Съмна се. Слънцето, сънено още – рошаво, зачервено и босоного, изскочи иззад Бели рид и хукна нагоре по заснежения баир. И понеже не се беше добре разбудило, не гледаше къде стъпва – дали по белия, пухкав сняг, навалял за кратко през нощта, или по също толкова белите, остри камъни на траса*, дето стърчаха като ребра по стръмното и сегиз-тогиз го удряха злобно през краката. Ама то, инат – търчи към върха презглава и оставя рехави алени дири по склона – облаците гони! Едно разперушинено дребосъче облаче, кипро и беличко, се запряло насами най-високата чука, стои там и не мърда. И сякаш му се присмива!

  Върви Слънчо нагоре и му се кани! Ама колкото повече се изкачва, толкова се смалява и той – огненият небесен планинар. Изсветля аленото му лице, пожълтя като зряла дюля и когато стана колкото пендара, стигна най-сетне върха и прогони облачето.

  Пекна надлъж и нашир, разтопи се от драгост дневното светило. Ама снегът по Бели рид не му се дава! Стои си там – дебел, непоклатим! Само далече долу, от хълма Бърдука, дето прилича на обърнато с гърлото надолу бърдуче и пролетес грейва като шарено великденско яйце заради нацъфтелите треви и миризливи цветя, та оттам крадешком се изсули малко ручейче и кротко и звънливо потече към Върбица. Стигна широката и ленива река, гмурна се в мътните ù вълни и замина нататък, към овощните градини преди Далечно село, да ги пои със свежест и пролетна прохлада.  

  Леля Русана извади яйцата от долапа и започна да ги нарежда в менчето. Сложи, както си му е редът, парче плат на дъното, сипа малко сол във водата, за да не се напукат, и почна да ги вари. Боята вече беше приготвила, още преди слънце да изгрее. Цели два часа стъкмява  различните видове: светлочервена – от маков цвят, тъмночервена –  от червено цвекло, за жълто – лимонова кора, за небесносиньо – прясно червено зеле, за тъмносиньо – домашно червено вино, за оранжево – шафран, за зелено – спанак и магданоз, за кафяво и жълто – яйца в люспи от лук, увити в стар чорапогащник.

  Тъкмо извади сварените яйца от менчето и започна да ги багри и украсява, и ей ти на – звънна камбанката на външната порта и след малко в кухничката нахлу ярка слънчева светлина, а с нея –  Златинка. Поизточила се, косата ù – почти до кръста, хваната с шарена панделка, в очите ù – закачливо пламъче, на лицето – широка усмивка.

  – Ех, лельо, тъкмо навреме! Да не почваш без мене!

  Момичето стовари върху масата кожената си чантата, рови известно време там и накрая измъкна снопче стикери – ярки, разноцветни и блестящи.

  – Пеперуди, цветя, птички, животни, приказни герои – изреждаше гордо Златина и се захвана да лепи ваденките върху тези от яйцата, които бяха вече боядисани.

  Лелята избърса изцапаните си с боя ръце в карираната престилка, приседна на диванчето и се загледа в чевръстите движения на племенницата си.

  – Ух, ама каква си пораснала! Още малко и ще ме надминеш! – каза ласкаво Русана и погали Златинка по тъничкото рамо. – Станала си мома!

  – Ами, аз съм най-мънечката в новия клас. Всички са по-високи от мен – и момчетата, и момичетата. Мома съм си аз, мома за женене, ама съм маломерна!

  – Виж я ти, за женене! Малка си още ти! В осми клас си. Да си опичаш акъла и да учиш, да не мислиш за таквиз работи! – сгълча я лелята.

  – Да не мисля, я! – нацупи се Златина. – Всички си имат приятели – и Магдалена от френската паралелка, и Иглика – от немската, само аз – нищо. Даже куче си нямам, какво остава за приятел.

  – Рано ти е още, дъще, ти не бързай, то ще му дойде времето! Я кажи сега, как е новото училище?

  – Супер е, лельо! Само дето мама ми обеща да ме заведе в Рим, а сега не ще. Имало епидемия!

  – Тъй, я! За какво ти е тоя Рим? Я виж какво става в Бергамо – каза Русана, хвърли един кос поглед към телевизора и лицето ù се угрижи.

  – Знам го Бергамо! – извика Златинка. – Труфалдино е оттам. Оня, смешният клоун от „Слуга на двама господари“. Водиха ни от училище миналата година на театър. Какво като има епидемия! Тя обеща!

