Изведнъж чана Пена се сепна. Споменът беше оживял. А над гробето той придоби оная свежа струя, която я накара като сапунен мехур да политне нагоре и да се притисне в топлата тейкова прегръдка. Тя все още помнеше образа му, който изплува с невидима лодка, за да донесе утеха в душата и. Той все още беше млад и силен пред очите ú. Фащаше я с големите си силни ръки и я дигаше във въздуха. Тя са смееше и детското ú гласче звънтеше. А той заедно с нея са въртеше и политаше кат пеперуда. Скоро беше го сънувала. Стоеше пред нея, облечен с бозава антерия, с надиплени потури. Така го погребаха. Чана Пена разтърси глава. Беше време да почисти и гроба на майка си. Сурова жена беше тя. Още поменуваше строгите ú кафяви очи. Не одобри женитбата на чедото си. Цял живот не можеше да си прости, дето зе Михо. Отведе я той в града. Но старците излязоха добри люде. Поминоха са и те, лека им пръст. На таквиз ора и шапка мож да сваляш. С добро ги поменува, а най- ного свекърва си.
Тертеплия жена. Научи я на ...