Поредният  

   В сумрачната стая за видеоконтрол на банката, мониторът прожектираше светлинния си пачуърк върху длъгнестото лице на Тренера. То пак беше познатото на всички - невъзмутимо и леко намусено. Kато ноемврийско небе с две дупки в сивото облачно наметало, от които сега надзъртаха отенъци, дето не само че се появяваха рядко, ами и се виждаха под определен ъгъл. Досущ като зимна дъга, като благоволение.
   О.з. майор Емил Милушев, шеф на охраната на сградата, двата етажа на която се заемаха от втората по големина банка в страната, съзнаваше тази привилегия и се възползваше с любопитство. Дааа, мама му стара, редовите простосмъртни са подвластни на години, килограми, промени - ето още преди двайсет и пет века Хераклит го е казал: „Панта рей” - ще рече: всичко тече, всичко се изменя. Казал го е понеже не е познавал Тренера. Щото за него такива дребни битовизми не съществуват. Как беше:  „Всички се страхуват от смъртта, а смъртта се страхува от пирамидите.” Той някак нехайно вземаше с пружиниращата си забързана походка виражите по спиралата на времето, непукистки слаломираше между дъждовните капки на възрастта и жилавата му върлинеста фигура все оставаше ненамокрена. Познаваше го от четиридесет години. Осем от тях му беше треньор, учител, мъчител, към края постепенно и приятел. Останалите - почти същото, без мъчител, разбира се…
  - Виж я тая пикла!
   Тренера го беше помолил да му пусне записа от охранителната камера за втори път, по-точно онази минута и половина, за която го повика. Преди два дни около двайсет и два часа, на банкомата на входа двама мъже ограбиха майка с шестгодишно момиченце, току-що изтеглила пари. Нагло, дръзко до арогантност нападение  в обсега на камерите. По неясна причина обаче, охраната го беше „проспала”. Полицията изиска записа, образува производство, както беше по процедура, …а Милушев се сети за Тренера…
   От младини беше чешит. Особено в залата по спортна гимнастика, където почти изцяло течеше животът му. С изключение на двете години, в които незнайно кой вятър го отвя по геоложките сонди, не че и тогава, времето в града пак не прекарваше в нея. Сетне, когато някак  естествено и без много да му мисли, както постъпваше обикновено, се завърна, заживя по цял ден там. Че беше кадърен треньор е характерно по принцип за варненската гимнастическа школа. Различното беше иманярският му усет да изравя таланти. Обикаляше училищата, хлътваше в класните стаи в междучасията, киснеше часове край лостовете. Не изпускаше детски състезания, каквито дал Бог в онези седемдесетте-осемдесетте социалистически години. Колко от децата продължаваха е отделен въпрос. Как се остава в групата му? Беше „кибрит”, викаше, не минаваше без шамари. Гимнастиката е магичен спорт, нестинарска жарава - омайва и гори. Стъпваш по нея и с ходила, и с длани. Затуй не държиш икона. Иконата гледа от треньорското място, погледът по принцип не е благ. Момчетата играят на шест уреда, момичетата на четири – това са почти отделни спортове, всеки сам по себе си изпитание. А едновременно всички... Който е дишал пушилката на талка, разбира за какво става дума. И ако на туй отгоре треньорът бучи когато ти е най-смотано и не ти се вяства в залата... Тези дето имаха дупе да устискат, ставаха шампиони - „превалиш ли баира на Ценовски, си качил призовата стълбичка”. Извайваше ги като гимнастици, като спортисти, най-много като мъже. Отдаваше му се. Някакво обаяние струеше от дълбокото у него и като око на ураган теглеше тези наоколо му, въпреки вихрушките, вършеещи често на повърхността, и които като го опознаеш вдяваш, че макар и гръмогласни, са бързолетливи, без злоба и карес. Дъхтеше и една безпардонна увереност, толкова гъста, че произвеждаше покой, който той импрегнираше с невидими вибрации в самата им същност. Групата му винаги беше „тайфа”.