  – Не може, дъще! Тя едвам се съгласи и тук да те пусне. Въпреки че при нас вирус няма.

  – Вирусът заобикаля Клисура! – засмя се момичето. – Ама и ти, лельо, какво се натъжи? Утре е Великден. Трябва да си радостна. Довечера ще обиколим черквата. Нищо, че ще сме с маски! Пак ще е весело! Хайде,  разкажи ми приказка! Малко да се разсееш. А?

  Леля Русана се вгледа в ясните, умоляващи очи на момичето и въздъхна:

  – Ами че да ти разкажа, защо да не ти разкажа? Коя да бъде тоя път?

  – За Трайчо Разбойника, дето станал на козел!

  – Иии, пък и ти, пак ли за него?

  – За него, за него! Нали е Великден, а ти само за пости говориш! Ние вкъщи не постим – мама готви в ресторанта и трябва да опитва ястията – не може.

  – Ами че вие с татко ти не работите в ресторант, нали? Пък и ти си голяма вече – бива ли тъй, Бога да не тачите? – натъжи се пак лелята. – Ама то си е ваша работа. Ако си огладняла, купила съм кайма от магазина, после ще ти изпържа кюфтета.

  – Бива – каза безгрижно Златинка и се настани удобно на диванчето. – Хайде де, разказвай! Кажи какъв бил Трайчо – голям шишко! И опърничав.

  – Трайчо стринин Тодоркин беше лакомо и вироглаво дете – започна лелята и подреждаше излъсканите до блясък яйца в голямата червена великденска купа.

   Сложи напуканите в по-малка чинийка и ги задели настрани, в случай, че на Златинка ù се прияде сварено яйце преди Възкресението. После извади каймата от хладилника и започна да я омесва с лук и ситна чубрица.

  Все не чакаше Трайчо да дойде обяд и още към десет часа прегладняваше, зарязваше всичко на двора и тичаше към долапа на втория етаж. Имаше винаги там за него парче тулумско сирене и самун току-що изпечен, топъл хляб от пекарната на дядо Марин в Горна махала, що е след бостана със сладките домати, едри като пъпеши, и със зелените карпузи, дето, като ги разцепиш, пращят от зрялост и цапат с лепкав, ароматен сок. А семки – почти никакви! Зер не обичаше Трайчо да се мори да чопли семките от червеното месо на карпузата и я гълташе направо с тях.

  „Ще ти поникнат карпузки в корема!“, смееше се стрина Тодора. „Добре поне, че корите оставя, гладникът му с гладник, че да има с какво да храня прасетата!“

  Знаеше тя за лакомията на сина си, ама не го спираше. Като е гладно детето, да яде, сили ще придобие и юнак ще порасте!

  Само по време на пости Тодорка се изнервяше, ставаше сприхава и докачлива. Следеше изкъсо Трайчо да не се навърта много около долапа. Все му намираше някоя работа по двора. Ако ли пък много прегладнееше и взимаше да мрънка и да се репчи, бутваше му по някой зеленчук в ръцете и гледаше умилено как ръфа градински моркови, репички и даже пресен лук с хляб.

  „Ящно ми е детето, и това е!“, си казваше примирено тя и удряше ключа на избата под сайванта, дето пазеше на хладно суджуците, бабеците и най-вече, козето мляко – в глинени малки гърненца, подквасено и готово за продажба и размяна. Че много обичаше Трайчо кисело мляко и го гребеше с голямата дървена лъжица направо от гърнето. А пък от млякото най-много се нахвърляше на каймака. Обираше отгоре всички гърнета, та чак после дълбаеше и надолу.

   – Трайчо, майчин сине! – вайкаше се стрина Тодора. – Ей сегинка ще дойде буля Станчовица, какво ще ù дам? Всичкото мляко – наченато! Гаче мишка е вършала из зимника. Срам ме е от хората вече! Обещала ми е жената пресни картофи от градината си, че нашите тая година ситни излязоха и чурдясали. Една ни е Алтъна, козата, и дойна! Каймак като от нейното мляко нийде в селото не мож намери. А ти да окепазиш всички гърненца!

  И тая година по Великден, в края на постите, приготви стрина Тодора гърненцата и ги потули в зимника, че да има с какво да посрещнат Възкресението на Божия син. На Трайчо заръча да не припарва насам и за по-голяма сигурност заключваше вратата всеки път, щом се наложеше да слиза за нещо долу. 

