Навън се смрачаваше и песента на щурците и жабите ставаше все по-напоителна. Лежах си в някогашната моминска стая на майка ми и леля ми, дочитайки поредния роман от личната им библиотека – „Летище“ на Артър Хейли, въпреки че трябваше да чета „Илиада“. Дядо вече ме беше извикал на вечеря, ала аз си правех оглушки. От малък си бях злояд, а и бях сит – цял ден нагъвах прясно откъснати плодове от градините на дядо и на съседката баба Марийка.

- Хайде, ба, дяда, ще стане сабалян – провикна се от двора дядо Тошко.

- Идвам, бе, дядо, ей сега идвам...

Много обичам моето село и винаги съм долавял особената му енергия. Къщата на дядо се намираше на билото на Авренското плато – най - високата точка в областта, а в близост се издигаше куполът на астрономическата обсерватория. Всяко лято прекарвах в Аврен по една седмица и с нетърпение очаквах този момент да дойде отново. Защото там нямаше кой да ми прави забележки и да ме поучава, а и имах много добър приятел – наборът ми Чочо, внук на баба Марийка, който обаче все още си бе във Варна.

Най-накрая се наканих и излязох навън, седнах на масата под асмата, хванах черпака и си сипах таратор от супника. Дядо ми, който бе овдовял преди няколко години, вече се бе нахранил и с наслада си пийваше биричка. А на мен ми се искаше да облека оранжевата тениска с надпис “Tools for the brain”, да обуя новите си маратонки и да отида на дискотека, но не се решавах да поставя въпроса. Погледнах дядо право в синьо-зелените му очи, направих тъжна гримаса и въздъхнах.

- Какво се чумериш, ба, дяда?

- Слиза ми се долу, но това няма как да стане. Баща ми ме предупреди – никакви купони, никакви дискотеки... Умирам от скука!

- Ти, като си ми дошел на гости, си мой кахър, не на баща ти, а аз те пускам.

- Да, но той каза, че ще ме проверява...

- Нема таквизи работи, никой нема да те проверява.

- Ами ако се обади по телефона и иска да говори с мен?

- Остави я тая работа на мене, хич не го мисли туй и заминувай.

Вече имах неблагоразумието да споделя с родителите ми колко яко си бях изкарал на село миналото лято, как с братовчедите ми всяка нощ скачахме върху дунапренен дюшек през прозореца от втория етаж на къщата на леля и свако – напук на тъпия вечерен час. Ланшните нелегални приключения на село ме бяха накарали да се почувствам свободен за първи път в живота си и да изпитам магията на реалността. Искаше ми се отново да се возя нощем на мотори, да пея в парка под съпровода на китари, да пия бадемов аперитив и да играя билярд. Само че сега баща ми изрично ми забрани да оставам с преспиване в къщата на леля, която е на километър разстояние от дядовата. И ме предупреди, че ще ме провери, когато най-малко очаквам, а аз имах респект от баща ми...

Трудно ми беше да разкъсам тези окови, но пък дядо беше на моя страна, което ми вдъхна кураж.  В знак на благодарност отсервирах масата и измих чиниите. Влязох в лятната баня и си взех слънчев душ. Обадих се на леля ми Яна, за да й предам, че ще им отида на гости. Облякох се набързо, гелосах гъстата си черна коса и заприличах на „петел“, както обичаше да се шегува с прическата ми дядо Тошко, напръсках се обилно със „свеж морски полъх“ от новия ми дезодорант и се загледах навън през отворения прозорец.

Нощта бе наметнала вълшебния си воал и небето се бе изпълнило с причудливи светлинни форми. Дядо вече се беше прибрал в покоите си и ме извика.

- Стигат ли ти толкоз?

- Да, дори са много, а и аз имам пари.

- Нищо, вземи, нека си паралия – рече дядо и се усмихна. – Тръгвай, че ще се задуша от тоя парфюм. И поздрави лелини си от мен – заръча ми той.

