(една различна гледна точка)

В стаята беше тихо. Чуваше се само нежното докосване на ръцете му по клавишите на пианото и прелестната мелодия, която излизаше от тях. Той обожаваше да свири в подобни моменти. Когато се чувстваше обладан от най-различни чувства, които можеше да изложи само по този начин. Той не беше поет и поради това не умееше да борави с думите. Никога не е могъл да изрази себе си на белия лист. Той не беше и художник. Радваше се на красотата пред очите му, но никога не беше в състояние да я пресъздаде с четка и боя. Той беше музикант и само чрез музиката си можеше да покаже кой е всъщност и какво изпитва в даден момент. И точно заради това той свиреше.
Музиката се усили. Той натискаше клавишите все по-яростно и по-яростно. Беше гневен. Това си личеше отдалеч. Изразяваше болката си чрез прекрасната мелодия, която в този момент звучеше все по-могъщо. Беше със затворени очи, наслаждаваше се на музиката си. И това по един странен начин го правеше щастлив. Мелодията спря изведнъж, а той затаи дъх. Просто един миг на отдих и в следващия музиката се чу отново. И отново тя беше спокойна и нежна. Отново изпълнена с болка, но в същото време и примирение.
Последните ноти се чуха след няколко дъха. За миг той остана над пианото, дишайки тежко. Винаги му беше трудно след подобно излагане на чувствата си. Чувстваше се освободен от много тежко бреме, сякаш го беше носил с години наред. Затвори пианото си и се изправи. Знаеше, че е време да тръгва и да си изправи пред действителността. Не можеше повече да отлага и да се надява, че нещата ще се оправят от само себе си. Нямаше повече време да мисли над това. Трябваше да действа. Колкото и да му се искаше да остане при пианото си, което му вдъхваше сила и сигурност. А навън светът беше страшен и несигурен. Беше взел решение, което не подлежеше на повторно обмисляне. Подписът му го засвидетелстваше - той беше готов да даде живота си за свободата на Европа.
Годината беше 1944. Месецът май. Беше се записал в армията като доброволец, който щеше да се сражава срещу немците на френска земя, изпълнявайки операция под кодовото име Овърлорд, планирана за следващия месец. Великобритания набираше войници, който щяха да преминат през Ламанша, а след това да дебаркират в Нормандия* и от там да започнат настъплението си към вътрешността на Франция. Патрик, така се казваше той, се записа в 21-та група армии на генерал-лейтенант Монтгомъри, група, която се състоеше от съюзнически войници, обслужващи сухопътните сили. Знаеше към какво е тръгнал. Знаеше, че можеше да намери смъртта си на френска земя. И знаеше, че и тя го знае. А тя беше любовта на живота му. Шарлот. Тя беше ужасена от факта, че би могла да загуби единствената си любов в живота. И точно поради това, Патрик беше решил да не ù казва. Беше се записал тайно в армията и беше се сдобил с униформата отново тайно.
Погледна се в огледалото на малкия им апартамент. Изглеждаше с десет години по-възрастен, отколкото всъщност беше. Измъченото му лице не му даде смелост. Но той знаеше, че няма да има друга възможност. Знаеше, че това беше единствения му шанс да се измъкне, докато Шарлот беше при майка си в другия край на града. Знаеше, че трябва да побърза. Затова сложи шапката си, взе раницата и излезе от апартамента им. Започна да слиза, колкото се може по-бързо по стълбите и докато ходеше, си представяше Шарлот. Как се прибира вкъщи и намира малкото писмо, което той ù беше написал и оставил на масата в слънчевата им кухня. Осъзнаваше факта, че тя ще бъде съсипана. Че ще страда. Не искаше да мисли какво щеше да се случи, ако той не се върнеше. Ако падне в някоя от битките. Тя щеше да бъде съсипана. И той го знаеше. Но въпреки всичко продължаваше напред, така и не се обърна назад. Не се върна. Прекрасният му живот оставаше зад гърба му, а неизвестното бъдеще беше пред него.
След по-малко от 15 минути той вече беше се качил на кораба, който щеше да прекара него и останалите 160 хиляди британски войници през Ламанша, за да достигнат до Нормандия. И в същия момент, само на няколко километра от него, млада жена четеше краткото му писмо и хлипаше тихичко. И точно тогава тя си обеща, че войната няма да промени нищо. И тя ще го чака да се върне и да продължат заедно прекрасния си живот. Защото тя бе убедена, че той ще се прибере вкъщи жив и здрав.

************

Годината беше 1945.
Шарлот беше на пазара в малкия град. Оглеждаше сергиите и се стараеше да отбере най-хубавите плодове и зеленчуци, които се предлагаха. Кошницата ù вече беше наполовина пълна и започваше да тежи. Но тя имаше още няколко сергии да обиколи и да купи още няколко продукта преди да може да се прибере у дома. След няколко минути тя вече беше готова да се отправи по калдъръмената уличка, която водеше към малката кооперация, където живееше вече една година сама. Нищо не се беше променило от онзи май миналата година. Тя се беше постарала всичко да остане, както преди. Искаше Патрик отново да се чувства като у дома си.
Но Патрик не се връщаше, а войната беше свършила преди няколко месеца. Тя беше разбрала, че операцията Овърлорд беше извършена с успех и в края на месец юни Париж беше освободен. Но това беше преди една година. Къде беше Патрик и защо не се връщаше?
Шарлот се опитваше всекидневно да отблъсне най-страшната мисъл. Не искаше дори да си представя възможността той да е мъртъв. И затова се правеше, че всичко си е по старому и нищо не се е променило. Майка ù виждаше тъгата в очите ù, но знаеше, че нищо не може да направи. И тя се молеше като нея всеки ден за добра новина.
И така Шарлот продължаваше да пазарува от местния пазар, да се грижи апартаментът винаги да е чист и подреден и да не му липсва нищо.
Жената зави по калдъръмената уличка и вече можеше да види в края ù малката кооперация. Вървеше бавно. Беше горещ летен ден и тя не искаше да бърза. Най-накрая стигна. И тогава, като гръм от ясно небе, тя замръзна на място. Той се беше променил много за тази една година, но тя не можеше да сбърка. Същите прекрасни зелени очи я гледаха. Вярно, че беше по-слаб от преди, но тя познаваше толкова добре това тяло, че не можеше да го обърка. За нищо на света. Той беше все още в униформата си, но се подпираше на бастун. Явно беше пострадал в някоя от битките, които се водеха на френска територия.
Тя изпусна кошницата си и няколко ябълки се изтърколиха по калдъръма. Затича се към него, а сълзите ù вече напираха.
- Патрик - беше единственото, което можеше тя да каже преди да се отпусне в прегръдката му.
- Шарлот, любов моя! - прошепна той и я прегърна още по-силно.
Патрик беше воювал. Бореше се за свободата. Но в същото време се бореше за един прекрасен нов свят, който щеше да го прекара в прегръдките на тази прекрасна жена. Жената, която го беше чакала. Която се беше молела всеки ден на Бог да го върне жив.



*историческа област в Северозападна Франция.