Глава 2
Искаше да му отговори "Какво на мен ли ми става, какво на теб ти става, на всички вас, дето се правите на слепи?", но просто му беше омръзнало да обяснява как мисли или защо го правеше, просто беше устроен така, но Крис, разбира се, щеше да го обърне на шега. Но наистина започваше да се дразни, навсякъде около него нещо лошо ставаше, а силата му се изчерпваше. Чувстваше се смачкан под тежестта, но никога нямаше да се откаже от сестра си или от живота си. Това със сигурност беше единственото нещо, на което вярваше безусловно и го държеше изправен срещу света. Започваше да става песимист по отношение на всичко и се дразнеше на себе си. Успокояваше се, че реалистът клони към песимиста, но се лъжеше и го знаеше много добре. Изведнъж се сети за молбата на сестра си. Не можеше да си позволи отново да свири на пиано, но когато се сетеше колко часове е седял и свирел, за да запомни всяко нещо, което му беше казано и колко бе щастлив, когато успееше, как затваряше очи и си представяше, че е някой, някой, който може да си позволи всичко, който е силен и издръжлив, след това отваряше очи и се опитваше да запази всяка прашинка в съзнанието си. Усмихна се на себе си, това беше хубав спомен. Когато свърши работа, оставаха три часа, докато отиде да вземе Софи. Това беше възможност да се поразходи на чист въздух. Отиде на брега на океана. Сякаш спокойствието се разля в тялото му. Затвори очите си. Почувства се безтегловен. Тук можеше да лети. Обичаше да усеща пясъка под краката си и да чува силата на океана в ушите си. Бавно ги отвори и погледна към слънцето, което галеше нежно водата. Гледката беше изумителна. Независимо че я бях гледал милиони пъти, всеки път беше различен, необикновен, нов, но въпреки това познат. Вятърът блъскаше лицето му и той си представи, че лети. Усмивка плъзна по лицето му и смесена тръпка премина през тялото му.
- Господине, усмихвате се, защото...? - чу да казва един дрезгав, но приятен женски глас зад него.
Той учудено се обърна и видя едно момиче, приблизително на неговите осемнайсет години, да го гледа втренчено, имаше дълга коса, която приличаше на мед и падаше на масури по раменете му. Очите му бяха топли и зелени. Гледаше с почуда към него и сякаш се опитваше да не се засмее.
- Ооо, заради гледката. Тя е прекрасна. Искам да кажа необикновена и различна. Все едно слънцето гали водата, а при допира на слънцето водата сякаш потреперва пред мощта и нежността му... Извинете, госпожице, но коя сте вие? - попита той, но в гласа му се прокрадваше нотка на забавление и ентусиазъм.
следва продължение
© Ели Все права защищены