Беше свежа априлска утрин. Слънцето печеше с онази приятна сила, която е способна да отприщи доброто настроение дори и в най-зверския махмурлия.

Коста попристегна вратовръзката си и пое дълбоко въздух. До него стоеше Пешо, който пък направи точно обратното. Не понасяше вратовръзки, а обувките го стискаха.

Намираха се на летищния терминал в София и чакаха своя полет за Ню Йорк - САЩ, където бяха поканени от своите колеги-маркетолози за обмяна на опит.

Може да се каже, че бяха приятели.Не просто колеги, които пият от време на време по няколко питиета в центрото на Софето и си разменят мисли относно футбол, политика или жени.

И двамата не бяха от София. Приличаха на контета, но всеки сам по своему.

Коста предпочиташе да носи скъпи часовници и костюми, докато Пешо повече си падаше по най-новите колекции на производителите на спортни стоки, но с подчертано ежедневен привкус. Единственият признак, по който си приличаха бе височината. И двамата бяха високи около един и седемдесет и мязаха на модерни хобити...

Караха нови автомобили, ходеха по дискотеки, забиваха мацки, ползваха сравнително дълги платени отпуски, които предпочитаха да изкарват в Гърция и като цяло не се оплакваха нито от криза, нито от липса на ежедневни блага...

Причината за тяхното благополучие беше колкото проста, толкова и неуместна.

И двамата бачкаха в аутсорс компания (американска), която извършваше своята дейност в областта на маркетинга, създаването на слогани за различни продукти и заснемането на рекламни видеоклипове.

Когато преди години се дипломираха от Университета по маркетинг, търговия и мениджмънт, никой от приятелите им не ги взимаше на сериозно! Така или иначе хората не разбираха в началото на 90-те какво точно представлява тая наука, дето прави кинти от нещо толкова абстрактно, което не можеше да се докосне, не можеше да се помирише.

К'во точно беше това маркетинг и  реклама за Ганьо си оставаше хубаво момиче, което се усмихва и в ръка държи шампоан за коса или прахосмукачка. Или се наливаше с бира (но незнайно как оставаше винаги слаба и стегната).

Друга тенденция беше жена с монтьорски ключ в ръка, голям бюст и палава усмивка, която примамваше закъсалите шофьори в най-близкия автосервиз, като много често оставяше впечатлението у клетия, отруден шофьор, че лично мацката ще му смени гумите или филтрите и маслото.

Началото на 90-те беше и време, в което трябваше да си предприемчив и за това Коста и Пешо си направиха фирма (една от първите в България) за консултантски услуги, маркетингови проучвания и създаване на реклами.

Славни времена бяха. И понеже всичко се случваше на бързи обороти, сдушиха се с хората от сенчестия бизнес и започнаха да перат кинти. Нищо и никаква работа като цяло. Седяха и се наливаха по готини барове цяла вечер и измисляха само глупости. Разни мутри търсеха услугите им за щяло и нещяло. Искаха просташки реклами за новите им застрахователни компании. Искаха да им измислят всякакви логота с тигри, мечки, крокодили и други, будещи страх животни. Даваха им заявки за "оригинални" надписи, които да поставят върху бронираните си коли. Надписи, които да ги отличават от обикновената маса хора. Надписи, които най-често бяха в стил "Само смелите и силните постигат своите мечти" или пък "Това е колата на маймуняка". Измислиха заглавия на един куп чалга албуми, като най-върховото им постижение си остана..."Мейк лов, нот вар!"

Добре си прекарваха времето Коста и Пешо. Понатрупаха репутация. Канеха ги по предавания и по презентации. аже един път Евгени Минчев се допита до тях дали не е по-добре новата му колекция от ризи да е розово с леопардова щампа или кобалтово синьо с червени точки.

Но както всичко в тоя живот си има край... Така дойде и краят на малкия и среден бизнес. В родината започнаха да се връщат младите юпита. Момчета и момичета, изучили се из чужбинско. Запознати с по-новите течения в маркетинга. Чели на равни дози Дракър, Котлър, Алвин Силк и Джон Мариоти.

