Из книгата ми "Предците ми говорят "
От глава "Как се пренесох в миналото"
( продължение 1)
Коггато се свестих, се намерих в нещо като легло. По-точно беше широк нар, покрит с нещо шумкащо, като че съм легнала в плевнята на село преди 50 години. До мен на стол седеше моят похитител. В стаята беше вече настъпил денят, беше светло, но не достатъчно. Имаше само два прозореца, и то не бяха никак големи. До краката ми на така нареченото от мен легло седеше някаква жена. Не беше стара, но се беше забрадила като стара селска бабичка, каквито днес едва се срещаха още по Родопите и Странджа-Сакар. Освен това ми се стори, че е облякла и тя нещо като народна носия. Като че се гласи да ходи да изнася концерт на народното творчество. Но пък носията ми се стори малко мръсничка. Та не знаех вече какво да мисля. Идеше ми да припадна наново.
– Как си, Вунке? Добре ли си веке? – обърна се жената към мен със състрадателен глас на човек, внимаващ да не разрови люта рана на друг човек. И тази ми говореше на диалект.
Тъкмо щях отново да припадна от обръщението, което ми отправи. Нарече ме с друго име. Вунке! Бог да ми е на помощ! Аз съм тази лудата. Нещо тук се случва и аз не мога да схвана какво е то. После се сетих за тялото. И бързо отметнах чергата, с която ме бяха завили. Огледах си ръцете. После надигнах краката нагоре във въздуха. Дългата ми дреха, която ги покриваше, се свлече и се показаха онези възпълнички и късички крака, които аз нямах. Надникнах в пазвата си и там видях същите големи гърди. Освен тази дълга роба, с която ме бяха облекли, нямах никакви други дрехи. Нито бикини, нито сутиен. Нищо. Дръпнах бързо чергата върху себе си и се завих презглава. И гледах в тъмното като луда. Ами да. Луда съм. И с дреха на луди са ме облекли. Всеки момент ще ме вържат с въжета и ще започнат да ме тъпчат с хапчета и да ми бият инжекции. И тогава ги чух онези извън чергата да си говорят.
– Рекох ли ти, како Радо, жена ми пощръкле нещо тая нощ. Дали не е от бурята? Или влезе дяволът през комина и я облада? Не знам какво да мисла? – това беше гласът на мъжа, а женският глас каза:
– Требе да ѝ леем коршум. Ке се оправи жената. Ма ти, Тодоре, я остави. И кротко стой с нея. Не я овиквай. Язе ще ида да викам оджата. Той ще я оправи.
– Благодарим, како Радо! – отвърна мъжът. – Нема да се отделям от нея. Децата ги пратих у Кольовица. Тя ще ги наглежда засега. После, като Вуна се оправи, ще си ги земем.
Слушах ги изпод чергата и се чудех какво ми се случва. Защо се намирах в тоя дом? Явно не е далече в гората. Защо всичко тук е толкова странно и антично? Защо ме наричат Вунка? А мъжът Тодор си мисли, че е мой... Божичко! Отговорът ме удари по главата като с мокър парцал. Най-малкото част от отговора. Тодор и Вунка! Та така се казват и моите прадядо и прабаба, родители на баба ми по бащина линия. И четирите им деца. Също като при прабаба ми и прадядо ми. И те са имали четири деца. Моята баба и нейните сестри. Може ли това да е отговорът? Как се появих аз тук?
В това време жената, наречена кака Рада, си тръгна и така нареченият Тодор се изправи да я съпроводи до вратата. Аз надникнах изпод чергата. Но всичко това е твърде реално. Не можех да го възприема като някакъв обикновен сън. В моя опит с медитациите знам, че е възможно да се преместиш в друго време. Но да влезеш в друго тяло!?... А какво ли е станало със съзнанието на Вунка? И тогава ми дойде мисълта, че тя може би е заела моето тяло. Дали е възможно? Боже, тази жена ще изпадне в истински шок, ако е така. А синовете ми ще я вкарат в психиатрията, мислейки, че аз съм си изгубила паметта. Трябва да направя нещо. Но какво? И как? Дали въобще тази ми теория може да е вярна? Може имената и броят на децата да са само съвпадение. Истински кошмар!