  А той все наоколо се навърташе. Я ще подгони кокошките от курника и ще им кътка с шепа зрънца в ръката, я ще вземе котката Марийка в скута си и ще я гали с часове, я Мурджо натам ще поведе, а очите му – все в проклетия зимник!

  И тоя път не изтрая сърцето Трайчово и пак го потегли към избата. Мина под сайванта и пропъди с ритник носачката Пъструшка, че се мотаеше в краката му. Тя крякна уплашено, някак странно приседна, позамисли се за миг, а после изпърха с криле и избяга. На земята остана нещо пихтиесто и мокро, като желе – прозрачно и сякаш живо – мърдаше насам-натам.

  – Яйце ли е туй? – зачуди се Трайчо. – Може пък да е някое чудовище, заселило се в стомаха на нашата Пъструшка и сега ще ме захапе. Зер пасат нашите кокошки на ливадата под траса, а там, казват, земята се тресяла и пара почнала да излиза, а нощем из скалите и пещерите бродели караконджули – с рога, с копита и кози бради и зли подземни джуджета – причаквали замръкналите несретници и им вадели душите.

  Момчето заобиколи внимателно мърдащото топче и се насочи към вратата на зимника. Въздъхна мечтателно и понечи да седне отстрани, но се спъна в един камък и бухна с глава право във вратата. Потърка с ръка прясната цицина и що да види? Вратата се открехнала и сякаш мами: Ела, Трайчо, отвори ме, че имам в зимника гърненца с цяла педя каймак!

  „Че да дойда, щом ме каниш толкова гостоприемно!“, си каза шишкото и нахълта вътре. Приближи рафта с гърненцата, ама очите му – пак във вратата. Ами ако дойде мама Тодорка с дилафа? Лошо му се пише!

  Пресегна се Трайчо към най-близкото гърне и все се озърташе. Готов беше, щом шумка шумне, да търти навън. Отвори той капачето на гърнето и чак му прималя от лакомия.

  „Само една хапка! Мама няма да забележи. Колкото и да ми се прияжда, аз си пазя постите, не искам да сърдя Дядо Боже и разпнатия Му Син.“

  Речено-сторено! Ама нямаше лъжица тъдява и заби показалец Трайчо в гъстия каймак, а той – стегнал, с нож да го режеш! Мислеше си дебеличкият, че ще замаже поразията, ама остана в каймака дълга, дълбока следа от пръста трайчов и не се маха.

  Шумка шумна и детето с трясък върна капака на мястото му, изсули се от мазето и понечи да побегне. А то там – булята дошла за млякото!

  И стана една олелия! Обиколиха двамата със стрина Тодора няколко пъти двора: стрината – с дилафа, Трайчо – бяга като попарен и се пази от налитащата като оса разлютена жена. Отнесе няколко зашеметяващи удара по гърба дебелото момче, накрая стигна външната вратня, отвори я със замах и бегом нагоре по траса, заприпка като козле. Стрина Тодора – по него.

  – Трайчо, разбойник такъв! – викаше тя. – Скоро да се върнеш, поразнико! Ще те науча аз тебе как се яде каймак по време на пости! Кожата ще ти смъкна от гърбината, да знаеш!

  Трайчо сякаш не я чу, бягаше все по-нагоре по скалите.

  „Къде е тръгнал?“, закахъри се внезапно Тодора. „Там има пещери и избликнали в последните години горещи извори, даже сняг не се задържа зиме, само скала е, ще се търкулне по стръмното и ще се затрие!“

  – Трайчо! – викна уплашено тя, но момчето не я чу, а се скри зад една бяла канара и изчезна.

  Хукна нагоре стрина Тодора – тука Трайчо, там Трайчо – няма го! Само едно козле, взело се кой знае откъде, заблея жално-милно и заподскача към скалите от другата страна.

  Не се върна Трайчо вкъщи ни вечерта, ни на другия ден, ни на по-другия. Изгледа си очите стрината към върховете и чакаше бай Драган да дойде от паша на овцете и козите и да доведе и Трайчо с него. Обиколи де що канари и долчинки има, от детето – ни вест, ни кост. Още на втората вечер разкаялата се жена се дигна, качи се на скалите, дето беше зърнала за последен път чедото си и остави там гърненцето с наченатото мляко – демек: сине, прошка ти искам, върни се! Ала не се върна Трайчо. Само на сутринта – гърненцето го няма, а на негово място – камък с формата на гърне със следа вкаменена, сякаш от човешки пръст, отгоре. И отпечатък от козе копитце в рядката пръст наоколо.