Тия деца осъзнаваха, че маркетингът е функция, която трябва да оптимизира всички връзки на ниво "предлагане-търсене", както и нейното проявление на пазара. Те знаеха чужди езици и бяха попивали от изворите... Не бяха пасивни, а напротив. Дойдоха, а със себе си повлякоха по-нова вълна и по-активни и агресивни реклами. Хегемона на маркетинговите услуги бе застрашен. Наред с това мутрите решиха, че е по-готино да си наемат подобни хора за счетоводители, за секретари, за администратори, изобщо да изпълзят на светло и бизнесът им да придобие здрав тен, вместо сивия плащ, с който се бе наметнал.

Трябваше да се действа и за това дуетът се записа на курсове по английски език за напреднали и започна да се оглежда за нови работни места в аутсорсинга. Щото съгласете се и вие, по-добре е да притежаваш дългосрочна, макар и не толкова добре платена (колкото прането на пари)  работа, отколкото да се чудиш коя кабеларка с китното име "Фанти Джи" ще дойде при тебе и ще ти възложи да пътуваш до Хасково, за да снимаш клип за пакетната услуга: интернет, телефон и шести безплатен порно канал.

Почнаха бачкане в единствения клон за България, на някаква рекламна компания, чието седалище беше в Ню Йорк. Изпълняваха проекти главно за гръцки и румънски телевизии и мобилни оператори. Работата не беше трудна (явно някои хора са просто предопределени да не бачкат и пак да имат пари). Възнаграждението беше повече от задоволително, а осигуровките си бяха истински.

Така де, обаче един ден шефът ги повика и им каза, че макар, че са хората с най-много стаж във фирмата, Коста и Петър много се скатавали и имената им почти не се срещат в кредитите на рекламните клипове. Пък реално нали за това са наети. Освен това, проектът за новата реклама на минерална вода още го бавели. И тъй като в полугодишния доклад на HR-ите нямало миропомазващи слова за пичовете, които твърдят, че се занимават от двайсе години с това, шефът, който се намираше в Голямата ябълка искаше лично да го посетят и да им покаже новите достижения в продуктовото позициониране.

Това беше и причината двамата сега да сядат удобно в самолета и да прекосят половината свят.

Когато пристигнаха в централата на фирмата, бяха смазани. Просто им се прииска да се самоубият, а след това да бъдат погребани на дъното на океана в каменни ковчези. Шефът - едър, висок, красив мулат, обърна надолу с главата представите им за реклама. Прекара ги през най-новите тенденции на пазара за мобилни услуги и интернет търговия. Пусна им най-новите (още не излъчвани)  клипове на Apple, от което на нашите момчета им потекоха лиги и едва ли не, за малко повярваха, че ако се сдобият с Ipad, раят на земята ще дойде при тях, а там ще има по седемдесет и два лаптопа, всеки с невероятен дисплей и нов трекпад. Ако си купят новия Iphone, животът им ще се промени завинаги и то към още по-добро! А слушалките му ще впръскват музиката директно в ушите им, както еуфорията се пръска по нервните клетки на шизофреник!

Накрая ги заведе на едно гробище, на което се снимаше реклама. Сценарият беше потресаващ, но адски силен. Една камера снимаше надгробни плочи, а глас зад кадър обясняваше, че тук почива еди-кой си. А ето там, във вечен мир почива друг еди-кой си. Зад него, мир на праха им, сън сънуваха семейство Питърсън. И накрая камерата се добра до някакъв гроб, на който бе изписано "А тук не почиват наследниците на Джон Смит, защото той ползваше новите Durex ultra-mega thin with lime fresh taste".

Посърнали, съсипани, засрамени... Пешо и Коста се завърнаха на родна земя с усещането, че целият им труд е била една малка, долна халтура, която в най-добрия случай би могла да послужи за тоалетна хартия на шефа-мулат. И то не за да си бърше задника с нея, ами една друга част от тялото, защото ако беше видял жалките им опити за оригиналност, буквално щеше да им ебе работата. В крайна сметка получиха потупване по рамото, няколко мазни усмивки и обещание, че другата седмица шефът лично ще изпрати сина си, който минаваше за голямо гуру, лично да проследи за ден-два трудовия процес на българските си колеги (и подчинени в крайна сметка).

На въпроса, който отправи прекият им началник, двамата симпатяги отговориха кратко и ясно.