С бодра крачка излязох на улицата, стигнах до статуята на Момата, с която се свързваше старото име на селото – Момино, и се запътих по баира надолу. Млечният път, Вечерницата, Двете мечки, Орион... Вега, Алтаир и Денеб – летният триъгълник... Толкова близо бяха тези звезди, че човек нямаше как да не се почувства като галактически стопаджия. Магията на Аврен всъщност се отключваше с настъпването на нощта, когато селото се сливаше с Космоса. Дори в обсерваторията рядко използваха телескопа, защото звездните обекти се виждаха ясно и с невъоръжено око.

Лека-полека купести облаци замрежиха кристалното нощно небе, а в далечината започна да присвятква. Полъхна ветрец, който освежи въздуха и сякаш неутрализира топлите вълни, които асфалтът отдаваше изпод нозете ми. Замириса на дъжд. Хорът на жабите и кучешките лайове изведнъж заглушиха песента на щурците. Стана някак зловещо и инстинктивно ускорих крачките... Най-после стигнах до дома на леля, която бе същинска двойница на Марта Вачкова. Както винаги тя ме посрещна на вратата с широка усмивка, прегърна ме и ме целуна.

- Георги, ти от кога си тук?

- От онзи ден, лельо.

- И защо чак сега се сети да дойдеш?

- Ами трябваше да помогна на дядо да наредим дървата, а после ме домързя.

- Ех, на леля си се е метнало това дете, и мен все така ме домързява – каза тя с присъщата си артистичност.

Леля ме покани в огромната битова стая, където свако и двамата ми братовчеди гледаха мач и си дояждаха вечерята.

- О, варналията, добре си дошъл! – приветстваха ме те.

- Добре заварили! Много поздрави от дядо! Пак ли мач гледате? Аз на дискотека смятах да ходим, ама като гледам – май ще вали...

- И какво като вали, ще се стопиш ли? – подхвърли шеговито Диян.

- Братчед, ела хапни, ще изгледаме второто полувреме, пък после ще отидем на „Капла“. Отвориха я най-после, а дискотеката за нищо не става вече. И билярда го няма. Ще си играеш на топчета във Варна – "атакува" ме на свой ред Красимир... 

Мачът свърши и тъкмо си изядох пуканките, които леля опука в моя чест. Толкова ме обичаше милата ми леля, че в мое присъствие усмивката ѝ винаги грееше, а и аз постоянно намирах начини да я разсмивам, дори до сълзи.

- Хайде, и да не осъмвате, че пак ще въведа вечерен час! – закани се тя  шеговито на пътната врата.

- Лельо, моля те, ако баща ми се обади и пита – все едно, че не съм бил тук. Забранява ми да излизам през нощта, времената станали опасни...

- Честна пионерска, нищо няма да излезе от мен – обеща леля. – И умната!

Прекрачихме прага на „Капла“. Това бе една култова механа в подножието на живописни скали, от които се стичаше вода, а денем хората си перяха килимите и чергите в каменните корита на двора. Беше толкова красиво и вълшебно местенце, че недоумявах как може заведението да стои затворено години наред. За последно бях там като дете – на вечеря с майка ми, баща ми и малката ми сестра. Беше зима и докато вечеряме, навън наваля такъв сняг, че колата ни остана затрупана, а ние вървяхме пешком във виелицата до къщата на дядо.

На „Капла“ си беше също като едно време – с червените покривки, с пъстрите черги и старинните фенери, с барбекюто и цялата тази природна прелест, която обграждаше кръчмата. Седнахме на единствената свободна маса. Поръчах си от любимия ми сладолед на „Делта“. Към компанията ни се присъединиха и приятели на братовчедите ми и градусът на настроението започна да се вдига осезаемо. Можехме да си пушим спокойно в заведението – това не правеше впечатление на никого. Всички бяхме що-годе „акрани“, както казват в Аврен на връстниците, и имахме сходни „тръпки“.