  А в Михалевата къща отсреща заблея ново козленце – Михал го намерил на скалите, прегладняло и уплашено, цялото в драки и фъндъци. Никой не си го припозна и го оставиха в кошарата, при другите. След някое време намереничето изчезна, като вдън земя потъна. Залиняха козите и овцете оттогава и мляко не искаха да дават. Хората шушукаха, че стоката на Михалевци била омагьосана, а козленцето било таласъм.

  Залиня и стрина Тодора. Докато козленцето беше там, все към Михалеви наминаваше – я за сол, я мляко от Алтъна ще им занесе. И редовно към козите наобикаляше.

  Тръгна приказка, че си изгубила ума и мислела, че това козленце е  нейното момче и даже искала да го размени, ама Михал не се съгласил.

  Поболя се стрина Тодора и след някоя и друга година легна, та не стана вече. Драган се грижеше за домакинството и за нея, гледаше я като малко дете. Умря и козата Алтъна, но остави дойна дъщеричка козичка, която кръстиха също Алтъна, по стародавна традиция.

  Минаха години. Настанаха размирни времена. След няколко оскъдни реколти из Омагьосаната планина завърлуваха банди разбойници. Причакваха мирните селяни по пътищата и ги ограбваха, а после деляха плячката.

  Обяви царица Гордяна награда за главата на предводителя им – Траян Разбойника – най-свирепия главорез в Планината, без капка милост и пощада. Убиваше наред и само жълтиците имаха за него значение, както и стоката. Твърдяха, че криел съкровищата си в една пещера близо до горещите извори.

  Една вечер край Драгановата къща настана суматоха и тупурдия. Залая Мурджо и дълго не млъкна. Царската потеря мина съвсем наблизо – преследвали разбойници и даже изловили няколко.

  Една сянка мълком се примъкна към къщата и потропа на прозореца. Драган пусна някого, поговориха малко и после вратата на стаята, където лежеше Тодора, скръцна и един висок, снажен мъж с рунтав калпак и още по-рунтави мустаци се приведе ниско и влезе в собата, осветявана само от трепкащия пламък на догарящата свещ.

  Болната лежеше на миндера, увита в шарено одеяло, а лицето ù беше бледо като вощеница.

  – Кой е? – едвам промълви тя и се извърна към вратата.

  – Аз съм, мале, не ме ли позна? – избоботи нисък мъжки глас и Тодора се вгледа в мрачното лице на новодошлия и в горящите му с неверен пламък тъмни очи.

   – Трайчо, сине? Кое време е? – промълви със слаб глас несретната майка. – Пак си се заиграл с децата навън. Сигурно си прегладнял!

  – Не съм, мале, сит съм до гуша – каза мъжът и приседна до постелята. – Имам си всичко вече – и мляко, и каймак, и много имàне. Всичко, що ми душа поиска, имам – ако не ми го дадат, си го вземам сам. Не съм вече онова дебелото момче, дето помниш. Но защо ми е мляко, като не кусвам. След оня случай, кога ме нашари с дилафа по гърба, ми се отщя.

  – Същият си, сине, и пак пакости вършиш – каза внезапно със строг глас майката и понечи да се вдигне от постелята, не можа и изтощено се отпусна на възглавницата.

  – Не, мале, грешиш – каза с озлобление високият и се надигна. – Но щом и сега, на смъртния си одър ме съдиш, напразно съм дошъл. Няма да ти казвам да си останеш със здраве, защото виждам, че дори и това нямаш.

  – Ако не правим жертва, Бог идва и сам си я взима, сине – промълви Тодора. – И което вземе, е стократно по-скъпо от това, което бихме  пожертвали ние. Той иска едно от нас – да не мислим само за себе си, а и за Него, дето се е разпънал заради греховете ни, и за ближните си да мислим, което е сè едно.  Аз ти простих, но сега виждам, че ти нямаш нужда от прошката ми. И прошка няма да ми дадеш. Дошъл си със същата злоба и огорчение, както преди. Сгреших аз – не си ти моят Трайчо, право каза. Моят Трайчо имаше нещо, което ти вече не притежаваш.

  – И какво е то, мале? – каза подигравателно мъжът, а в очите му пламъкът се разгоря, избухна за кратко и угасна. – Казах ти вече, че имам всичко!