"Шефе, каквото и да ти кажем... Тия хора и назад да тичат, пак не можем да ги стигнем." Шефът се подсмихна под мустак и им обясни, че затова те ще си изгният тука в София и никога няма да ги вземат на работа в чужбина. И ако искат да си спечелят поне малко доверието на сина на шефа, няма да е лошо да измислят някоя прилична кръчма и в последствие бар, в който да натряскат пича... После, докато е още пиян, на следващия ден, под мишница до летището и направо на самолета за майната си, откъдето е и дошъл.

Така и направиха... Посрещнаха Джонатан (така му беше името). От летището, директно в Джоревата къща в Симеоново. Ядене, пиене, ядене, пиене.На американеца му се замая главата, стана му тежко на стомаха, а от народната музика му се привидяха звезди посред бял ден. И то такива примамливи звездички, на червено-бял фон със синьо покрай тях...

Към девет вечерта Коста и Пешо го информираха, че е време да го заведат в един невероятен бар, в който се събира само отбрана клиентела. Намирал се точно в центъра на София, на опашката на коня (не питайте как му го преведоха на английски), точно срещу народното събрание. Името било без значение.

Към 10.30 таксито ги стовари на входа, а отвътре бичеше някаква по-модерна версия на бозите, дето пускаха в Симеоновската механа. Когато влезнаха вътре, на Джон ченето му увисна.

Виждаше най-красивите жени (и то много на брой), които бе виждал през живота си, на едно и също място. Настроението беше невероятно! Като в някой турски филм с евтини ефекти...

Бруталната ориенталска музика отприщи в него неизпитвани досега чувства. За момент даже си представи, че е африкански вожд, а пред него танцуват неговите подчинени от племето. И тогава я видя. Ослепителната барманка... Черна коса на плитка, потник и широка черна пола. Зелени очи и тяло като на пантера.

Американецът направо полудя. Придърпа Коста и му прошепна "I want her! I want her, now!!!"

"Добре бе, пич!" Сговорчиво се включи Коста. Потупа го по рамото и тръгна към бара. Негрото обаче го хвана за ръката и му каза на английски "Кажи ù обаче, че ми е много голям! Да не се уплаши!" Коста му смигна приятелски и отиде.

Мина зад бара и повика мацката. "Абе, знаеш ли... Оня приятел ей там, нещо много те е харесал. Дали не би желала да му направиш компания за вечерта, пък ще си платим каквото струва. Няма да останеш обидена в никой случай." Момичето го погледна изпитателно и му каза "Може. Така като го гледам, готин ми изглежда". "Ма да знаеш, че му е много голям" - предупреди я нашият.

Вместо отговор, барманката се пресегна напосоки и напипа първата попаднала в ръката ù половинлитрова бутилка от вода. После с майсторско движение повдигна полата си и с още по-майсторско движение си я навря цялата между краката и я изкара. Очите ù не трепнаха дори. "Кажи му, че смяната ми свършва в три" - беше последното нещо, което му рече и се завъртя.

Няколко дни по-късно г-н Кирчев, който беше прекият началник на Коста и Пешо, ги повика.

"Не знам какви сте ги свършили оная вечер с тоя Джонатан, обаче днес получих мейл от главния. Повишава ви и двамата до ръководители на отдел рекламодатели с приоритет!" - и им връчи заповедта.

Когато се върна у дома, Джон седна да разкаже на баща си за визитите из източна Европа.

"Е, как беше" - попита шефът - мулат. "Какво става по източна Европа? Сърбия? Румъния? България?"

"Заеби ги всичките, тате! Само българите стават за нещо! Тия момчета са извели продуктовото позициониране на съвсем ново равнище! И назад да тичат, няма да ги стигнем!"

"Какво искаш да кажеш?" - попита бащата с ококорени очи.

"Искам да ти кажа, че ме водиха на най-яката кръчма с най-яките мацки на света! И там като попаднах на едно момиче в един кенеф".

"Сине! Нали разбираш, че нищо маркетингово няма в това да те напият и да ти вземат курва? Съзнаваш ли го?"

"Тате, ти не разбираш".

"Говори де! Чукал си и толкова... Глупак!" - ядно му каза бащата.

"Така е, тате! Прав си! Чуках! Но никъде по света, когато съм свършвал и когато съм го вадил, не е имало на оная ми работа етикет "Девин минерална"!