   Емил Милушев стигна до младежкия национален отбор. И както нерядко става, когато години наред тотално се самопредоставяш на това, което правиш, а то лакомо засмуква живота ти, идва момент, който завърта посоката. В дванайсти клас знаеше, че излиза от гимнастиката. След  спортното училище постъпи в школата на МВР в Симеоново. С Ценовски усетиха приятелството още преди да завърши. И то остана, макар че... или пък защото се виждаха от дъжд на вятър. Заради полицейската си професия се пенсионира почти по едно и също време с него. Тренера продължи работа, но в женската зала. Шефът на клуба му предложи и той изненадващо за повечето прие, пак без да му мисли. Главното беше да е в гимнастиката и да не се чувства навлек. Ала тренираше малки деца. И малко на брой, намерени по неговите си начини, с безгрешния нюх на извития му нос. След година-две ги предаваше на младите колеги - закалени филизи, покълнали на гимнастическия „квадрат”.
    Когато преди два дни във връзка с инцидента преглеждаше записите, Милушев реши да му се обади. Мелницата на възрастта, пък и сегашната работа му набрашниха свободно време за пресяване на преминатото. Идва такъв период в живота. При всеки в различен сезон, с различно сито. Неговото спортът го оплете едро, да не държи дребошляци. Тъй полека от онези напращели от страсти гимнастически години изтече гнойта на яда от пропуснатото, горчилката на болките и лишенията. Избистриха се естествени по значението си, берекетно изхранени зърна житейско съзряване. И една все по-осъзната заради ненатрапчивото си присъствие благодарност към Тренера. И напиращо желание да я изрази. Зарадва го открилата се възможност. Дано се зарадва и той.
   Посегна зад гърба му и натисна „Play”.
   Пикселите на екрана подобно невидимите участници в масовките, рисуващи грандиозни картини по стадионите, с готовност  възпроизведоха извиканото на бис. Ето жената прибира парите и картата от банкомата и сепнато се обръща, когато от тъмното зад гърба й щръкват крадците. Звук няма, ама то е ясно: агресивният вид и грубото дърпане, стреснатото свиване и притискане на момичето към себе си. Без съпротива подава и чантата, към която посяга по-едрият. И тук става интересно. Щом двамата се обръщат и тръгват, малката се отскубва от ръката на майка си и с дивата ярост  на човек, комуто са отнели нещо страшно скъпо, натриса с лявото краче такъв шут в задника на оня с чантата, че за малко повлечена от инерцията не тупва по гръб. Той шашардисан се обръща и й отвинтва  шамар, който вече я проска на тротоара. Тогава майката побеснява - вижда се как истерично крещи, маха, блъска. Ония отпрашват...
   Съпроводи го до служебния изход. Размениха няколко думи и стиснаха ръце. Милушев го изпрати с поглед, които хукна назад във времето, както нерядко напоследък, обаче после дисциплинирано като офицер от запаса се врътна кръгом. Врътна се и притежателят му и влезе в сградата.
   - Началник, тоа голем образ. Кльощав един такъв, пък очите му бодат. Сблъскахме се одеве на вратата, като ме прати да го доведа. Сякаш дирек хакнах, изтръпна ми коленото. Ебати човека, причерне ми, без малко да го маркирам - Пешев, дежурният охранител  разтърка капачката на крака, подпиращ храбро сто и двадесет килограмовото  му туловище.
   Милушев се усмихна: „Как ги назначават такива тюфлеци? Ако съм престъпник, на този ще му резна капацуната, преди информацията да е стигнала до главния му мозък. Иначе е добър служител – по душа...”
   - Щеше сериозно да сгафиш.
   - Е, еее! Бъзикаш се, Шефе. Не виде ли, че е едно джезве кокали. Кой е тоа?
   - Тоя, Приятелю, ме е учил на спорт и на доста от онова, дето му викаме „важно” в живота. И само ей тъй, щото не си лошо момче и ме сварваш в настроение, донеси ми един чай а офиса, а  аз ще ти кажа набързо кой е. Току-виж ти е от полза.
