Пророчествата за Белязания

Камъкът на Рууп

2-ро пророчество

1 глава

Нови приключения

  Годините минават. И хората заедно с тях. На едно остава - битката между Светлината и Мрака. Нито една от двете сили няма превъзходство над другата. Но щеше да дойде ден, в който да се случи непоправимото. Само един може да разруши Равновесието. Този човек бе Белязаният.

* * *

Крам стоеше на терасата на своята стая в двореца на краля на Фетир. Три дни. Три дни, откакто разбра, че животът му е променен до край. Той беше победил Тъмен. Беше Белязаният.

  Ал се приближи към него и му каза:

- Любуваш се на гледката а, Крам?

  Крам се сепна, потънал в мислите си и се обърна рязко, от което го заболя раната получена при боя с Шаелам... не издаде звук, но Ал разбра това от изражението му.

- Раната ли? - попита той.

- Да - отговори Крам.

- Съжалявам, че не мога да я излекувам, Крам - каза Ал. - Няма нищо, Ал. Не си виновен. С времето ще се оправи. Може би.

- Точно затова дойдох,Крам - каза Ал. - Не е може би, а сигурно, че ако в скоро време не бъдеш излекуван, ще умреш.

  Крам леко пребледня, той вече бе свикнал със смъртта като потенциална опасност.

- Значи ще умра?

- Ако не намерим кой да те излекува напълно, да. - каза Ал.

- Но кой? - попита Крам.

- Може би си забравил, че аз не съм пълноправен магьосник и има по-силни от мене.

- Е, значи спокойствие. Ще намерим някой магьосник - успокои се Крам.

- Ха! Мислиш, че е лесно да се намери магоьсник. Трябва само да викнеш: „Магьоснико!" И той ще бъде до теб. Не! Не знам дали наблизо има магьосник. А Магьосническият Съвет е далеч на север в Совар.

- Но аз няма да стоя със скръстени ръце - заяви Крам.

- Какво ще правип? - попита го Ал.

- Смятам да си тръгна от столицата - отговори Крам.

- Накъде?

- Към Пьос Пан. Руупският камък.

- Още не си отдъхнал от едно приключение веднага припкаш към друго - обади се глас и към Крам и Ал се присъедини Регун. - Смяташ да изпълниш 2-рото пророчество: „Ще намери и строши камъка на Рууп."

- Така смятам - натърти Крам.

- А раната? - попита Ал.

- Спокойно, Ал - успокои го Крам. - Все ще срещнем поне един.

- Срещнем?! - възрази Ал, но не продължи, разбирайки, че няма да може да спре съдбата.

- Тогава решено - каза Регун. - И кога заминаваме? Ти да не мислиш без да отиваш. Толкова опасности преживяхме заради теб и смяташ да ни оставиш?Докъде би стигнал без нашата помощ?

- До никъде сигурно, Регун - усмихна се Крам - Скоро, приятели, скоро.

Кралят не беше щастлив от намерението на Крам да напусне. Поиска да го изпрати с всички почести, но Крам отказа. Все още не бе нужно да се обявява раждането на Белязания. Тримата спътници излязоха от столицата чрез таен изход.

  Вечерта спряха в град Дирам. Отседнаха в единствения тамошен хан. Никой не забеляза странното поведение на ханджията и слугите му. Крам заспа, доволен от ястията на готвача и не подозираше опасността.

  Малко след полунощ слуга се изкачи по стълбите на втория етаж на хана и застана пред вратата на стая. Отвори я и влезе. Мина покрай двете легла на Ал и Регун. Приближи леглото до прозореца, в което спеше Крам. От ръкава му изникна нож. Вдигна го. И падна върху краката на Крам със забит в гърба нож. Крам се сепна, извика и скочи от леглото.

- Късмет.Чист късмет, че се събудих преди да влезе - каза Регун. - Толкова тихо стъпваше, че изобщо не го чух кога влезе и за малко да закъснея.

- Ал жив ли е?

- Спи.

- Не трябваше да се самозабравя. Толкова спокойни тръгнахме и... - каза Крам.

- Не си виновен само ти - отвърна Регун. - Как мислиш? Защо се опита да те убие?

- Не вярвам да е за нещо друго, освен самия мен.

- И аз така смятам. Ще събудя Ал и тръгваме. - предложи Регун.

- Да. Не смятам да губя време, за да проверя има ли други като този тук в хана.

  Ал бе събуден и тримата заслизаха надолу по стълбите, старайки се да не вдигат шум. В подножието на стълбите ги чакаше ханджията и още пет-шест слуги.

