Поредната безсънна нощ… 3-та или 4-та подред, не знам. Въртя се в леглото, чувствайки една… празнота. Боли, но не такава болка, за която има създадено хапче. Е, ако имаше, то щях да взема около 10 наведнъж. Исках да спре. Тази остра, задушаваща болка. Парещи сълзи се стичаха по бузите ми и вече усещах, че нищо не излиза от тези пресъхнали, тъжни очи. Исках да крещя, но сякаш гласните ми струни бяха изтръгнати.Исках просто всичко за миг да спре. За жалост, както се споменава в една моя любима книга: ”Животът не е фабрика за желания”. Колко вярно. Ако можеше да ми се изпълни едно желание, то би било да не чувствам тази така убиваща болка и да бъда щастлива. Както преди. Стига съм мечтала, да се върнем в реалността. Все още не мога да заспя. Сякаш съм изпила 5 кафета. Главата ми ще се пръсне от мисли, всяка идваща със скоростта на светлината. Вече почти се зазорява. Нощта си отива, а денят стъпва на нейно място. Явно, днес отново ще ходя като призрак - бледа, с тъмни кръгове под очите, които гримът не може да прикрие. Сухи устни, измъчен вид или накратко казано, сякаш са ме били в продължение на часове, само че раните бяха вътрешни. Поредният ден, в който щях да отговарям без да знам какво всъщност  говоря. Скоро някой щеше да забележи. Толкова зле изглеждаща без причина? Въпросите дали съм добре щяха да се изсипят като пороен дъжд в септемврийска сутрин . Колко време щях да се измъквам с оправданието, че просто всеки има такива дни и нищо сериозно няма? Лъжи, лъжи.. отново трябваше да лъжа. Не знаех какво да кажа на тези любопитни хора. Просто исках да ме оставят на мира, а за да го направят, трябваше да им говоря неверни неща. Защо не можеше земята да се отвори и да ме погълне? Защо трябваше да се мъча? Не знаех..просто исках да изчезна.. ЩРАК и вече ме няма. На думи е толкова лесно, но в реалния живот щрак не ми помогна да изчезна… уморих се, по- добре да лягам. Махам грима и се шмугвам в още хладното легло. А дали ще заспя? Силно се надявам...