   ...Зимата на седемдесет и девета, осми клас. Тъкмо се бяха преместили в новата сграда на Спортното училище в „Чайка”. Залата - на двеста метра от другата страна на булевард „Васил Левски”. Ноември дереше кожата с ледени нокти. В девет в съботната вечер на автобусната спирката беше мъгливо, влажно, пусто и ...скапано. Бяха останали след тренировката с Тренера да доработят „земята” - заинати се, че докато не му изиграе две последователни съчетания така, че да му харесат, няма да си ходи. След месец беше лагер-сборът в София, за попълване на юношеския национален отбор. Провинцията все драпаше за място под слънцето, огряло софийските отбори. Какво като в Пловдив, Варна, Русе спортната гимнастика имаше здрави корени? Може на теория България да не е само столицата, ама на всички беше ясно, че за да разчупи хегемонията, състезател извън ЦСКА, Левски, Славия, трябва да е така категоричен, че колкото и да му режат оценките, да остане достатъчно. Което освен много талант, означава безкоментарно като шамар зад врата от Ценовски и яко бачкане. Малко преди девет го пусна. Не че стана по-добре. Детайли не се прецизират когато си скапан. Прецизира се нещо по-важно - дързостта да финтираш умората, да надскочиш чертата, която разумът самосъхранително тегли.
     На спирката четирима от борците, единайсти клас. Имаха лагер във Варна. Бяха събрали представители от цяла северна България - подготовка за някакво състезание. Явно и те тренирали до късно в салона в училището, се кикотеха и пушеха, докато чакат автобуса.
   В онези уродливи в достатъчно отношения години, пушенето на учащи на публични места беше със статут на углавно престъпление. Намаленото поведение го регистрираха в характеристиката. Тази тъпотия - характеристиката - беше пропуск за светлия социалистически живот или съответно ритник в задника към зловещото му пълно с “ретроградни елементи” мазе. Следва те неотлъчно като сянка. А в театъра на сенките и автобиографията ти е по сценарий на характеристиката.
   Емил се озърна - Ценовски щеше да цъфне всеки момент и солидарно ги предупреди. Пълен игнор. Бяха от Търговище, едри пичове свикнали на страхопочитание. Не им пукаше. Предвкусваха най-готината част от деня - нощта в общежитието. Без даскали, треньорите разквартировани другаде, портиерът кротък, утре почивен ден. Търговищката водка беше скъпа съгражданка в чужд град...
  Тренера се появи след минута. Нахлупил ниско черен каскет, с ръцете в джобовете на якето, се запъти към Емил. Като ги подминаваше направи забележка за цигарите, без да спира. Демонстративно, въобще не го отразиха. Така щеше да се размине, ако единият дебелашки не изплю: „Ей смотани тарикати тес, варненци. Неска цял ден ма нервят ей таки’а тъпаци. Ай, маайсъ, че да н’тъ зъритъм.”
    Емил се стегна - те не знаеха това, което знаеше той - че вече са го налапали, даже на два ката. Ама тутакси щяха отрезвяващо категорично да го констатират.
   Спря както беше с гръб на три-четири метра, извади от джоба зимните си кожени ръкавици, сложи ги спокойно, после се обърна, върна се и без да каже нищо... просто ги запука.
    - Братче - Милушев се усмихна и с показалец вдигна висналото чене на Пешев - аз такова нещо не бях виждал! Замлати ги някак равномерно и методично с шамари, лакти, ритници. Беше като кльощав  електрически вентилатор между стърчащи ветрогенератори. Само дето тази нощ имаше щил, вятърът беше в почивка, пък на Тренера батериите - не.  Бърз, прецизен, елегантен. Прехвърляше се от един на друг. Без нерви, без злоба. Нещо като добре репетирана хореография. Можеше да ги размаже. Но той ги обработваше бавно. Тупаниците не бяха такива, че да ги довършат- напротив - трябваше да болят. Помня, че не удряше с юмруци. Само единият, дето отначало му се метна на гърба, го фрасна по-сериозно, но с отворена длан, сякаш да не го нарани. Очевидно целта му не беше да ги пребие. Затова и почти нямаше кръв - само сополи и сълзи. Всичко трая две-три минути. Мнооого дълги минути, да знаеш. Добре че се зададе автобусът му. Тренера спря, свали ръкавиците и сякаш нищо не се е случило, потъна в раздрънкания Икарус. Бъдещите шампиони се повъргаляха  малко, после се заизправяха без да гъкнат, но и моят автобус дойде. Повече не ги видях. Чу се, че им прекратили лагера и ги върнали в Търговище. Доста по-късно, като поозрях, чатнах - той не ги напердаши от кривотия или жестокост. Той им преподаде урок. И на мен. Че нещата не всеки път са такива каквито изглеждат на пръв поглед...