- Нима ще излезете по това време? - попита с престорен угоднически глас ханджията, след като укри изненадата си, че вижда Крам жив. - Нали не смятате да си тръгнете без да си платите?

- С какво? - попита Регун. - С парите или с кръвта си?

  Ханджията изгуби търпение и заедно със слугите си тръгна към тях.

- Назад! - извика Ал и нападателите им се срутиха назад по стълбите. Когато ситгнаха изхода, чу се гласа на ханджията:

- Нима смятате, че ще се измъкнете? Моят господар ще ви намери навсякъде.

  Сами трябвше да изведат конете си. Тримата нямаха проблеми на градската порта, въпреки изненадата у стражите за толкова късния час.

2 глава

Тъмно пророчество

  След закуската тримата отново тръгнаха на път. Ал яздеше коня си от едната страна на Крам и не усети магията, която го порази.

- Крам. Трябва да ти кажа нещо.

- Какво има Ал? - попита Крам

- Ти си Белязаният. Ти трябва да победиш Мрака. Или поне това разбираме от пророчествата за теб. Но това, което сега ще ти кажа, смятах никога на никого да не го разкривам. Ти никога не трябваше да го чуеш. Но сега... Крам, аз преди да избягам от учителя си, намерих един лист. В него пишеше за Белязания... за теб. Там пишеше ужасни неща, Крам. „Ще променя съдбите на хората, ще носи само кръв и смърт след себе си. Държавите ще се подчинят чрез него на волята на Мрака."

- Но това е наистина ужасно, Ал! - възкликна Крам. - Аз не искам, никога не ще го направя това.

- Никога не казвай никога - тихо му възрази Ал.

- Но ти как си повярвал на тази... на този лист?

- Последното изречение беше недвусмислено: „Който чете тез слова да знае, че Белязаният е вече роден и че иде последният удар на Мрака."След като частта за рождението ти е вярна, това означава, че цялото пророчество е вярно.

- Но това са глупости. Нали аз ще спася човечеството и ще победя Мрака? - попита Крам. - Така е казано според пророчествата.

- Казано е, но никъде няма гаранция, че ще стане точно това. Ако беше неизбежно, защо тогава Владетелят на Мрака се опитва да те унищожи?

- Защо ми каза всичко това? Защо искаш да ме съкрушиш?

- Не знам. Но Тъмното пророчество е сякаш разширен вариант на пророчствата които всички знаят. Мен също ме е страх. Но това не променя нещата.

- Каквото и да говори това лъжепророчество, аз няма да позволя човечеството да падне на колене пред Мрака - сърдито каза Крам.

- „Той ще захвърли съдбата на човечеството в краката на Владетеля на Мрака."

  Крам се спря. Това бе много за един път. Той си беше мечтал като дете да е Белязаният. Да се превърне в герой. Целият свят да благославя името му. Но само за един миг всичко се срути с гръм и трясък. Но той не можеше да спре. Сега, когато бе наистина Белязаният, връщане назад нямаше.

  Крам се загледа в странен камък застанал по средата на пътеката им. Силна тръпка мина през цялото му тяло. Крам слезе от Жълтурко и тръгна към самотния камък. Камъкът бе висок около метър. На него имаше издълбана дупка и някакъв странен знак до нея. Крам не разбираше какво върши, но вдигна камъче от земята и го пусна в дупката. След това натисна непознатия знак. Ярка светлина обля очите му и той нищо не виждаше.

  Крам изчезна. Ал и Регун изреваха от изненада.

- Къде е Крам?! - ревеше като обезумял Регун, обикаляйки около камъка.

- Не знам. Но не е вече тук.

- Трябва да го последваме!

- Но не видяхме какво направи той. Всяка наша грешка може да е фатална.

- Крам изчезна а ти ще се предадеш? Трябва да го последваме! - гневеше се Регун.

- Регун, аз също искам да го спася не по-малко от теб. Но не знаем как да го последваме.

- Виж! - отново извика Регун.

  По прахта някой изписа: „Белязаният е добре. Не се опитвайте да го последвате. Ще го намерите при подобен камък на пътя за Пьос Пан." Кой бе направил това? Ал се огледа, но никой не виждаше наоколо.

- След като не можем да го последваме, знаеш ли къде се намира този камък?

  Ал напрегна спомените си.Бе пътувал пеша през Блатата към Пьос Пан. И бе виждал подобен камък, който му бе направил впечатление.