После обаче се сетих, че за последно, преди да се събудя тук, бях вкъщи и чрез медитация исках да постигна по-реално усещане за времето, в което са живеели моите предци. И ми стана ясно, че самата аз съм надробила тази попара, побърканата ситуация, в която всички се намираме. Трябваше да поправя нещата. Да си ги върна обратно. Горката Вунка! Как ли можех да помогна първо на нея? Единственото, което ми дойде на ума, е да се свържа телепатично с Николай, Пламен и Ради и да ги предупредя да се отнасят към нея, тоест с мен, с разбиране. Трябваше да им обясня какво става, за да не се паникьосват. Сега беше моментът. Тодор беше сам и надявам се да ме остави на мира. Отпуснах се колкото ми е възможно и успокоих съзнанието си. Постепенно светът около мен изчезна. Насочих посланието си мисловно и до тримата. Все някой да го прихване. Надявам се да се получи. В противен случай ще има неприятности.
Колко време съм лежала под чергата не знам. Но от състоянието, в което бях, ме изтръгнаха гласове и шум на влизащи хора. Реших да се държа примерно и показах главата си навън. В стаята влизаха Рада и още един мъж. Носеше такива дрехи, че не мога да ги опиша дори. Нещо като панталони, но ми приличаха повече на пола, ризата му дълга, покрива го до коленете. Имаше и елек. И на главата си носеше фес. Аз отметнах чергата и спуснах крака на земята. Рада бързо се спусна към мен и ме покри обратно с чергата. Явно неприлично гола съм.
– Я дай литака, Тодоре, да се облече Вунка – значи правилно съм се досетила, че съм Вунка. Дали съм прабаба ми Вунка, както си мисля? Дано да е така. Че намерих някаква логика. Ако не е така, значи съм някаква тотално луда жена.
Тодор донесе нещо като рокля, сукман. Облякох го и седнах на леглото. Човекът, мъжът със странните дрехи приближи до мен. Беше дебел и нисък. Заприлича ми на пъпеш с глава и крайници облякъл де що видял.
– Как си, невесто? – попита ме той.
– Добре – отвърнах веднага аз.
– Знаеш ли как ти викат? – продължи той. В това време Рада му донесе столче да седне и той седна срещу мен.
– Знам – колебливо отвърнах аз, чудейки се кое име да кажа, ако ме попита. Моето ли, или това на Вунка.
– Как ти викат, дъще. Я да чуем.
– Ти кажи, дядо ходжа. Я да видим колко познаваш – опитах се да се измъкна аз от положението. Но явно моят отговор изуми всички в стаята. А ходжата се поразмърда на столчето.
– Дай си ръката! – протегна се той към мен. Аз му подадох ръка. Той я хвана в своята и ме загледа в очите. Ръката му беше толкова мека и пухкава, че направо ме изуми. Тръпки преминаха през тялото ми, като се взря в очите ми. Неговите бяха много необичайни на цвят. Заприличаха ми на размътена вода, през която блести слънце. Воднисто жълто-кафяви. Не мога да ги опиша по друг начин. Той се взря в мен с тези очи и аз също го гледах. Дори без да мигам. Така се гледахме известно време. А после ми се стори, че всеки момент ходжата ще извие погледа си като куки и с тях ще бръкне в гърдите ми и ще извади душата ми като риба от морето, закачена на енергията на погледа му. Почувствах, че трябва да се защитя. И наведох очи. Той пусна ръката ми и се изправи.
– Жена ти ще се оправи. Нема нищо страшно. Ма засега едно известно време ще е по-друга. Вселила се е нова същност у нея. И е прогонила тая на твойта Вунка. Ма това не е страшно. И е временно. Сичко ще си доде постарому.
Аз, като чух тези думи, останах втрещена. Как разбра този човек? Не очаквах, че преди 100 години е имало такива духовни личности. Но Тодор явно се притесни.
– Как така изгонила Вунка? Дяволът ли се е вселил? Какво ще права язе сега? Ами децата? Да ги варда ли от тая? Колко време ще е така?