   - Та, ето каква птица е Ценовски и защо никой не се бъзика с него. Бяхме заедно почти по цял ден осем години. Знаем си зъбите - спортът е голям лакмус, безгрешен. Гимнастиката съвсем. Единственото, което нито аз, нито който и да е някога, според мен, е успял да разбере е какви са истинските възможности на Тренера. Щото тъкмо като мислиш, че вече не може да те изненада с нищо, вади от ръкава коз, който имам чувството, че и той самият не знае, че е бил там.
   -Тц, тц, тц -  Пешев завъртя глава. После малко смутено се прокашля: - Шефе, какво е лакммм...
   Милушев махна ухилен:
   -А бе, заеби.
   Под впечатление от видяното, Ценовски побутваше разсеяно вечерята. Всеки път го полазваше тръпка, щом се докоснеше до дете със силен дух. Знаеше - вече знаеше - и се научи да приема, че не всяко от тях става спортист, камо ли гимнастик. Но самият контакт, откритието беше неописуемо. Окриляваше го осъзнатата дарба да съзира пламъчето и да направи, каквото е по силите му да го разгори. В това беше познал призванието си. А каква по-насмолена разпалка от спорта, особено неговият.  И за да раздуха изненадата, Емил предвидил, че момичето ще му хареса, беше уговорил с майката среща за другия ден. „Хмм, тоя Емо... Да му се ненадява човек.” Ъглите на устните му се повдигнаха. Бе навикнал да му е удобно в настоящето. Съвсем не отведнъж, но го постигна. Поглеждаше в миналото само за информация, която му е необходима и толкоз. Така беше жизнен, тонизиран, пълнокръвен. Спомените са си спомени. Лични нтерпретации. Прожекторът на времето безпристрастно им стриптизираше субективните тоалети. Защо тогава да се дегизира с тях? Нали след като отмине действието на наркотика, раната, която имагинерно е потулил, се озъбва още по-болезнена. Сега аналогията го усмихна и й позволи да го върне назад. Напълно нарочно. Кога за пръв път видя Емо Милушев? Трябва да е било към средата на седемдесетте...
   Залата за гимнастика в квартал „Чайка” още не беше построена. Тренираха в едно от помещенията на Двореца на културата и спорта. Този следобед най-голямата зала „Конгресна” беше кошер – състезаваха се детските градини от цяла Варна. Сгодна възможност под носа му. Хареса няколко деца, поговори с родителите. Покани ги да погледат гимнастиците, да опитат да тренират. И тръгна, че почваше неговата тренировка. Пък и оставаха две градини. Като минаваше край строените в колконка деца чакащи реда си, го мярна - най-отзад. Някак дръпна погледа му. Фокс Териерът застина, заслушан в сетивата си. Дребно, набито, жилаво момче. Под моряшката фланелка надзъртаха учудващо оформени за шестте му годинки гърди и бицепси. Нямаше как да са изградени. Той работеше с такива деца - започваха да личат на около девет-десет. Това можеше да е творение на един единствен специалист - Природата. Изчака щафетната игра. Надпреварваха се по двойки. Комбинация от бегови упражнения, завършващи с хвърляне на малка топка по изправени кегли. Получаваш толкова точки, колкото си съборил. Детето преди него беше по-бавно и той пое палката доста изостанал. После какво стана... Фурия! По средата на дистанцията заличи преднината, но онова, дето го бодна беше, че като хвърли топката, не изчака да види дали е уцелил, а отхвърча обратно и завършил с метри преднина, донесе победата. Изчака да го поздравят, приближи:
   -  Много си бърз!
   -  Аха – светеше възбудено малкият.
   - Да, ама не видя дали си уцелил. Защо?
   -  Щото знаех, че съм уцелил - отвърна невъзмутимо.
   - Искаш ли да тренираш гимнастика?
   Без да се замисли: - Не!
   - Ако щеш! -  врътна се и тръгна.