  – Най-важното нямаш, сине – останал си без сърце! – промълви старата и притвори очи.

  Мъжът стана и мълком се отправи към вратата. И привидя се на Тодора сред сенките, че не човек се отдалечава от нея, а огромен козел, с остри, извити рога, огромни копита, подвита опашка и горящи в полумрака,  хвърлящи гневни искри очи.

  На сутринта Драган отвори кошарата и пусна гостенина навън. Зачуди се малко защо високият, неразговорлив мъж отказа на стопанина да пренощува в малката стаичка на първия етаж, дето беше за гости, а предпочете сеното в обора, но махна с ръка – хора всякакви!

  След няколко месеца козата Алтъна роди мъжко козленце – с тънки рогца и черни, огнени очи. А на дясното копито имаше странен израстък – като човешки пръст с нокът.

  Оттогава в клисурските стада от време на време се раждат козлета с човешки пръст на крака. И козите от този вид са много дойни и плодовити, затова ги искат  и купуват почти навсякъде.

  – И ние имаме една Алтъна в нашето стадо – завърши леля Русана.

  – Не каза какво е станало с Траян Разбойника, лельо!

  – Скоро след тая случка той се запилял нанякъде. Разправят, че в среднощна доба един вран кон, натоварен с дисаги, пълни със злато и сребро напуснал околностите на Клисура и се отправил покрай течението на Върбица, по главния път, към Далечно село, а оттам, към друга планина. И наградата на царица Гордяна за главата му била два самара злато, но никой не успял да я спечели.

  – Лельо, и аз съм Златина, то е като Алтъна – иде от злато и жълтици, нали? – каза девойчето и се замисли.

  – Ти си Златина, защото имаш златна коса и златно сърце, пиленце – също като Злата Хубавица, на която е кръстена баба ти – каза лелята и притегли момичето в прегръдката си.

  – Ама как тоя Траян бил хем козел, хем човек – като нашия Вълк ли?

  – Това е само приказка, детето ми. Няма хора вълци, нито хора козли. Все сме си хора.

  – Знам какво е това – каза решително Златинка и очите ù светнаха. – Нарича се олицетворение. Учихме го по литература. Когато на животното се придават човешки качества. А и хората имат животински качества, нали? Свирепост, бързина, хитрост?

  – Ах, ти, умницата ми! – зарадва се Русана. – Точно така. Образът на животното е измислица, а качествата са човешки. Това е  поуката от приказката. А сега си хапни кюфтета, докато са още топли!

  – Не ща! – поклати глава Златина. – Отщя ми се нещо. Още утре ще отида да запаля свещичка в черквата. Нали е Великден! А в календарчето пише, че свещта е безкръвна жертва пред Бог. Не съм постила, но поне свещ мога да запаля, нали, лельо?

  Златинка се присети нещо, стана пъргаво и излетя от стаята.

  Върна се след няколко минути, запъхтяна и с разведрено лице.

  – Да позная, ходи пак да видиш има ли козата Алтъна човешки пръст на копитото! – усмихна се леля Русана.

  – Аз да си проверя – смути се момичето. – Никакъв пръст не е то, ами много са ù пораснали ноктите!

  – Млечна коза е, залежава се повечко в сламата, не се изтриват ноктите ù.  Трябва по-често да ги подрязваме. Има само едно малко израстъче отстрани, което не е необичайно. Ето откъде тръгват легендите.

  – Значи Алтъна не е човек в козя кожа? – каза плахо Златинка.

  – Не, разбира се, стига и ти! Страхливка такава! Няма да ти разказвам повече приказки! Довечера няма да можеш да заспиш.

  – А, не, разказвай си ми! – каза девойчето и пак се замисли.

   После внезапно посегна, вдигна си крачола на дънките и си събу чорапа.

  – Това пък сега защо? – учуди се лелята.

  – А, нищо, гледам да нямам вълчи нокът, ама май нямам. Не че знам как изглеждат вълчите нокти. Сигурно са като на Шаро. Моят си е човешки!

  Смехът на лелята избухна като вихрушка, изви се към отворения прозорец, оттам отлетя към заснежения връх и прогони и последното облаче, опитващо се да се закрепи отгоре на Бели рид.

  Слънцето в небето се усмихна в отговор и полекичка заслиза към котловината.

*трас – бяла скала от вулканичен произход, съдържаща силициев диоксид, глинозем и варовик.