СВЕТУЛКАТА

(простичка приказка)

Както...

Както във всяка приказка, така и в тази, всичко се случи в една гора. Голяма гора. С много, много дървета. Най-различни. В която всеки можеше да се загуби...

В тази гора живееше един вълк. Не много стар, малко самотен, сравнително весел, леко общителен и понякога забавен. По цял ден обикаляше из гората по своите си дела, опитваше се да е добър с всички...

Една вечер закъсня малко. Позабави се на една чаровна полянка, където жужаха всякакви твари.

И изведнъж...

Както става в хубавите приказки – изведнъж... съзря една малка светулка. Тя весело присветваше, бъбреше неуморно, закачаше се с някакви щурчета и бръмбарчета и не се свърташе на едно място. Вълкът знаеше, че на много места в гората има светулки, дори ги беше поглеждал отдалеч. Но сега... Сега нещо го накара да притихне. Нещо трепна в него. Нещо отдавна забравено, нещо топло и нежно. По природа си беше малко дръпнат и свенлив, отбягваше да се сприятелява, но...

Неусетно започна почти всеки ден да се навърта на чаровната полянка. Търсеше с очи светулката. Заставаше до някое дърво и втренчено я гледаше, омагьосан от нейната трепкаща светлина. Усещаше, че в него се пробужда едно малко вълче, което грижливо пазеше вътре в себе си...

С всеки ден се опитваше да се приближи по-близо до нея. Е, тя също го беше забелязала. Поглеждаше го закачливо, подхвърляше му закачки.

И на него му ставаше топло и меко.

Накрая се престраши... и я докосна. Тръгнаха си заедно от чаровната полянка.

Не след дълго Вълкът леко и нежно я побутна... Тя се стресна, подскочи, завъртя се, погъделичка го по влажния нос и той... той, моля ви се -  кихна... Светулката се засмя, зарови се в козината му, пощипна го по ухото и някак по-ярко засвети. Или на него така му се стори...

После...

После гората наоколо сякаш стана някак по-светла, по-зелена, по-весела,

по-уханна и сигурно малко по-щастлива. Поне на Светулката и Вълка така им се струваше. И не обръщаха внимание на никого. Светулката пърхаше около него, закачаше го, подръпваше го, измисли му име – “Вило”. Често го молеше: “Вилоо, къде си?... Вилоо, искам на разходка...” Разхождаха се където им хрумне, усамотяваха се. Веднъж Вълкът дори успя да я заведе до другия край на гората – в голямата планина. И им беше страхотно хубаво...

Така мина време...

На главата на Вълка се струпаха повече грижи. Той се отпусна, често ставаше умислен, малко изнервен, малко уморен. А Светулката все така го закачаше, все така го подръпваше – “Вилоо, искам при теб...”, а той се цупеше. Светулката се сърдеше, после ù минаваше, после пак се сърдеше и пак ù минаваше...

Един ден, когато Вълкът се беше залисал със своите си работи, Светулката мина покрай някаква странна пещера. Нещо прозвънна, нещо я примами. Тя пристъпи и надникна в пещерата.

Пещерата...

Пещерата беше пъстра и шарена, пълна със звуци, пълна с всякакви твари, които весело пърхаха, жужаха, святкаха, приказваха си, подвикваха си, закачаха се, обменяха си някакви неща, отвсякъде се лееше музика... Всички се веселяха... И сякаш всичко се сливаше в прекрасна въртележка, в примамлива феерия... Светулката беше изумена. Пристъпи смело. Веднага я обградиха с внимание. С веселия си нрав Светулката бързо завърза много нови познанства. Всички бяха мили, весели, внимателни, чаровни... А Светулката, о, тя беше във вихъра си... Бързо научи всички сигнали, включи се в забавленията, сама подаряваше на другите радост и музика... Беше радостна, беше във възторг, и дори повече... И малко позабрави Вълка.

Един ден, разхождайки се из пещерата, тя усети нещо странно. Облъхна я някакъв топъл полъх. Спря се. Огледа се. Видя нечии светли очи. Един прилеп я гледаше внимателно и... усмихнато. Той ù подвикна. Нещо необяснимо я примами и тя се поколеба...

- Здравей, красавице! - мило каза прилепът – ти си страхотна...

Светулката се усмихна. Стана ù много приятно и се приближи.

Прилепът...

Запознаха се. Онова странното продължи да я привлича... Започнаха често да си бъбрят. Той беше толкова мил, толкова внимателен, толкова добър... подаряваше ù мили неща и песни, разбираше я...

Светулката не знаеше, че това е Прилепът-ловец. Мислеше, че е като всички други... Дори не забеляза, или не искаше да забележи, че зад гърба му – на стената, бяха залепени много примамени и уловени такива светулки. Някои все още светеха, други едва мъждукаха, а няколко дори бяха угаснали.

Това беше неговата плячка от... светулки...

А той наистина беше мил и добър и весел, и забавен. Изглеждаше умен, топъл... и самотен.

Светулката с часове седеше на крилото му, а той ù казваше колко е красива, разказваше ù за себе си и за пещерата, помагаше ù да научи много неща, веселеше я със закачки, пускаше ù нежни и хубави песни... И тя се унасяше, усещаше се единствена и се разтапяше в омая. Чувстваше го все по-топъл, все по-добър, все по-близък. И искаше да е по-близо до него... без да забелязва лукавите искри в топлите му очи...

