Беше мразовита и декемврийска нощ. Снежна буря вилнееше, а снежинките се гонеха в приказен танц, описвайки фигури, непознати досега на човешката фантазия. Всички къщи бяха почти сравнени със земята, като покрити от дебела кадифена завивка. Цялото градче беше потънало в тъмнина и заспало дълбок зимен сън. Само една светлинка се бореше да стигне по-далеч, но след кратко лутане се изгубваше в преспите. Тази незначителна светлинка идваше от свещ, запалена в една малка къщичка. Там, също като свещта, гаснеше един човешки живот – бавно и почти незабележимо.
        Една жена на име София лежеше болна, лишена от медицинска помощ, заради блокираните от бурята пътища. От няколко дни тя се влошаваше, но не можеше да получи помощ от никого, защото тази част на града сякаш беше откъсната от света.
        Това положение продължи още два дни. На 24-ти декември медицинския екип успя да стигне до дома на жената и тя бе приета в болница. След почти едночасово чакане пред кабинета, лекарят излезe и съобщи на съпруга на София – Мирослав и петгодишния ú син Николай следното:
- София е тежко болна и трябва да остане няколко дни под лекарско наблюдение. Помоли ме да се види със сина си.
        Мирослав също понечи да влезе, но докторът го спря с думите:
- Тя поиска да остане насаме с него!
        Детето с плахи стъпки тръгна към стаята на майка си, влезе вътре и седна до нея.
- Миличък, трябва да ти кажа нещо - започна със загрижен тон майката – предполагам, вече знаеш, че съм много болна и дори лекарите не могат да гарантират, че ще оздравея. Искам да знаеш, че дори за иконите да ме няма, аз винаги ще съм до теб и ако ме носиш в сърцето си, никога няма да се почувстваш самотен. Обещавам винаги да те пазя и да те наблюдавам. Запази спомена за мен, за да ти дава сили да продължаваш напред. Никога не се предавай и не се отказвай да се бориш с трудностите, които ти предстоят в живота. Сега си твърде малък, но може би някой ден ще разбереш думите ми и ще осъзнаеш, че дори смъртта не способна да ме накара да престана да бъда твоя майка.
        София с насълзени очи целуна сина си по челото, защото това за нея може би щеше да е последно сбогом. Детето излезе от стаята и потъна в прегръдките на баща си.
        Мирослав също тръгна към стаята на съпругата си, но лекарят го спря с аргумента, че след разговора със сина си София сигурно е развълнувана и сега трябва да си почива. Накрая ги изпрати с уверението, че ако състоянието й се промени, той незабавно ще ги уведоми. Въпреки че бяха обезпокоени, двамата се прибраха в дома си.
- Стана късно, трябва вече да си лягаш. - Каза бащата със загрижен и снизходителен тон на малкия Ники.
- Не искам да си лягам, още не ми се спи! – измънка детето и продължи: – Искам мама да оздравее и да се върне! Коледа е, а тя не е при мен! Обещай ми, че тя ще се прибере, моля те!
        Бащата само помилва сина си по главата, но нищо не каза, защото той самият не знаеше какво ще се случи. Въпреки това се надяваше любимата му да се оправи, защото му липсваше безкрайно много.
        Най-после Ники се съгласи да си легне. Баща му го зави и взе една книжка, за да му почете.
- Не искам да ми четеш приказка, тате. – изненадващо каза детето. – В приказките стават чудеса, аз се надявам само на едно-единствено чудо – мама да се върне при нас. Предпочитам тя да е тук и да ми чете.
- Така да бъде, щом искаш. Ние можем само да се надяваме, че майка ти ще се върне жива и здрава. Искам да знаеш, че и на мен ми липсва много – каза  Мирослав, загаси лампата, пожела лека нощ на детето и затвори вратата.
        Малкият почти беше заспал, като чу, че на вратата се звъни. Бързо скочи от леглото, изтича до вратата, отвори и не можа да повярва на очите си. Пред него стоеше майка му, жива и здрава и с нежната си усмивка сякаш го галеше по бузката. В очите ú блестеше пламък, който за секунди стопли сърчицето му. Ники, безмълвен, се хвърли в обятията ú.
- Мисълта за теб ми даде сила да оздравея и да се върна вкъщи, момчето ми! – възкликна тя и го целуна по челото.
         В този момент малкият отвори очи, а до него беше баща му. Просълзен той каза:
- Тя винаги ще живее в сърцата ни и ще бди над нас!