Краката ти едва докосват земята. Понякога се чудя дали креслото е твърде високо или все още си само на три. Когато вечер присядам до краката ти, а клепачите ми се спускат над очите, а аз опитвам да ги спра само за да чуя поредната ти приказка, имам чувството, че си ей толкова голям, и знаеш всичко, и можеш всичко. И можеш дори да хванеш слънцето в дланта си, без да те изгори, защото си толкова по-голям. Но понякога, когато с развени от вятъра коси търчиш по тревата, си мисля, че си като мен. Имаш толкова да учиш, докато пораснеш. Често се надявам този миг никога да не настъпи. Тогава ще бъдем деца завинаги. И никой няма, никой никога няма да може да ни попречи да направим каквото и да било. Защото децата летят с приказките, говорят със звездите и понякога стават невидими. Поне така каза ти, не помниш ли? Защо не отвориш очи за малко?
Помниш ли, когато обеща никога да не ме изоставяш? Каза ми, че вечно ще ми разказваш вълшебните си приказки. Онези, за магичното царство и конете, и принц ...