- Мисля че знам къде е, но това е много далеч от тук.

- Тогава да не губим време - каза ентусиазиран Регун и се качи на коня. - Да тръгваме.

- „Постоянно ли трябва да се делим?" - помисли си огорчен Ал и последва Регун заедно с Жълтурко.

3 глава

Непознат свят

Крам си върна зрението. Намираше се на същата поляна до същия камък. Обърна се назад и извика. Ал и Регун ги нямаше.

- Добре дошъл, Белязани. Приятелите ти са добре - изрече тих мелодичен глас.

   Крам отново се извърна и сърцето му без малко да изхвръкне от ужас. Пред него стоеше същество. По гласа Крам сметна, че е женско. Тя бе голо, лилаво на цвят със зелен цвят на очите и косата. Тя бе с два чифта ръце и крака.

- Какво... Коя си ти? - попита Крам.

- Аз съм Калило от вида Биханд - отговори съществото.

- Къде съм? - бе следващият въпрос.

- В нашия свят. Той е паралелен на твоя и изглеждат почти еднакво.

- А... безопасно ли е за мен? Това клопка ли е? Кажи честно. Аз няма как да избягам - изрече набързо Крам.

  Съществото се усмихна и го успокои:

- Спокойно, Белязани. Това не е клопка. И няма оръжие, насочено срещу теб.

  Странно защо, но Крам й повярва.

- Аз съм Крам. Просто Крам. Казваш, че двата свята си приличат, така ли?

- Почти огледални копия са. Но никой не знае кой е бил пръв. Има разлика в това, че тук няма селища и пустиня, както е в твоя свят.

- Само твоят вид ли живее тук?

  Калило се засмя.

- Не. Има най-различни видове същества. Не като вас. Само човеци и нищо друго.Хайде да вървим.

- Къде?

- При Императора. Специално за теб той напусна Столицата и дойде тук. Той изпрати мен да те посрещна.

- Той като теб ли е?

- Не. Той е единствен от своя вид и е най-старото същество. По-стар от него е само Мъдрецът.

- Ами Регун? Ал? Те?

- Те знаят къде да те чакат - отговори Калило.

  Двамата тръгнаха. Крам не намираше разлика. Дърветата бяха същите, птичите песни също. Нищо, което да подсказва, че в друг свят освен съществото до него.

- Аз ли съм първият посетител? - попита Крам.

- Не. Имало и други. Някои са оцелявали, други - не. Някои имаха нещастието да попадат на ректори.

- Какви?

- Ректори. Едни от нашите чудовища. Но няма защо да се притесняваш.

- Други опасности има ли?

- Тези от които бягаш ги няма тук. Те също като теб не знаят за този свят.

- Как? Ами Владетелят на Мрака?

- Той няма власт тук. Нито един Домон или Мракосърц, или както там ги наричате вие, не е стъпвал тук.

- Вие ли ме привикахте?

- Не. Ние просто знаехме кога ще дойдеш и се подготвихме.

- Но как? - попита Крам.

- Не ми бе обяснено? - отговори Калило.

  Гората свърши. И Крам излезе на поляна.

- Пристигнахме! Ето го Градът - обяви Калило.

  Крам онемя. Той стоеше на поялна в формата на идеален кръг, а тя на свой ред ограждаше Града. Той изглеждаше толкова голям, колкото Малкен, но нямаше стена. В Града имаше много и всякакви по вид дървета. Къщите бяха дървени и камъни, бяха и по дърветата. А по улицата серазхождаха такива същества. Крам не беше сънувал.И малки и големи, и космати и гладки, и черни и червени, и зелени, изобщо цялата цветова гама, събрана в едно.

  На над всички се отличаваше огромен дворец от скъпоценни камъни. Крам се чудеше как не беше го забелязал. Докато навлизаха в града, Крам попита Калило.

- Можеш ли да ми обясниш всички тези същества?

- Би ти отнело целия живот, за да узнаеш всички раси. Градът е едно от двете места, където са се събрали почти всички разумни същества. Другото е Столицата.

  След дълго и изморително ходене най-накрая стигнаха до двореца. Отблизо не изглеждаше по-малък от двореца в Малкен. Когато влязоха ги чакаше малко същество, което бе зелено на цвят, с четири чифта крака, с дълъг нос и присвити очи.

- Последвайте ме - каза съществото с горделив тон. - Императорът ви очаква. Сам.

  Съществото се обърна и тръгна като Крам го последва. Вътрешността не беше много особена, същата както отвън, без никакви украшения.

