Поредният звънец бие. Потънала в мечти, забравям дрехите и раницата си и излизам навън в снега по къс ръкав. Снежинките ме връхлитат от всички страни, леденият въздух смразява тялото ми и ме кара да се върна в училище и да се облегна на топлото парно, но желанието да те видя надделява и аз тръгвам към училищния двор, където след минути ще се появиш. Заставам под дървото и те чакам. Остават броени секунди. Още малко. Сякаш времето е като тези чисти снежинки, всяка една от които усещам върху настръхналата си кожа и все едно падат в такт със секундите.

Ето, вратите на училището се отварят, през прага прекрачваш ти под ръка с твоята приятелка. Гледаш я влюбено, а тя някак си високомерно. Не те заслужава. Използва те, а ти си толкова наивен. Де да можеше някой да ти отвори очите... някой като мен, например. С удоволствие бих се опитала, бих го направила днес. Все още треперя, зъбите ми тракат – сигурно е -9 градуса, но не ме интересува. Та нали моето Слънце е там, моята Надежда, моята Утеха, моето „всичко”... Това си Ти! Тръгваш към магазинчето на спирката. Голямо междучасие е, гладен си, но аз съм гладна за нещо друго, за нещо, без което не мога да живея... За любовта ти. Дали някога ще започнат да продават любов, опакована в пакетче за 50 стотинки? Е, разбира се, че бих си купила.

Сега обаче вървя след теб. Ти не ме забелязваш, а как ли ще ме забележиш, като гледаш само нея? А тя изобщо не ти обръща внимание. Мислите ù са насочени към новото момче в училище, с което от 2 седмици ти изневерява. Да, видях ги онзи ден в парка на една пейка. Целуваха се, предаваха те. Сърцето ми се къса... Твоята болка е и моя, съжалявам те, искам да ти помогна, но ме е страх. Та коя съм аз? Поредната прогимназиалистка, захласнала се по теб. Не, всъщност не само съм се захласнала, а съм се влюбила. Но ти не знаеш. И чудя се кога ли ще разбереш. Защо не днес? Да, това ми се вижда прекрасно.

Стигнахме. Купуваш си дъвки и палиш цигара. Явно днес не си толкова гладен. Приятелката ти прави намусена физиономия. „Димът ù пречел”. А аз съм там и чакам. Чакам да останеш сам и да дойда при теб. Да те помоля за една цигара и двамата да пушим заедно по пътя към училище. Да си говорим, да се усмихваме един на друг... На метър съм от теб и отлично чувам спора, който водите с нея. Заплашва, че ще скъса с теб, ако продължаваш да пушиш, а със собствените си очи я видях вчера да пали една след друга цигара. И не беше сама. Беше с него – най-добрия ти приятел, който те предаде. Ядосано захвърляш догарящата цигара в снега и хващаш лицето ù с ръце, готов да я целунеш, а тя сваля ръцете ти и ти се смее гадно. „Всичко свърши” – казва ти и тръгва към училище, предвождана с групичката, с която по принцип се движите. И ти оставаш сам. Точно това, което исках! Но защо не се радвам? Жал ми е за теб. Долавям тъгата, белязала зелените ти очи. Долавям и огорчението, и болката, бликащи от наранената ти душа. Да, мога да ти помогна. Ще го направя сега!

„Здравей” – тихо казвам, приближавайки се по-близо до теб, а ти отнесено отвръщаш на поздрава ми. Толкова лесно ли било да те заговоря?! „Ненадейно видях случилото се току-що. Съжалявам” – продължавам, а ти отвръщаш: „Всички го видяха. Станах за смях. Тя ме направи на глупак пред хората, които ме ценяха”. „Аз не те мисля за глупак...” – едва сега ме поглеждаш с учудване и малко благодарност. „Но трябва да ти кажа нещо.” – кимаш с готовност да продължа. „Вчера видях приятелката ти с едно момче. Мисля, че е от твоя клас. Май се казваше Мартин” – казвам, а ти възкликваш: „Мартин? Не, не е възможно. Той е най-добрия ми приятел”. „Знам. Тоест, предположих. Виждала съм ви да вървите заедно по коридорите” – почти се издадох, че го следя. „Значи си ми обърнала внимание, щом това ти е направило впечатление...? А и всичко останало...” – питаш леко объркан, но и очакващ. „Не! Всъщност, да. Аз... мисля, че те харесвам. И заблуждавам сърцето си, че те обичам, но не е така.” – отговарям притеснено, бузите ми пламват, а ти приятно се усмихваш. „Успокой се. Това, което ми казваш, е много хубаво. Добре, че беше ти да направиш този ден малко по-хубав. Благодаря ти” – прегръщаш ме и добавяш: „Надявам се, че нямаш нищо против да бъдем приятели, защото за нещо повече не се надявай. Приключих с гаджето си, но ще продължавам да я обичам, а не искам да те наранявам, защото ти заслужаваш нещо повече. Ти си прекрасен човек”. „Знам. Аз самата все още съм влюбена в едно момче, което не мога да забравя. Така че най-добрият вариант би бил да сме приятели” – усмихвам се доволно. Отвръщаш на усмивката ми и ми правиш знак да тръгнем към училищната сграда. Когато завиваме наляво, виждаме бившата ти приятелка да се целува именно с Мартин, а ти тихо ми се усмихваш, показвайки ми, че това за момента не е от значение. За теб е важно, че вървиш рамо до рамо с вече най-добрата си приятелка. А аз... Аз ще продължавам да те обичам. Но само като приятел.

06.12.2010г.

Най-хубавата, най-неосквернената и най-чистата е приятелската любов. Може би тя е по-силна от "истинската", но ние сме прекалено заслепени, че да я видим, да я разберем, да осъзнаем какво имаме, а не да мислим само за това, което не може да бъде наше.