Приказка за лека нощ
ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ
Имало едно време, не много отдавна...
Незнайно как, край прашен друм до полето, две тънки пръчици избутали буците пръст и се устремили нагоре. В началото никой не ги забелязвал сред крайпътния храсталак. Търкаляло се колелото на времето, търкаляло се... И те, крехките някога пръчици, извисили снаги към небето – тополчица стройна и кестен, момък красив. По пролетно кипвали соковете им, разпуквали пъпки и се обличали в лъскаво зелено... а из въздуха се ръсел смехът на рождението. Лете жегата ги уморявала, увисвал листецът им, но Ветролъх им бил приятел - подухвал песенно и те пак се разсмивали. Есента ги попарвала - тъжно ронели листа, но нали били заедно... тъгата им се топяла. Зимата все била мека и благосклонна. Нравело ù се другаруването им и ги щадяла, та я преживявали леко.
Така си живеели Кестен и Тополка, в мир и сговор с околните и добрували. Поглеждали понякога към човешките работи по близкия кър, заслушвали се в приказките на хората, кога приседнат край тях, но не ги разбирали – все се оплаквали те, ядосани на Живота, и го отричали...
В една смълчана утрин по засланения път се появил човек. Спрял пред двете дървета, свалил брадвата от рамо и ги погледнал – не му бил по силите кестенът. Запретнал ръкави, острието проблеснало и нанесъл първия удар. Посякъл я. Разлютило се Небето, извила се буря, но... злото било сторено. Заронил сълзи просторът. Долетял Ветролъх, навел клоните на Кестен към Тополка и я погалил с тях. Трепетно поел семенце от Нея и го понесъл към топли земи.
Кестен, не дочакал пролетта, угаснал от мъка. Сгушила с топли ръце земята от плода му и го залюляла в прегръдка...
*****
Потраквала броеницата на времето. Шосе застлало стария друм край нивите. Пак там пораснал и се източил младши, а Ветролъх всеки ден му разказвал истории. От него научил Кестенчо за Тополчица, която срамежливо хубавеела отвъд планината.
Заразнасял Ветролъх поздрави за здраве. Заразнасял и послания за обич. Понякога се шегували с него и мислите им го изпреварвали. Прегръщали се по средата на пътя и посипвали благодат по земята. Понякога Ветролъх се шегувал с тях и разминавал думите им. Знаел, че тъгуват, когато се загубят, но... обичта винаги ги намирала.
- Уморихте мееее – изстенал престорено Ветролъх в едно слънчево утро.
Подел семенце от Тополчица и хукнал.
Разбрала горката какво е намислил. Тревогата ù се посипала като снежен пух и прошепнала:
- Ветреее, ще посърна, ако не носиш думите Му...
- Няяяма, мила, няяяма – намигнал, усмихнал се закачливо и търкулнал кестенче до ствола ù.
*****
... После, всичко я ясно – Ветролъх вече не бил пощальон ;)
Лека нооощ! :)
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Силвия Райчева Сеймира Дони Все права защищены
разкошна приказка!!! 