Стрелките на стенния часовник насреща отброяваха първите минути след полунощ. В заведението ставаше все по-горещо. Акраните ни се веселяха и танцуваха, а повечето се бяха изнесли на двора, където бе малко по-хладно.

- Братчед, ти само на сладолед и кока-кола ли ще я караш, пий едно „Куба либре“, ще вземе да ти хареса – подхвърли Диян.

По онова време през 90-те години нямаше никакъв проблем да се сервира алкохол на малолетни и непълнолетни, както и да им се продават цигари. Затова най-спокойно си поръчах питието на сервитьорката, която ми го поднесе с лед и лимон. Компанията вдигна наздравица и така отпих първата глътка „Куба либре“ в живота си. Усещах слабо вкуса на рома, тъй като кока-колата що-годе го неутрализираше, но този коктейл не ми допадна особено. Реших да изпуша една цигара на въздух, излязох навън, запалих, дръпнах и точно в този момент мернах в тарпаната силуета на баща ми с бейзболната му шапка. Краката ми се подкосиха, стомахът ми се сви на топка, сърцето ми заби ускорено... Веднага хвърлих цигарата и се прибрах набегом вътре. Чудех се как ще погледна баща ми в очите и къде ще потъна от срам. Щеше да ме накаже, да се разсърди на дядо ми и повече никога нямаше да ме пуска да ходя сам на село.

- Баща ми е на двора и ме търси! Край, хвана ме натясно! Леля явно е издала, че сме тук. Какво ще правя сега?! – попитах недоумяващо Диян.

- Глупости, пи една глътка ром и започна да ти се привижда. Я виж през прозорчето – паркинга – къде е вашата кола? Няма я.

- Може да я е оставил горе. Ще се измъкна през прозореца и все едно не сте ме виждали!

- Чакай, къде тръгна, ще изляза навън да проверя...

Нямаше какво да го чакам. Дръпнах резето на прозорчето, отворих го и се промуших през рамката, изскочих навън и инстинктивно се затичах към дома на леля. Трябваше да разбера какво точно се е случило, след което щях да умувам. Изневиделица глутница бездомни кучета ме подгониха с яростен лай и ускорих темпото до краен предел.

Пробягал едва половината път, изведнъж в Аврен се изви такъв ураган, че всякакви боклуци, листа и клони се разхвърчаха във въздуха, а очите ми се напълниха с прахоляк. Светкавици и мощни тътени продъниха небето, след което заваля проливен дъжд с ледени езици. Уличните лампи започнаха да гаснат една след друга. Настана пълен мрак. Само светкавиците и някакви нажежени сфери, които падаха край мен като камъни от небето, осветяваха пътя. Тогава си нямах и идея, че това са кълбовидни мълнии...

Най-после стигнах до къщата на леля. Премалял от умора, влязох в антрето, отворих вратата на спалнята, но те двамата със свако си спяха така блажено, че изобщо нямаха вид някой да ги е будил преди това. Диян може би беше прав. Припознал се бях явно в баща ми, но под въздействието на гузната ми съвест. Затворих вратата и се качих на втория етаж, където бе стаята за гости. Въпреки че ме валя леден дъжд, не изпитвах студ. Точно обратното, беше ми горещо и се потях. Понечих да светна лампата, но натискайки ключа, крушките изгърмяха и се разпарчатосаха на пода. В следващия момент огромният двукрилен прозорец на стаята се разтвори и ефирното бяло перде затанцува като призрак с вятъра. Из цялата стая започнаха да хвърчат списания и покривки, а полилеят се олюляваше като пиян и всеки момент можеше да се откъсне от тавана и да се стовари на главата ми. Стоях като препариран и нищо не ми трепна. Сякаш бях изпаднал в транс...