   Дааа, сега не би постъпил така. Тогава беше млад, “чипрашик”, не даваше никой да му пипа самолюбието. Не че беше самовлюбен. Не това. Просто смесваше гордост, с горделивост. Хората мислеха, че е крив. Беше ефе... Работата го отнесе, забрави случая. След година го срещна отново - в залата. Колегата Стоянов беше подбрал от първите класове на две училища в квартал „Левски” петнайсетина деца. Не показа, че го е познал. Малкият също. Очевидно беше променил мнението си. Или колегата бе уцелил подхода. Улови се, че го наблюдава щом се застъпеха. Като се строяха в редица по височина беше предпоследен. След няколко дни водеше загрявката на групата. Разпита Стоянов - беше впечатлен и започна да работи с него отделно и по-засилено. На втория месец учеха склопка на висилката. Това предизвика интереса на колегите, спираха се, коментираха новото откритие. После дойде намалението на щата. Трима треньори, между тях и Стоянов, бяха съкратени. Критерият - продължителност на стажа. Всички го приеха трудно, най-много децата. Беше „различен” специалист, внимателен, толерантен, за няколко месеца ги спечели. Разпределиха групата му между останалите треньори. Ценовски някак се пребори за малкия. Ама ядец! Спря да идва на тренировки. След седмица потърси Стоянов и заедно отидоха у тях - не искаше да го изпусне отново - имаше хляб в това дете. Помнеше добре: катериха стълбите до петнайстия етаж - асансьорът не работеше, говориха с родителите - той беше на училище. Бяха интелигентни хора, занимавали се със спорт като по-млади. Разбраха отлично, щяха да поговорят с момчето. Но бяха категорични, че сам ще реши. И как още реши... Повече не се появи в залата. До онази вечер, след четири години, когато... Колко подробности складира паметта.
   ...Някъде в началото на октомври. Играеше се футболен мач. По това време, сега разрушеният стадион „Гагарин” беше с най-модерното осветление в страната след „Армията”, разбира се. Залата е наблизо, публиката бумтеше. Приятелят му Стоянов бе минал да го види и разговаряха в коридора. Внезапно, сякаш от нищото изникна здраво момче и смутено поздрави. В първия момент Тренера не го позна. Стоянов обаче веднага зацепи, зарадва се, заразпитва. Изглеждаше променен, поозрял. Простичко обясни, че гимнастиката му липсва и иска да тренира. Спогледаха се. Беше в началото на пети клас, на дванадесет. Твърде късно за човек, тренирал няколко месеца преди четири години... Момчетата на Ценовски бяха на неговата възраст, но в спортното училище – режим; съобразена с двуразовите тренировки учебна програма... Нямаше смисъл. Тъкмо да го отпрати, Стоянов го изпревари:
   - В каква форма си?
   Вдигна рамене.
   Импулсивно, Тренера посочи с поглед съблекалнята:
   -  Съблечи се и ела!
    След минута дотича гол до кръста, по шорти, като другите в залата. Мъжете огледаха тялото. В полутъмния коридор мускулите изглеждаха нарисувани. Ценовски кимна към висилката и сухо нареди:
   - Набирания.
   Изчака да слезе едно от момчетата и изпреварвайки другите, се метна над трапа с дунапрените. С ловък контрамах успокои люлеенето и почна. Бутнали любопитството зад небрежен разговор, треьонорите видяха... пружина. Дълго мачканото желание, жаждата да се докаже, вродените му амбиция и хъс го допингираха с такава доза адреналин, че не чу, когато на тридесет и петото, Тренера го спря. Та след още пет трябваше да викне по-силно:
   -  Стига, стига, слизай!
   Камшичният отскок го гмурна в дунапрените, лепнал учудените погледи на момчетата. Те правеха за норматив по тридесет набирания. Тоя изчатка четиредесет, без да намали темпото!
   Така се върна...
