Навън се смрачаваше и песента на щурците и жабите ставаше все по-напоителна. Лежах си в някогашната моминска стая на майка ми и леля ми, дочитайки поредния роман от личната им библиотека – „Летище“ на Артър Хейли, въпреки че трябваше да чета „Илиада“. Дядо вече ме беше извикал на вечеря, ала аз си правех оглушки. От малък си бях злояд, а и бях сит – цял ден нагъвах прясно откъснати плодове от градините на дядо и на съседката баба Марийка.
- Хайде, ба, дяда, ще стане сабалян – провикна се от двора дядо Тошко.
- Идвам, бе, дядо, ей сега идвам...
Много обичам моето село и винаги съм долавял особената му енергия. Къщата на дядо се намираше на билото на Авренското плато – най - високата точка в областта, а в близост се издигаше куполът на астрономическата обсерватория. Всяко лято прекарвах в Аврен по една седмица и с нетърпение очаквах този момент да дойде отново. Защото там нямаше кой да ми прави забележки и да ме поучава, а и имах много добър приятел – наборът ми Чочо, внук на баба Марийк ...