– Спокойно бе, Тодоре! Колко време не знам, ден, два, седмица, месец надали ще е повече. Нема да се вардиш. Нищо лошо нема да ти стори. Оти я видех тая същност. Кротка и светла е. Не е от дявола. Не се плаши.
– Да леем ли куршум, дедо оджа? – попита и Рада.
– Нема файда от куршума. Оти това не е уплах, нито са некакви уроки. То е друга работа. И как дошло, така ще си иде.
Ходжата си отиде. Рада също. На изпроводяк ме изгледа жално и състрадателно. А аз все още бях под впечатлението на този странен човек. Но той доста облекчи моята работа. Сега да видим как да обясня по-разбрано на прадядо ми Тодор коя съм аз.
Той се върна в стаята изпратил двамата помощници. Влезе и не знаеше ни какво да прави, ни къде да гледа. За говорене не може и да се мисли. Беше онемял от чутото. Аз реших, че желязото се кове, докато е горещо и се обадих:
– Искаш ли да поговорим?
Той вдигна стреснат глава и ме погледна.
– Вече ми е ясно какво се е случило. През нощта бях шокирана. И изненадана. Но ходжата е прав. И ако си съгласен да ме чуеш, ще ти разкажа какво точно е станало – продължих аз.
– Коя си ти? Гледам та, Вуна си, моята Вуна, невестата ми. Ама явно не си. Та не знам какво да мисла. Ни си Вуна, ни си некоя друга. Оти си си Вуна. Нали вида.
– Ела и седни. Ще се опитам да ти обясня.
– Най-добре ше е. И после да си одиш. Сакам си мойта невеста.
– Да – отговорих аз.– Така ще стане. А сега ела тук и седни.
Той дойде и седна на столчето, на което седеше преди малко ходжата.
Аз започнах да се опитвам най-разбрано и просто да му обясня какво се е случило.
– Казвам се Иванка. И съм родена през 1960 година.
– Ма как си родена през 1960 година като тя още не е дошла. Това не е верно! – подскочи и ме прекъсна Тодор.
– Спокойно! В това, което ще чуеш, има още много неща, които ще ти се сторят невъзможни. Но ако обичаш, да ме оставиш да ти разкажа всичко. После ще питаш.
– Ама ти лажеш. Как да вервам на лажи? – не пречупваше се Тодор.
– Нали чу ходжата.
– Той каза, че си се вселила в моята Вуна. И нея си я изгонила. Къде е тя сега? И оджата не каза нищо, че не лажеш. Така чееее... не знам дали да ти вервам.
– Няма да ти сторя нищо зло – започнах отново аз. Но той пак ме прекъсна.
– Я ще ти сторим зло. Ако си ми не докараш тука Вунето.
Явно щеше да ми е трудно да разговарям с този човек. Той не беше в състояние да разшири съзнанието си и да допусне нещо ново. И това не беше за учудване.
– Ако ти се струвам толкова зла и лоша, а също и лъжкиня, можем да викнем отново ходжата. И пред него да кажа какво имам да кажа? – предложих аз.
– Епа що не каза, доде беше тук? – контраатакува той.
– Бях много изненадана, че разбра какво се е случило...
– Аха, фана та оджата!? – прекъсна ме Тодор триумфиращо. – Той е най-добрият. Сичко знае, сичко лекува, е не сичко де... ама кажи-речи...
– Искаш ли да го викнем? – попитах аз.
– Дай да та чуя какво още ще ма излажеш. После ще видим.
– Казах ти, че съм Иванка. И съм твоя правнучка, твоята дъщеря Иванка ще се ожени и ще роди син, а аз съм дъщеря на тоя неин син.
Тодор се плесна по главата с двете си ръце и остана така. С ръце на главата си и наведен напред, почти свит като зародиш. Но не каза нищо. И аз продължих.
– Когато съм се родила, са ме кръстили на баба ми. Твоята Вацка. Затова и аз съм Иванка. Ние също живеем в този град. Но той вече не се казва Орхание, а Ботевград.
Тодор се разшава на столчето. Помислих, че ще скочи да ме удари. Или ще се развика пак, че лъжа, но той нищо пак не каза и аз продължих.