   В „критичните” шест-седем месеца, в които трябваше да се разбере ще стане ли гимнастик, не се разбра единствено откъде я вади тази воля. С някои от момчетата бяха започнали заедно преди време. В гимнастиката годините са светлинни. Не плямпаше, мъжкарски стискаше зъби. Това му хареса на Ценовски. Погледът му сканираше всичко... Как малкият, като мислеше, че никой не го наблюдава мацаше с бял от магнезия юмрук някоя изтървана сълза, че е толкоз назад... и изпревараваше да вдигне брадата, преди да я закове отчаянието. Щом мина пробният период от месец, който треньорът му даде, за да види колко сериозен е, го метна зверски. Останалата група рабореше по план-график, по методика. Емил - по собствената програма на Ценовски. Той не беше в спортното училище - годината вече беше започнала, така че тренираше, както се казва, неофициално, по лично издействано от директора разрешение като особено перспективен. Това Ценовски даже не му го каза. Не се наложи. Оня и без това правеше невъзможното да настигне останалите. Цялата лятна ваканция „изплажуваха” в залата.  Бачкане, сила, техника, пот, умора, сълзи, малко смях и пак същото в обратен ред. И за изненада на всички, дори на самия треньор, необяснимо, даже нелогично – някак успя. Есента влезе в спортното. В средата на шести клас, година и половина след като се върна и пет години след като прекъсна, го определи да води загрявката...
    -Май не си гладен? - госпожа Ценовска, бивш преподавател по български език и литература в Хуманитарната гимназия, с усмивка отсервира едва докоснатата вечеря и лъхна мъжа си с топлия си, ясен поглед. Бяха заедно половин век. Единственият, който го познаваше почти изцяло. Когато преди много години се примири с това „почти”, той я допусна. И двамата почувстваха, че са намерили човек за дълъг път. Привидно твърде различни, именно лекотата и ведростта й бяха магическата спойка на единението им.
   - Казвай, нещо си отнесен.
   - Помниш ли Емил Милушев?
   - Не са чак толкова фаворитите ти през годините, че да не го помня. Е?
   Разказа й набързо. Тя прихна в момента, в който Ради - така се казваше момичето - натриса ритника. Сам боец по природа, ценеше способността й да вижда най-първо забавното, комичното в ситуациите. Затуй беше любимка и на ученици, и на родители, че и на повечето колеги в дългата си педагогическа кариера. Прихвана смехът й. Тъй ставаше обикновено. Да го зърнеха отнякъде децата от залата...
   - Трябва да е имала основателна причина да реагира по този начин - додаде сериозно.
   Имала е... В чантата е било писмото със снимката на баща й - моряк на риболовен кораб. Не са го виждали седем месеца. И поне още два докато си дойде. Същия ден им го предал колега, върнал се по-рано. Момичето го боготвори... Дааа. Формална причина е имала. И още как...! Само че това беше не просто вик на безсилие, ярост и болка. Беше наказателен акт, беше присъда. Дъмгата, с която една невинна душичка беляза несправедливият свят на възрастните, отвлякъл баща й. Оня тъпанар - крадецът, като негов представител, щеше да влачи клеймото на детския й гняв винаги. И някога даже, да го осъзнае. Идва такъв момент, ако ще да е последния на този свят...
   - Щастлив татко - с такава дъщеря...!
   - Аха - стисна ръката й - ние го знаем най-добре.
   Срещата с майката мина нормално. Милушев представи треньора и ги остави да говорят. Беше му забавно да наблюдава. Ценовски сподели впечатлението, което му е направила Ради, поинтересува се увлича ли се от някакъв спорт. Госпожата се усмихна - имала енергията на ядрен генератор. Сама мислила да й преложи да тренира, но наесен щеше да е първокласничка и се чудеше дали е подходящото време, може би като се върне баща й.
    - Но можете сами да я попитате. Играят отстрани на блока, ето там. Без друго, тя ще реши. Не иска ли, не мога да й влияя. Вече имахме подобен казус преди година. Опитах да я запиша на плуване. Нищо не се получи.
   Благодариха и излязоха.
    „Чайка” е кокетен квартал - най-готиният във Варна. Зелено гримиран, светъл. Ниски шест-седеметажни блокове с много  пространсво помежду им - територия на задушевен междусъседски социум.
    Децата скачаха на ластик - архаично за съвременния интернет свят занимание. Мъжете хлътнаха в сянката на кипнала от цвят липа и попиха гъстия аромат. Попиваха и впечатления. Милушев с раздразнение махна на нафукания пикльо, правещ  демонстрации с осемстотин кубиковата Ямаха да се разкара. Наду му главата. Не и на Тренера. Другаде му беше вниманието.
