Имало едно време един котарак... Котарак на пръв поглед като всички други котараци – пухкав, чистофайник, гальовник, любопитко – от онези, дето могат много неща, които ние хората не можем, като например да рипне горе на корниза на пердето или да си оближе гъза. Но бил малко по-различен от другите котки, защото бил доста по-любопитен. Да си ДОСТА по-любопитен от нормална котка си е направо душевно разстройство...

 
Котакът още от малко коте искал да проучи всичко – колко високо може да се покатери, по какво може и по какво не може да се покатери, от колко високо може да скочи (за което пропилял три от деветте си котешки живота), на какво точно мъркане се кефят най-много хората и какво „специално“ мъркане да прилага за конкретни хора, как да накара човек, мразещ котки, да се разтопи от умиление и какви материи колко са устойчиви на късане с нокти... Намирайки се от едната страна на затворена врата, винаги искал да е от другата. „Може би там става нещо, за което не знам!“, си мислел той винаги.

 
Първите му стопани обаче не проявили разбиране към детинското му любопитство. Казали си „Леле, тоя ми съсипа пердето!“ и си помислили, че ако го кастрират, той ще се кротне и ще се превърне в апатична мъркаща възглавничка, която да ползват за гушкане и демонстрации, само когато имат нужда. Затворили го в кутия, занесли го на ветеринар и му отрязали мъжките достойнства... Нашият герой тогава дори не осъзнал какво му отнели, защото бил още малък и живял затворен в апартамент. Възстановил се от операцията и продължил да проучва малкия свят около себе си. Но вече нямал доверие на стопаните си, защото не можел да си обясни защо са го завели насила някъде, откъдето да си тръгне с болка, усещайки някаква липса, която не знаел каква е точно. Глождело го (отново) любопитство какво ли е изгубил, но нямало как да разбере.

 
Няколко месеца по-късно касапите-стопани решили, че котаракът е твърде неудобен аксесоар за тях и го върнали на хората, от които го взели. Без да приемат каквито и да било аргументи, че живо същество не се връща като някакво устройство, когато си поискаш и че дори са нарушили гаранцията, отваряйки външния корпус и изваждайки части.

 
И така котаракът отново зачакал осиновяване... Чувствал се впрочем добре, защото първо – бил преместен на ново място, където да проучва отдавна забравени неща, и второ – срещнал се пак с майка си и леля си и най-сетне си имал компания. Скоро си намерил и нов стопанин – този път домът му бил къща на село, за която котаракът си имал специална вратичка и можел да влиза и излиза, когато си поиска. Котаракът се видял в Рая! От две-три стаи светът му се разгърнал до цялата земна площ под открито небе, с всичките дървета, треволяци, шарени сенки за дрямка, опасни кучета, уютни гъсталаци и какво ли още не.

 
И би се чувствал много щастлив, ако най-сетне не беше видял какво са му отнели... Котаракът се запознал с много други котки и котараци, срещащи се из квартала. Те чат-пат се сбивали, чат-пат се обичали, чат-пат си правели котенца, а напролет направо пощурявали. „Това са ми взели значи...“, помислил си котаракът тъжно, след като най-сетне бил намерил отговора. Бяха отнели на най-любопитния котарак на света силните емоции, с които не само да проучва, но и да УСЕЩА своя котешки свят. И виждайки колко е различен и по-малко емоционален от останалите, котаракът се депресирал...

 
Но го заглождил нов пристъп на любопитство – защо котешкият Господ е допуснал това да му се случи? И тръгнал да търси котешкия Бог. Първо се научил да медитира и да изпада в продължителни трансове, в които сънувал видения. Но не намерил там отговора. Затова напролет тръгнал на дълго пътешествие, в търсене на котешкия Бог.

 
Когато поел на път, бил хубав слънчев ден, но ден-два по-късно завалял сняг. Натрупал към половин метър и котаракът започнал да затъва и зорлем да прескача от крачка на крачка. Тогава загубил още един от животите си – когато го хванало едно куче с по-дълги крака. Нашият герой се измъкнал зорлем от силните челюсти, дращейки и хапейки. И нахапан и разкървавен се скрил в най-труднодостъпното място на един строеж. И си казал „Още само пет живота ми останаха“. И си взел бележка, че на някои кучета краката са им по-дълги и в дълбок сняг трябва да внимава и да се скатава.