  Най-накрая стигнаха до целта си. Съществото влезе в залата и обяви:

- Белязаният пристигна, Императоре.

  В залата всичко беше огромно - масите, столовете. Като видя Императорът, Крам разбра, че всичко е съобразено с размерите му. Императорът бе огромен, висок около пет метра.Крам реши, че вижда огромен човек пред себе си. Той не се различаваше от човешкото същество. Само не можеше да види безцветните му зеници.

- Добре дошъл, Белязани - поздрави го с дълбок гробовен глас Императорът.

- Защо съм тук? - веднага изстреля Крам.

- За да зададеш своите въпроси към Мъдреца.

- Но аз не знам какво да го питам.

- Той ще знае.

-  Но защо сега?

- Ако беше преди, ти нямаше да ни повярваш. Сега, когато знаеш кой си, трябва да научиш съдбата си.

- Къде се намира Мъдрецът?

- Ще изпратя някой да те придружи до там.

-  Може ли това да е Калило?

- Да. Чудесен избор.

  Крам все още се чувстваше несигурен.

- Има ли тук Мракоцърци?

- Не! - отсече незабавно Императорът. - Надявам се да се срещнем пак Белязани.

- Аз също - вежливо отговори Крам и тръгна обратно.

4 глава

Мъдрецът

През целия път назад Крам мислеше за Императора и Мъдреца. Не усети кога Калило се бе приближила.

- Явно срещата с Императора е била много интересна - отбеляза тя.

- Определено ми даде много въпроси за отговаряне.

- Ще ми покажеш ли пътя за Мъдреца. Далече ли се намира?

- Много далече. Пеша ще ти отнеме много време. Но има кратък път.

- Да вървим тогава.

  Докато излизаха от Града, Крам питаше Калило наименованията на по-интересните същества. Калило го заведе при същия камък, с който Крам дойде. Когато се приближиха, Крам видя издраскани много различни знаци по него. Калило му обясни функцията на този странен камък:

- Това е Пътуващ камък. С него можеш да се прехвърлиш от едно място на друго за едно мигване без значение колко далеч се намира другият камък. Задейства се като пуснеш камък в тази дупка и натиснеш знака на камъка, до който искаш да стигнеш. - Калило посочи знак с формата на слънце. - Този символ е на камъка в Столицата. - Калило посочи друг знак във формата на око - А този е символът на камъка за Мъдреца.Такива камъни има и в твоя свят. Те се считат за връзка мейду двата свята. Тези тук са от твоя свят.

  Тя посочи няколко знака. На Крам му направиха впечатление два знака, разположени близо един до друг - пръстен и същият пръстен, ограден в кръг.

Калило се наведе взе един камък и го пусна в дупката.

- Последвай ме - каза тя и натисна знака с окото. За едно мигване тя беше изчезнала. Крам не се поколеба.Взе камък, пусна го в дупката натисна знака. Настъпи ярка светлина.

- Добре се справи - похвали го Калило. - Ето тук се намира Мъдрецът.

  Намираха се в края на гора, а срещу тях бе отвор на пещера.

- Премини през прещерата. От другата страна се намира Мъдрецът. Аз оставам тук. Върви.

  Крам пристъпи през входа. Мина доста време докато свикне с тъмнината. Забеляза светлина напред и се насочи към нея. Пътеката бе равна и без никакви завои. Чуваше се само падащите от тавана на прещерата капки вода по пода. Светлината се превърна в отвор и Крам излезе в гора от борове, толкова високи, че не можеше да види върхът на короната им. Пред него имаше стена от храсти, малко по-висока от Крам, а краят й се губеше между дърветата. Той пристъпи напред и храстите се отместиха сами. Той мина през дупката и го видя. Старец с дълга бяла коса и брада, постлани върху полянката. Кожата му бе много съсухрена. Седеше на пън, подпрян с тояга. На Крам му се стори, че измина цяла вечност да стои така, докато Мъдрецът не вдигна глава. Старецът бе сляп.

- Приближи се насам, Белязани - нареди му тихо Мъдрецът и Крам го направи.

  Крам изпитваше странно чувство към Мъдреца. Благоговение и още... страх?

- Питаш защо си тук? - каза Мъдрецът, без Крам да е задал въпроса, който го глождеше най-много. - Аз ти отговарям. За да научиш съдбата си. Искаш ли да знаеш съдбата си?

- Да - отвърна Крам.

- Дори аз не мога да провидя много. Ти си изправен пред сериозен избор - Светлината или Мрака. Ти си мислиш, че това е лесен избор, нали?