   ... Две момчета и три момичета на шест-седем години. И  три-четири годишна сладурана, дето досаждаше на едното момиченце - очевидно кака й. Момчетата държаха ластика високо над главите - ще рече максимална трудност. Ради скачаше, обърната  с гръб. Позна я веднага. Късо клинче върху мускулести крачета, потниче, открило остри раменца, стройно вратле. Косата, вързана на вирнато опашле, което си танцуваше самостоятелно. Красота! Шестгодишно топче за пинг понг, едва докосващо земята. Тренера усети безпогрешното чувство в стомаха. Вълнението на златотърсача, зърнал сред другите, онова самородно късче - скъпоценното. Отвори зеници, пое блясъка. Отвори и душата си. Приближиха,  поздравиха. Децата спряха.
   -Здравей, Ради. Тъкмо говорихме с майка ти. Дойдох да те попитам искаш ли да тренираш гимнастика?
   -  Не! – отговори светкавично .
   - Защо?
   - Защото не искам!
    „ Този филм съм го гледал...”  прехвърча в главата на Милушев, предчувствайки реакцията.
   Да, ама  не! Тренера се усмихна. Извади телефона и се обърна към момчетата.
   - Знаете ли Йордан Йовчев? 
   -Дааа! - викнаха и се надвесиха над дисплея.
   Показа им няколко снимки с него.
   -  Ехаа! Приятел ли ти е?
   - Да. Може и на вас да ви стане приятел.
   - Супер! Как? Кога?.
   - Другата седмица в сряда ще е цял ден в залата по гимнастика, нали я знаете. Елате и ще ви запозная. Айде до скоро.
   Обърнаха се и тръгнаха.
    „А сега, де! Намислил е нещ...” – о.з. майор Милушев по-скоро усети, отколкото видя как изфорсираният мотоциклет, загубил контрола на водача си се прекатури и го изхвърли. Опитал да го вдигне на задна гума, младежът беше преминал горната равновесна точка и повлечен от инерцията, вече неуправляемият звяр се сурна по асфалта в садистичен, зловещ, унищожителен откос. Децата се пръснаха с писъци. Малкото момиченце, препарирано от връхлитащото чудовище замръзна на място.
   - Бягай! - изрева Милушев, панически съзнавайки, че е далеч, за да я предпази. И през ослепителната белота на взривения адреналин видя как Тренера направи една стъпка и се хвърли... Странната дъга на скока се смачака, когато тялото завъртайки се, достигна земята. Дясната му ръка, протегната неистово, докопа като кука детето и го дръпна към гърдите, докато гърбът му с глух удар срещна асфалта, миг преди корпуса на мотора да изтрещи през левия му крак.    
   Милушев почувства вибрацията от съприкосновението с цялото си същество. Спънала скоростта си, машината заора в бордюра сред облак прах.
   Тренера не видя лепкавата сянка на болката. Видя пребледнялото лечице над своето. Детето захапа долната си устна, после стисна очи и... писна.  
   „ Добре е... Спокойно...” – си каза в спускащата се мътилка. А тоя Емил какво крещи над него...
   После съзнанието състрадателно, великодушно и навреме се дръпна от тялото.