А Вълкът...

Отвън Вълкът се занимаваше със своите грижи. Но започна да става неспокоен и тревожен. От време на време пак се срещаха със Светулката, пак се разхождаха, пак се усамотяваха, но вече по-рядко и някак по-различно. Вълкът помисли, че причината е в пещерата и започна да се сърди и мърмори. “Е, какво пък – отвръщаше му Светулката – там е интересно. И забавно...” Вълкът не разбираше. Сетивата му започнаха да се изострят. Предчувстваше нещо лошо. Така както предусещаше идваща в гората буря... Започна да се навърта около пещерата. Надничаше...

Накрая, и то с помощта на Светулката - влезе. Обгърна го веселият и пъстър вихър, който цареше там. Веднага проявиха интерес към новия. Но той търсеше само своята Светулка. И я видя. Обградена от много и много приятели, весела, забавна, увлечена...

Не след дълго Вълкът видя и Прилепа. И настръхна. Видя налепените на стената зад него помръкнали светулки. Нещо в него се вледени. Затърси с очи своята Светулка. След малко я откри. Тя беше там, при Прилепа. Красива, ярка, искряща. Светеше...  Вълкът наведе глава и излезе от пещерата.

През следващите дни започна настойчиво да търси Светулката, да я вика, да се опитва да говори с нея. Опитваше се да ù каже много неща, които досега е пропускал, да ги каже по много пъти... опитваше се да я извади от пещерата...

“Престани!... Задушаваш ме... – каза му веднъж Светулката – И се успокой малко...”

Вълкът замръзна. Нещо в него започна да се къса. Чувство на безпомощност прониза костите му.

Навън...

Вълкът излезе навън, дотътри се разтреперан до близкия дъб и легна безпомощно под него. Сложи глава на лапите си и се загледа към пещерата.

“Какво става?...” чу се топъл шепот. Вълкът се ослуша. Огледа се. Вдигна глава. Над него старият дъб полюшваше листа и го гледаше внимателно.

- Е?... – попита Дъбът

- Боли ме, много ме боли...- промълви Вълкът.

- Знам... – прошумоля Дъбът – Тя просто ИСКА да е там, иска нещо НОВО, различно... Опита ли се да я разбереш? Може би просто трябва да потърпиш... – поклати клони Дъбът

- Но тя е обсебена от Прилепа!... Тя не разбира!... – простена Вълкът -  Объркана е, омагьосана е... Той ще я залепи на стената зад себе си при другата плячка...

Дъбът отрони един голям жълъд право върху главата на Вълка.

- Ти всъщност кого обичаш? – попита Дъбът – Нея или себе си?...

- Нея, разбира се! Искам тя да е добре, искам да е щастлива...

- Тогава... – тихо пророни Дъбът – Преодолей себе си... Направи така, че да има това, което тя иска... а не това, което ти искаш. Ти поне не я наранявай... Може би това е истинското обичане... - Дъбът замълча

- Но... Страхувам се, че там тя ще страда... И знам, че ще бъде наранена, много добре знам  – тихо прошепна Вълкът

- Тя не е нито толкова малка... Нито толкова наивна... Нито толкова слаба – разлюля клони Дъбът – Каквото има да се случи, то ще се случи. И ти не можеш нищо да направиш. Можеш само да я обичаш. Близо до нея, или далече от нея... Просто остави я да намери себе си... Просто си спомни последния ред на “Граф Монте Кристо” – “Чакай и се надявай...” А междувременно бъди добър, помагай ù, и я разбирай. Може би Съдбата ще бъде благосклонна... – Дъбът прошумоля с листата си.

Вълкът потрепера, притвори очи, стисна зъби и се опита да се примири. Колкото и да го болеше, надяваше се Дъбът да е прав...

После, целият изтръпнал, сложи глава върху лапите си и се загледа към тъмната Пещера...

Един късен следобед...

Един късен следобед – изведнъж... Да, изведнъж – така, както трябва да става във всички приказки – изведнъж Вълкът усети нещо...

Гората шумолеше тихо и разнасяше своето зелено ухание, слънцето слизаше и вече докосваше върховете на дърветата, а Дъбът се беше привел замислено...

Тогава... Светулката излезе от пещерата. Приближи се бавно и застана пред Вълка.

Цялата гора притихна, слънцето спря за момент да слиза зад хълма и дори дъбът затаи дъх.

Светулката пристъпи плахо, присветна леко и се вгледа в тъжните очи на Вълка. После топло се усмихна и каза: “Здрасти, Вило”...

- Здравей... – прошепна Вълкът.

Светулката го погледна закачливо, направи смешната си муцунка, каза “Ей!...” и побутна лапата му.

Вълкът я повдигна бавно, тя потрепна и се настани на любимото си място – до рамото му. Сгуши се в козината му, някак помъдряла и... притихна...  Помълча малко, после отново го погледна с топлите си очи и нежно го докосна по влажния нос...

И Вълкът... кихна...

Дъбът над тях се усмихна...

А след него и цялата гора...

Само че, Вълкът не подозираше, че това не е краят на приказката...

(А приказките затова са приказки, защото обикновено завършват щастливо. Как ще завърши тази? Засега никой не знае...)

(РН 10-15 август 09)

Никому ненужно пояснение:

• Вълк – един оформен глупак
• Светулка – любимото същество на глупака (най-любимото)
• Пещерата – един сайт с ледено и смразяващо кръвта име...