Изведнъж всичко утихна. Като че ли навън се изваля. Гръмовете вече не се чуваха, а светкавиците все по-слабо блещукаха в нощния воал. Едва тогава се опомних и осъзнах колко съм подгизнал, мръсен и жалък. Ядосах се на самия себе си и реших веднага да се прибера до дядовата къща, за да изпера най-напред калните си нови маратонки, към които бях особено привързан.

Излязох на улицата и тръгнах по баира нагоре. Усещах, че губя все повече сили и вече не мога да тичам. Стана ми много студено. Бях подгизнал като гъба и треперех като есенен лист. „Поне да си бях взел запалката, за да се стопля някак“, мислех си аз.

Нощното небе вече се бе изяснило и ярките светлини озаряваха главния път. Вървях от лявата страна – в лентата на насрещното движение, и лека-полека се дотътрих до стадиона. Още стотина метра и следваха завоят, статуята на Момата и улица „Галатея“, където бе къщата на дядо. Дето се вика, вече бях на финалната права, когато по протежението на пътя край стадиона забелязах, че срещу мен върви силует.

- Спри! Не се страхувай! – извика ми непознатият, чийто тембър на гласа бе леко металически.

Бях толкова каталясал, че и мисъл не ми мина да побегна. Мъжът се приближи до мен. Беше младолик и докаран като войник – с пушка, каска, брезентова шуба и кубинки, а по скулите на бледото му лице бяха изрисувани черни хоризонтални ивици.

- Накъде си се запътил, момко? – попита ме той.

- Към дядо ми, бях долу на центъра и се прибирам сега...

- По това време? Кой е дядо ти?

- Тодор Иванов.

- Къде живее?

- След статуята на Момата – улицата вдясно...

- Аха, добре, но да знаеш, че не можеш да продължиш нагоре. Всеки момент оттук ще минат танкове с вериги, които ще те размажат на асфалта. Връщай се веднага назад и хвани пътечката през корията...

- Ама какви танкове? Какво е кория?...

- Корията е ей онази борова горичка под стадиона. Кръгом и бегом натам!

- Добре, ама мен ме е страх да вървя по черните пътища...

- Страх го било, а се скита сам в нощите. Няма нищо страшно. Каквито белите – такива и черните. Тръгвай по-скоро, че времето изтича!

- Добре, благодаря, довиждане – смотолевих аз и се отправих към пътечката на новата дума, която научих, а не след дълго установих, че този маршрут е много по-пряк до дядовата къща.

Прибрах се и постепенно силите ми се възвърнаха. Адреналинът ми се беше вдигнал до небесата за пореден път. Хвърлих за пране мокрите си дрехи, надянах чехлите и халата и се отправих към банята с новите ми маратонки в ръка. Но реших да вдигна дядо от сън, за да му разкажа за танковете, които щяха да минат много близо до къщата. Той спеше леко и се събуди още щом открехнах вратата на стаята. 

- Какви танкове, какъв войник... – изсмя се дядо ми.

- Ей такъв. И отново му разказах случката.

- Пълни щуротии, туй не може да бъде. Какво си пил, ба, дяда, на тая “Капла”?

- Глътка ром с кока-кола. Казвам ти самата истина! Този човек ме пресрещна и ме накара да се върна, за да не ме сгазят танковете.

- Лягай да спиш, дяда, утре ще пийнеш едно кафенце и ще си тавряз.

- Нищо ми няма, бе, дядо! – сопнах се аз и отидох до банята, за да изпера окаляните си маратонки с домашен сапун.

Няколко часа по-късно обаче дядо сам нахълта в стаята ми и започна да ме буди настоятелно. Беше много напрегнат, гласът му трепереше и дори се принуди да ми издърпа завивката, за да ме събуди.

- Кажи ми за оня чиляк, който те срещнал до стадиона...

- Нали ти казах всичко, защо ме питаш пак? – троснах се аз в просъницата.

