***
виелица –
отново свири органът
в старата църква
***
Вървя край брега и вятърът роши миглите ми. Притварям очи и обръщам лице към слънцето.
Припек.
Кръвта в капилярите на клепачите чертае сенки на облаци. Облаци няма.
Ти вървиш до мен, малко зад гърба ми, не говорим. Слушаме дишането си – свистят дробовете ни; пробити мехове. Толкова тихо е, толкова рано. Въздухът щипе и пари.
Не искам да хвана ръката ти, за да не разбереш колко студена е моята. Облягам се на парапета, обгръщам с пръсти метала и пия топлината му. Някъде долу, под каменния зид вълните ближат брега. Тясно им е. Искат да излязат от очертанията на картата и ръфат сушата…
Искам да изляза от очертанията си. Искам си суперпозицията от всички възможни състояния, искам си свободата на всички пътеки…
Взирам се във вълните и търся в турбулентността на белите им гребенчета изгубената си вълнова природа. ...