– Аз живея в Ботевград през 2018 година. Почти след 100 години. Всичко е променено и друго. Но часовниковата кула още я има. Тази къща, в която ти живееш, я няма. Но да продължа напред. Аз пораснах, ходих на училище, омъжих се и родих двама синове. Пламен и Николай. Пламен също се ожени и аз имам двама внуци. Ива и Никола. Те на теб са ти прапраправнуци. Но много наши роднини се разпръснаха по широката земя. Отидоха по чужбина и там се родиха децата им. Те не знаят нищо за България. И аз реших да напиша една книга, един ферман, ако така ще ти е по-лесно да разбереш. В нея да разкажа за моя род. За моите деди и прадеди. Аз също много малко знаех за това. Когато ми хрумна тази идея, не знаех дори нищо за вас. Нито как се казвате, нито откъде сте. Започнах да питам стари хора, наши роднини, какво помнят. Ходих в общината и търсих в стари регистри кога и къде сте родени. Не само вие, но и други мои прароднини. Исках да знам обаче не само сухи дати и числа. Исках да знам и как сте живеели, какво сте работили, какви хора сте били. И една нощ се помолих много, много силно на Бог да ми помогне, за да разбера повече неща за вас. И когато се събудих, се намерих тук. И аз не знаех, че така ще се случат нещата. Много се изплаших. Помислих, че си ме отвлякъл и завел в някоя колиба в гората. Но като чух как се казвате и най-вече като видях тялото си, което всъщност не е моето, разбрах веднага какво се е случило. Това е всичко. Можеш да ме питаш каквото искаш още да знаеш.
Тодор седеше и не помръдваше. С глава наведена до коленете и ръце обхванали я. Оставих го да асимилира чутото. Знаех, че ще му е трудно. Надявах се само да не му е невъзможно. По едно време той изправи глава и ме погледна почти с омраза.
– Това са най-големите щуротии, дека сам чул през живота си. Бог ма наказва за измишльотините, с които залагвах ората в кръчмата. А и заради невестите, които също залагвах. И сега не знам кво ма чака.
– Никой не те наказва. Бог обича всички еднакво. И е много търпелив. Нищо лошо не те чака. Както каза ходжата, нещата ще се оправят от само себе си. Така, както се объркаха, така и ще се оправят.
– Кога? – ме прекъсна Тодор. – И дека е Вунка? Тè тва питам?
– Тя, смятам, че е в моя дом. В моето време, в моето тяло. Надявам се, че е така. Тоест така ми се струва логично да е – пообърках се аз.
– Ами ако ма лажеш? Тва сичко некак си ми са види налудничаво.
– Разбирам те – продумах състрадателно. – Но се опитай да повярваш. Иначе ще се побъркаш от притеснение и мисли.
– Какво ще прави Вунка в твоята каща? Маж имаш ли? – продължаваше да се интересува Тодор преди всичко за жена си.
– Той почина. Миналата година.
– Бог да го прости! – прекръсти се Тодор. – И сега какво ща праим?
– Ами аз предлагам да идем да вземем децата. И няма нужда да обясняваме на никого какво се е случило. Аз ще се преструвам на твоята Вунка, доколкото мога, де. И така, докато Бог реши отново да ни размени и всичко да си е постарому. Ще разбера как живеете, колко ви е тежък животът, защото ми се вижда тежичък. Така ли е?
– Не се оплакваме – отговори той.
Нещо като че го беше натиснало отгоре, стори ми се че се е предал и оставил на течението. Всъщност може би това е най-правилното решение. В пълна безизходица сме и двамата. Аз съм сигурна, че има да ме пита още много, много неща. Но шокът все още не го е изоставил и главата му е празна.
– Сакаш ли да ядеш? – попита ме той. – Не си яла нищо, откак си тука. Не че има кой знае какво. Ма хлеб и млеко има. И печката е запалена.
Тодор направи първата стъпка към ежедневието, което трябваше да посрещнем и двамата. Бързо се адаптира и пренасочва, отбелязах аз. А и друго забелязах. Че съм гладна. Като спомена за глад, и аз осъзнах, че стомахът ми стърже на празно.
