата си, бягам към щастието и уюта. Търся приключения, избягвам препятствията, бягам от самотата, тичам към свободата. Опитвам се да избягам от човека, който съм и да намеря този, който искам да бъда. Бягам от въпросите, които се вихрят безспирно в главата ми, търся отговорите, които може да даде само сърцето ми, но то за жалост не ми говори вече. Или може би за щастие. Бягам от сблъсъка на разума и сърцето, сблъсък винаги така болезнен, двубой, в който никога няма да бъде излъчен победител.
Тичайки се опитвам да оставя след себе си тъгата, която неговата липса ми носи. Напомням си, че има птици, които не са родени да живеят в кафез. Просто перата им са прекалено пъстри, а гласът им - твърде мелодичен. Не са създадени, за да радват само един човек - започват да вехнат и да губят блясъка в очите си. И когато моята птица отлетя, онази част от мен, която осъзнаваше какъв грях извършва опитвайки се да я задържи, беше щастлива и удовлетворена. И все пак в сърцето ми е много по-мрачно и пусто след като цветът в деня ми отлетя. Предполагам, че просто ми липсва...
Затова бягам... без посока, без цел, догонвам останалите, изпреварвам по-бавните, понякога се задъхвам и изоставам, понякога просто спирам. Искам да вярвам, че ще излекувам сърцето си тичайки, позволявайки на насрещният вятър да изсушава сълзите ми.
В прахта, която се вихри в краката ми оставям много неща - несподелени мисли, преглътнати сълзи, обидни думи, самотни нощи, както и простото „Обичам те", което остана да виси във въздуха между нас. Птицата ми разпери криле и отлетя преди думите да достигнат до нея. И може би така е по-добре. Думите нямаше да спрат полета й, нито да я отклонят от целта. А аз не мога да летя. Крилата ми са прекършени. Затова бягам...