   В една от реновираните стаи в отделението по ортопедия на Военна болница, Милушев се беше вторачил в зебрената сянка на щорите върху сивия гранитогрес. Отпред Ради и майка й, седнали на свободното съседно легло, разговаряха с Ценовски. ...В нощта след случката, че и днес, почти непрекъснато превърташе станалото. Беше твърд човек. Самият инцидент не го бе впечатлил повече от обичайното. Друго по странен начин обърна иначе стабилния му вътрешен живот с хастара навън... Този плонж на Тренера не се приземи на коравия асфалт. Той цопна и разплиска залинялата през годините, гладка и ненабраздена повърхност на самата му същност. ...Чисто физически, в него имаше нещо неестествено, надчовешко. В съзнанието му, тренираното длето на вниманието беше издълбало всеки детайл - триизмерно, прецизно, безкомпромисно като обвинителен акт. И онази къса стъпка, дала опора на отскачащия крак. И махът, който тръгна от ръцете, премина като мексиканска вълна през цялото тяло и концентрирал взривната си мощ, го катапултира. И разперените пръсти, необяснимо как достигнали детето, изтръгвайки го от връхлитащата метална маса. И начинът, по който в последния момент се завъртя около надлъжната си ос, за да го притисне към себе си... Той беше двадесет и четири години по-млад. В перфектна форма, както винаги. Защо не скочи...? Защо се поколеба...? Бяха рамо до рамо с Ценовски. Само че докато и неговият ум е крещял панически, че е невъзможно да преодолее разстоянието, той просто го е игнорирал... Никой никога не узна, как много отдавна една намерила го в началото на пети клас мисъл на Гьоте, подреди разбърканите от колебанието парченца на пъзела и го върна в гимнастиката. Написана на сгънато листче, което беше винаги в джоба му в онези цветни момчешки времена: „Ако нещо можеш да правиш или мечтаеш да можеш, започни. Дързостта носи в себе си гениалност, сила и магия.” Сега една такава дързост и магия, спасиха живот и докоснаха толкова други... Именно дързост...и магия... Само че не неговите...
    Майката и момичето се изправиха. Преди да излязат, Ради с блеснали очички изстреля:
   - Ако дойда да тренирам гимнастика ще ме научиш ли да скачам така?
   - Как?
   - Като тебе вчера.
   - Не. Така ти и сега можеш да скачаш, макар, че не го знаеш. Ще те науча да летиш.
   - Обещаваш ли?
   - Обещавам.
   Стаята пламна, тясна да побере малкото опашато слънце, след нея грейна и коридора, огласен твърде неболнично от високодецибелното  „Йееееее!” 
   Майката се усмихна:
   - Още сутринта каза, че иска да тренира. А реши ли нещо... Голям инат е. Довиждане.
   Усети погледа на Тренера и вдигна очи.
   - Недей се чумери. Знам защо си кисел. Емиле, ще ти кажа нещо, което трябваше да чуеш преди трийесет години. Защо чак сега ли? Когато реши да не се занимаваш със спорт, прецених, че не е моя работа.
   Спря, повдигна се на лакет и докато наместваше  възглавницата, небрежно продължи:
  - Ти, моето момче, не си ума си. Той е прекрасен инструмент, когато ти служи, а не когато ти му служиш. Ти си човешко същество, не човешки мислител... Толкоз... Кажи сега, какво си говорихте с твоя приятел професора одеве пред вратата.
   Майорът мълчеше. Адамовата ябълка се повдигна от сухото му преглъщане. Треньорът не го прекъсна. Преди много години, на републиканското в София, капитанът на „Черно море” Емил Милушев, след такова минутно мълчание на съзряването, сам стегна бинта, покрил двете му пукнати ребра и постигна три десети повече, отколкото стигаха на отбора за златните медали, в собствената зала на ЦСКА. Добрият треньор знае колко дълго да продължи тренировката. И разбира най-верния език на света. Езикът, в който думи няма, ...защото не са важни.
    Когато вдигна очи, тъмното си отиваше.
    - Професорът каза, че ако повече шестдесет и пет годишни имат твоята костно-мускулна структура, остеопорозата ще я премахнат от учебниците по медицина. Костта ти е пукната, имаш скъсани мускулни влакна и натъртване, но като цяло... утре те пуска за домашно лечение. Пък и - смигна му -  като видя какво стана навън, докато ти беше в спешното... Един час, след като те докарахме с линейката, в двора на болницата имаше стотина гимнастици. Някои по трика и с каишки на китките, бели от магнезия...
   - Как са разбрали? - свъси вежди Тренера.
   - Не знам. Охраната се шашна. Не мръднаха, докато професорът лично не обеща, че могат да те видят утре... у вас.  А бе, черен гологан си, другарю Ценовски. Почивай. Към десет ще дойдем с другарката Ценовска да те откараме у дома.
   На вратата спря. Щом се обърна, светлото в очите беше толкова много, че почти заслепи треньора. От него премигна той…, не заради мокрото, дето го лисна изреченото на оня същия език, без думите: „И Тренер,... благодаря за урока! …Поредният.”