- Ти беше ли минал завоя?

- Не, не го бях минал и той ме върна. Каза ми „Кръгом! и „Бегом!““.

- Брех!

- Какво има, бе, дядо?

- Нищо-нищо, спи си...

- Завий ме тогава и ме остави да спя.

Събудих се по обяд и дочух гласа на моя приятел Чочо. Най-после беше пристигнал, което означаваше, че оттук нататък и горе нямаше да е скучно. Зарадвах се и станах да се оправя. Отпих глътка кафе в кухнята, хапнах две кайсии и излязох навън. Между градините на дядо Тошко и на баба Марийка нямаше ограда и както винаги – минах транзит в техния двор. Чочо тъкмо си тамънеше ловната прашка и видимо бе отнесен от вихъра.

- Ей, Чочо, добре си дошъл, пак ли ще трепеш косери?

Чочо се усмихна с леко настървение, но изражението му си остана нетипично сериозно за иначе веселия му нрав.

- Жоркин, ако знаеш какво е станало горе на пътя – някаква газка снощи не могла да вземе завоя и се забила челно в стълба. Шофьорът е мъртъв и трупът му още е в кабината. Минахме оттам с колата... Имаше локва кръв и полицаи... Искаш ли да отидем да видим какво става?

Любопитството мигновено облада съзнанието ми. Не бях виждал човешки труп и локва кръв на асфалта. Адреналинът ми отново започна да се покачва.

- Хвърляй я тая прашка и да ходим да видим какво става! - подканих Стилян.

Стигнахме до главния път, а пред селския магазин до спирката заварихме дядо ми да стои умислен на една пейка. Оттам много ясно се виждаше задницата на газката и локвата кръв до шофьорската кабина. Самият стълб, в който се бе ударил камионът, се бе килнал застрашително към близката къща на завоя и по чудо не се бе сгромолясал върху нея.

- Дядо, какво правиш тук?

- Умувам, дяда, кой е тоз чиляк, дето си го срещнал на пътя. Такъв войник тука нема и ник'ви танкове не са минували нощеска. Но тоз камион е минал и ей го на... Тоз чиляк ти е спасил живота, дяда, но гал'ба не е бил чиляк – тъй ми се чини на мене... - промълви замислен дядо.

Тръпки ме побиха, а Чочо гледаше неразбиращо. Чак сега осъзнах какво се е случило с мен. Ако бях продължил да вървя в лентата на насрещното, този камион щеше да ме размаже на завоя, дори и да се бях качил на бордюра в последния момент. Пред очите ми отново изплува образът на странния войник, мислено се спуснах надолу и прозрях, че „танковете“ са били просто една метафора...

А кой беше този войник? Вече над две десетилетия се връщам към онази нощ, рових се къде ли не, но мистериозният възел си остава все така заплетен. Разбрах, че при гръмотевични бури на определени места е възможно да се получи така нареченият съвпад на времеви измерения. Свидетелства за това има и от други точки на планетата. В онази нощ аз със сигурност бях в моето измерение, но този войник сякаш идваше от миналото. А може и да се бе въплътил в нещо познато и достатъчно респектиращо, така че хем да не ме изплаши, хем пък да го послушам.

Също така от дистанцията на времето осъзнах, че той едва ли има нещо общо с Аврен, защото не говореше на местния диалект. Речта му беше чиста, книжовна и нетипична за целия Варненски регион, а едва доловимият му метален тембър като че ли наистина бе от друго измерение. Преди години прочетох във вестник „24 часа“, че именно в Аврен през епохата на Възраждането Илия Блъсков е документирал за първи път присъствие на извънземни пришълци у нас. Нищо чудно аз да съм “запечатал” поредния иноземец.

Каквато и да е истината за онази странна среща – склонен съм да вярвам в думите на вече покойния ми дядо и на моята интуиция, която винаги ми е подсказвала, че Авренското плато не е никак случайно...