 
Изчакал, примирайки от глад, снегът да се постопи и да стегне. Хванал няколко заблудени мишки, които хапнал в промеждутъците между ближенето на раните. И тръгнал пак на път. Но щом срещнал първите хора по пътя си, се нахранил до насита веднага. Той владеел четиридесет различни пози, четиридесет различни погледа и четиридесет различни мяукания и мъркания, които просто разтапяли хората и ги карали да му дадат нещо за ядене.

 
Една вечер обаче го блъснала кола, докато пресичал уж тих и безлюден път. „Ех, да му се не види, четири останаха“, казал си любопитният котарак и си взел бележка, че колите се движат по-бързо, отколкото си е мислил преди. И продължил по пътя си към слънцето. Наесен се разболял от тежка котешка болест, заврял се пак със сетни сили в някакво мазе и боледувал, бълнувайки и давейки се в секрети в продължение на седмица. Накрая едвам си стъпил на краката. „Останаха три“, казал си той и изкарал още два-три дни в мазето да налови зорлем мишки и да се запаси с нови сили.

 
Тръгнал пак, но когато влязъл в поредния квартал, попаднал на местния баш-котарак, който си пазел територията и смятал всички котки за свои. Бабаитът го изгледал лошо, но нашият се опитал да продължи по пътя си, сякаш нищо не е станало (а и то нищо не било станало). Тогава кварталният котарак, който бил дърт биткаджия с накъсани на ресни уши, подпухнали от бой очи и дебели бузи, му се нахвърлил и едва не му прегризал гръкляна. Любопитният котарак едвам се измъкнал от ноктите му и търтил да бяга, докато не излязъл от опасната територия. „Останаха ми само два живота“, казал си.

 
Попаднал по тъмно в някакъв квартал, където нямало хора по улиците и всичко било замряло. А бил гладен. Без да му мисли много, скочил в един контейнер за боклук, откъдето се носела интригуваща миризма на храна. Но докато бил зает с хапването на изхвърлените кокали и останки от храна, дошъл камионът на фирмата за почистване. Работниците вдигнали контейнера и го обърнали в утробата на камиона, заедно с котарака. А той едвам успял да се измъкне, преди да бъде сплескан вътре.

 
Останал му един живот. Той обаче почти нехаел за това в онзи момент, защото бил много мръсен, а МРАЗЕЛ да бъде мръсен. Намерил си безопасно място на един покрив и се изблизал старателно навсякъде, където могъл, ушите и очите си изтъркал с лапичка. „Какво толкова, един живот, ама кой ти го дава!?“, казал си той и полегнал на припек на покрива под лъчите на изгряващото слънце, сушейки изкъпаната си козинка. Искал да си почине за малко и да се наслади на спокойствието.

 
В сградата отсреща обаче живеело едно хлапе, на което баща му предния ден му бил подарил бойна прашка, с опора на предмишницата. Много искало да я пробва и като видяло блажено изпъналия се чистичък котарак на покрива сложило една дебела гайка в чашката, опънало ластика докрай и стреляло...

 
Гайката улучила любопитния котарак точно между очите с ужасна сила. И той усетил, как последният му живот се изплъзва измежду ноктите му. „Не, аз трябва да намеря котешкия Бог, преди да умра!“, помислил си все така любопитният котарак. Но изведнъж се озовал в друга вселена, на съвсем различно място, където цветовете, миризмите и докосванията се усещали по друг начин. И видял срещу себе си един огромен котарак – заспал с корема нагоре, потръпващ с прегънати предни лапи, накокошинил пухкава и чиста козина и забелил връхчетата на зъбите си в небрежна усмивка. „Ти ли си котешкият Бог?“, попитал нашият герой на високо мяу.

 
Огромният котарак се събудил от транса си и го погледнал. „Аз съм, котенце“, казал той, а очите му изглеждали твърде големи и светещи. Нашият котарак обаче събрал кураж и попитал: „Защо ми се случи всичко това?“. „Защото така се е случило“, отвърнал спокойно котаракът-господ и и пригладил с език два косъма на плешката си. Любопитният котарак се ядосал от този блудкав отговор. „За какво съм роден тогава?!“, попитал пак той. А котаракът-Бог го изгледал озадачено и отговорил: „За да изпитваш удоволствие и да доставяш удоволствие, разбира се“.