- Да - отново отговори Крам.

- Но само мисълта за този избор разтърсва света. Но нали Белязаният е надеждата за хората? Да, но това е прорчество на Светлината, пророчество, в което искат да вярват хората. Но съществува и друго пророчество - пророчество на Мрака.Ти сигурно си разбрал за него вече. Ти не си единственият Белязан. През вековете са се раждали много като теб. Но с тази разлика, че Изборът им е бил направен преди още да се родят. Много от тези потенциални Белязани днес са Тъмни. Такъв например беше Шаелам.

  Крам нямаше думи. Бе изпаднал в такъв шок, че не си поемаше дори въздух. Олюля се, но не падна.

- Ти ще попиташ дали и ти си направил този Избор - продължи Мъдрецът. - Ти си единственият - Белязаният. Всеки знае какъв е неговия Избор. Макар някои да се съпротивлявали, но безуспешно. Ти обаче още не си направил този избор. Затова ти си бъдещето на света. Дори белегът ти. Кривата линия е Светлината, която заискрява в теб. Правата линия е Мракът, скрит дълбоко в теб... засега. Всичко може да стане.

  Крам най-сетне си пое дъх:

- Мога ли, мога ли да си тръгна?

- Тръгвай! Чакат те твоите спътници. Те двамата са ценни, както за света, така и за теб. Без тях ти не ще можеш да направиш никакъв избор. А без твоя избор нищо не ще съществува - нито Светлината, нито Мрака. Ти отиваш да намериш и строшиш камъка на Рууп. Но знаеш ли как да влезеш вътре в Камъка?

- Знам, че е много добре охраняван и никой не може да влезе незабелязано. Но ще намеря начин.

- Силата е най-добрият начин за превземането му. Но Камъкът никога не е падал по този начин и няма да падне. Има и друг начин. Когато се върнеш в твоя свят, ще потърсиш единствения камък, който ще те вкара на точното място. Този Пътуващ камък е в Пьос Пан. Това е единствения начин. Ако не го намериш, няма да изпълниш Пророчеството. И помни - все още имаш Избор. А сега тръгвай!

  Крам се обърна и премина през стената от храсти, които отново се отдръпнаха от пътя му.

  Мъдрецът върна истинския си образ, след като храстите закриха Белязания. Толкова добре. Всичко се нареждаше толкова добре, че чак не бе за вярване. Бе всял смут в душата на Белязания, точно каквато бе и целта му. Сега той знаеше, че има избор. Мъдреът се надяваше, че щеше да направи правилният избор. Огледа се наоколо. Това бе любимото му място в този свят, създаден от неговите ръце. Тук всички му се подчиняваха безропотно. Императорът с готовност се бе съгласил да излъже Белязания. Но трябваше да се връща. Искаше да предупреди Рууп, че е ударил часът му да изкупи вината си. Но от друга страна щеше да се зарадва на смъртта му. Чу гърлени ревове. Бе забравил за капана си.

5 глава

Очите на смъртта

  Крам вървеше като замаян.Не осъзна кога мина прещерата и излезе навън. Много въпроси и отговори, които не искаше да узнае.

  Калило го чакаше:

- Надявам се да си научил каквото ти трябваше, Белязани.

- Да... - отговори Крам.

- Е, посещението ти в нашия свят е към края си. Използвай камъка.

  Те застанаха до камъка. Но от дърветата се чуха гърлени звуци. Калило не се уплаши, просто отбеляза:

- Ректори.

  Пред тях излязоха две същества високи, почти колкото Крам, с два крака, издължено тяло и две много малки ръце с по три пръста. Устата им бе пълна с наострени режещи плът зъби. Те сменяха цвета си в зависимост къде се намираха. Но очите им бяха жълти. Крам извади меча и извика на Калило:

- Дръпни се назад!

