Той ратвори шепите си. Беше изминало време.... Колко никой не знаеше. Дали бяха векове? Или просто миг?

- Мисля, че имам необходимите ключове - каза тихо той, взирайки се в съдържанието на ръцете си, сам не проумявайки достатъчно добре какво точно става.

От ръцете му засия светлина, която премина през решетката и попи в тялото й. Дълбокият й вдъх ги развълнува. 

Докато затаени стояха и очакваха, тялото й започна да се разделя - цялостна и невредима, от нея се отдели сянка на образа й, като че призрачна, но и същевременно напълно истинска и плътна. Тази нейна половина премина безпрепятствено през решетката и застана пред него в лъчезарно сияние.

Не чакаха дълго. За кратко се обърнаха към нейното аз вътре в крепостта, което ги наблюдаваше тихо и замислено.

- Какво ще стане с нея? - попита той.

- Тя ще пази. Не се бой за нея. Ще се справи.

И те се затичаха. Очакваше ги път.

- От тук ли дойде? Познаваш ли пътя? - извика тя, докато дишаше учестено.

- Не! Преобразил се е! Не знам къде отиваме, но усещам, че това е посоката!

Скоростта не ги изморяваше, различни пейзажи се сменяха, но те не спираха. Прекалено дълго време бяха живели лутайки се. Сега времето шумеше в ушите им и даваше крила на стъпките им. Всяка една крачка беше овладяна.

Докато не навлязоха в тъмнини и пред тях не застана огромно клокочещо езеро от лава.

Той извика. Спря, започна да снове напред назад, да се оглежда.

Тя застана, взирайки се в огньовете.

Имаха достатъчно време да съберат дъха си.

Свъсил очи, той поглеждаше към нея и си задаваше десетки въпроси. Решетката не ги спря, но лава? Ще изгорят! Защо тя изглеждаше толкова спокойна?

Тя го погледна за миг, усмихна се и после посочи към езерото.

- Виж!

Тя пристъпи напред и той се приближи близо до нея.

Там, на повърхността на горещата смес, той съзря не много широки плътни, но подвижни платформи. Дори и да успееха да се закрепят на тях, щеше да е огромно изкуство да ги преминат. Освен това в далечината не се виждаше дали продължават или спират просто на средата на катаклизмичното явление.

- Чуй ме, това е важно - впи очи в неговите тя. - Няма време, трябва да преминем бързо от тук. Не бива да чакаме и секунда.

Дали трябваше да пита защо? Той усещаше същото. Просто трябваше да следват учестения ход на времето.

- Според мен тайната е в балансираното стъпване - каза той. - Трябва да стъпваме заедно и едновременно в двата краища на платформите, ако ли не, ще изпаднем.

Тя кимна.

Хванаха се за ръце и веднага скочиха напред. Преодоляването на препятствията не беше толкова трудно, колкото ги измъчваше жегата. Тя изсмукваше всичките им допълнителни сили и ги ожадни извънредно.

Когато бяха вече на средата, и двамата изпаднаха в пристъп на умора. Трябваше да си починат, но не знаеха как, трябваше да крепят баланса.

- Говори ми - прошепна той.

- Какво беше събрал в шепите си, когато бяхме там, при решетката? - тихичко попита тя.

- Освен сърцето ми ли?

- Половината.

Той я погледна замислен.

- Ти също си половин. Половин душа. Освен половината ми сърце, бях събрал надеждите си. Или остатъка от тях.

- Те сега са в мен, вътре дълбоко в мен. И ти обещавам, че няма да паднат в огъня.

- Нищо няма да падне в огъня. Най-малко ти.

- Балансът. Никой от нас не бива да пада. Остана още половин от тази горещина. Ще я преминем.

Той кимна.

- Готова ли си да продължим?

- Да.