Имало едно време един котарак... Котарак на пръв поглед като всички други котараци – пухкав, чистофайник, гальовник, любопитко – от онези, дето могат много неща, които ние хората не можем, като например да рипне горе на корниза на пердето или да си оближе гъза. Но бил малко по-различен от другите котки, защото бил доста по-любопитен. Да си ДОСТА по-любопитен от нормална котка си е направо душевно разстройство...
Котакът още от малко коте искал да проучи всичко – колко високо може да се покатери, по какво може и по какво не може да се покатери, от колко високо може да скочи (за което пропилял три от деветте си котешки живота), на какво точно мъркане се кефят най-много хората и какво „специално“ мъркане да прилага за конкретни хора, как да накара човек, мразещ котки, да се разтопи от умиление и какви материи колко са устойчиви на късане с нокти... Намирайки се от едната страна на затворена врата, винаги искал да е от другата. „Може би там става нещо, за което не знам!“, си мислел той вин ...