– Да вземем децата. И тогава да ядем заедно. Колко е часът? А децата къде са?
– Тука, у комшийката. И иде пладне – отговори той.
– Значи ще ги вземем. После аз може нещо са сготвя. Само да ми кажеш какви продукти има. И къде е кухнята?
– Какво? – учуди се той. – Тука се готви. Тука се седи, тука се спи. Има още една соба. Там спат децата. А какво е това продути? Немаме такова.
– Каква храна имаш за готвене? – поправих се аз. – Картофи, боб, месо, ей такива работи.
– Има, има и боб, и картофи, и брашно. Ама за мръвки требе да се заколи некое пиле.
– А, разбрах. За сега ще направим нещо бързо. Че щом е пладне. А къде ви е тоалетната?
– Тоалетната? – повтори Тодор учуден. – За клозета ли питаш?
– Да, да за него – пак се поправих аз.
– Ванка зад кащата. Сега ще ти го покажа. Като излезем за децата. И пред Стефана нито дума за тая история. Оти ще ни разнесе из градо.
– Нищо пред никого не ще кажа. Обещавам! Така и така никой няма да повярва.
– Не че язе вервам – побърза да се застрахова Тодор.
Аз го оставих без отговор. Станахме да излизаме. Той ми даде някакви свински цървули, правени от тях от кожата на свиня.
– Как се обува това? Моля да ми покажеш – простенах аз след като си сложих крака в единия и не знаех какво да права. Той ме изгледа, после изпъшка отегчено, но се наведе и ми завърза единия.
– Това са опинци – обясни ми той. – С тех одим секи ден. За празник имаме кондури. Ма те са сал за празник.
– Разбирам – смотолевих аз и започнах да се боря с втория опинец.
Той клечеше срещу мен и наблюдаваше как се справям. После ми даде и една престилка. Вързах си я на кръста. И една кърпа ми даде за главата.
– Не може ли без нея – запротестирах аз, а той се изненада на моя протест.
– Как така? Не може да одиш наванка гологлава.
– Е защо да не може? – не предавах се аз.
– Е оти не може. Така е редно. Така сички прават – тè така ми се отговори.
И аз се забрадих. Излязохме навън в двора. Всичко ми беше много интересно и се вълнувах. Дворът отпред беше малък и от външната порта до къщата имаше отъпкана пътека, посипана със ситни камъчета. От двете страни на пътеката имаше две лехи с цветя. Беше юни. И цветя цъфтяха всякакви. Зад лехите от двете страни имаше два асмалъка с грозде. Друга пътека водеше в задния двор. След асмите имаше няколко овощни дървета. Следваше зеленчукова градина. А след нея две сгради. Едната навес за дърва и други неща. Сандъци с не знам какво, мотики, лопати и други селскостопански принадлежности. Другата сграда беше свинарник и кокошарник. И най-в дъното беше тоалетната. Запътих се натам. Отворих вратата. И ме удари насреща една миризма... една смрад силна и непоносима, та чак ми се до повръща. Запуших си носа с ръка и влязох. В края на краищата имах нужда. А вътре една триъгълна дупка и две тухли от страните ѝ. Стъпих на тухлите и клекнах. Нали бях без гащи само си вдигнах нощницата и сукмана. Огледах се за тоалетна хартия. Нямаше. Ами сега? Какво да правя? С какво да се избърша? Чудих се, чудих се, нищо не измислих. Смрадта започна да ме задушава.
– Тодоре! – завиках аз моя прадядо, който в този момент беше по-млад от мене сигурно с около 20 години.
– А! – обади се той отвънка.
– Ама тук няма тоалетна хартия! – оплаках се аз.
Отвънка мълчание. Почаках, почаках, пък се сетих, че сигурно не ме е разбрал. Та се поправих.
– Няма с какво да се изтрия! – доуточних аз. След малко една ръка се провря през вратата и ми подаде шепа листа от някакво растение.
Аз ги взех и попитах учудено:
– Какво е това?
– Тва е шума да се отриеш. И по-бръзо, че нема кой да та чака до заран – скара ми се той.
Ето как започна моята странна одисея назад във времето. ...
(следва продължение)
© Иванка Цветкива Все права защищены