  Застана пред нея като не изпускаше двата ректора. Странно защо в първия миг, те гледаха притеснено Калило и бяха готови да отстъпят. Но щом не забелязоха реакция от нейна страна, те обърнаха внимание на Крам. Единият нападна, веднага отскочи с кървава рана по ребрата. Крам едва бе избегнал зъбите му. Крам не можеше да нападне, тъй като оставяше Калило сама. Двата ректора нападнаха едновременно. Крам отскочи, забивайки меча си в корема на здравия ректор. Но другият го захапа за рамото. Крам изрева от болка, вдигна меча и замахна със сетни сили. Ректорът се строполи. Но оставаше другият. Той също не го изпускаше от поглед. Крам заотстъпва, за да намери по-добра отбранителна позиция. Но се спъна в трупа и падна. Мечът се изплъзна от ръката му. Раната на рамото му лумна като пещ. Крам не можеше да се изправи. Ректорът обаче гледаше Калило, която стоеше на няколко крачки от Крам. Тя беше съвършено спокойна. Болката беше непоносима. Крам не разбираше какво става. Но когато жълтите очи се обърнаха към него, видя смъртта. Ректорът приближаваше бавно, усещайки слабостта на жертвата си. Крам видя меча близо до себе си, протегна се да го достигне. Не успя. Той продължаваше да се опитва, протягайки до предел ръката си. Малко не му достигаше. Ректорът се извиси над него и издаде гърлен победоносен вик. Крам с изключителна болка се премести, помоли се за последен път да хване меча. И успя! Той го вдигна и го заби в устата, протегнала се за смъртоносна захапка. Крам извади меча и гледаше продължително ректора, който стоеше като замръзнал над него. Големи червени капки се стичаха по зъбите му. Двамата се гледаха в очите и чакаха кой пръв ще рухне. Крам виждаше как клепачите на ректора се затварят. Той падна до Крам. Крам въздъхна и се отпусна. Калило се приближи до него:

- Добре ли си? - попита я той.

- Добре съм. А ти?

- Да, малко ранен, но...

- Малко?! - възкликна Калило. - Ти си целият в кръв.

  Крам усещаше раната си на рамото, но също и тази на хълбока.

- Не мога да ти помогна. Не знам как да излекувам раните ти. Ще трябва така да се върнеш в твоя свят. Много добре се справи. Малцина оцеляват след атака на два ректора.

- Ще ми помогнеш ли да стана?

  Калило го вдигна в неистови болки и го докара до камъка. Знакът бе две вълнообразни линии.

- Сбогом. Надявам се пак да се срещнем - искрено си пожела Крам.

- Аз също - отвърна Калило.

  Крам натисна знака. Настъпи светлината.

   Той изчезна. Калило стоеше пред камъка. „Колко е силен. За малко да му кажа истината. Но той е толкова... красив." Калило се стресна от собствените си мисли.

6 глава

Нова опасност

  Всичко се забули. Настана мрак. Крам се почувства слаб и рухна. Опита да проясни погледа си. Лежеше на земята до Пътуващия камък. Болката и умората го заляха. Болеше го цялото тяло. Къде е? Дали Ал и Регун ще го намерят? Той се огледа. Намираше се на път. Около него бяха само блата. Нещо привлече погледът му. Две фигури. Двама ездачи. Сърцето му подскочи. Нямаше съмнение. Помощта дойде. Затвори очи.

  Ал и Регун едва смогнаха да спрат конете си и в същото време да скочат от тях. Ал стигна до него пръв и извика:

- Крам, жив ли си? Какво стана?

 Приведе се и нареди на Регун:

- Регун, бързо дай ми торбата.

  След като Регун му я донесе, той бръкна в нея и извади шишенце с безцветна течност. Намаза раните на хълбока и рамото. Измърмори нещо и се надигна.

- Каквото могжах, направих. Тази рана на рамото е също толкова неизлечима, както на хълбока. Всичко зависи от него. С това ново мазило ще издържи до Пьос Пан. Но оттам насетне помощта на истински магьосник е наложителна.

- Как си, Крам? - попита Регун.

  Крам се почувства по-силен и раните не го боляха много. Той се опита да стане.

- Стой спокойно! - нареди му Ал. - Тук ще запалим огън. Ти си почивай. Отново сме заедно. Утре ще ни разказваш.

  На следващия ден Крам яздеше Жълтурко заедно с двамата си приятели. Болката беше заглъхнала, след като Ал отново го намаза. Крам им разказа всичко, без обаче разговора му с Мъдреца. Ал и Регун дълго мълчаха. Ал беше втренчил поглед напред.

- Значи затова е камъкът. - отрони Ал и обърна глава към Крам. - Може пък това неочаквано пътешествие да те е спасило.

- Защо? - поинтересува се Крам.

- Време е и ние да ти кажем нашата история - каза Регун и се огледа назад.

- Преди три дни усетихме, че ни следят - започна Ал. - Спряхме през нощта.запалихме огън и се скрихме. След няколко часа десетина сенки се запромъкваха към нас. Започна схватка. И знаеш ли срещу какво се изправихме? Домони.

  Крам подскочи и усети болка в рамото. Домони? Толкова надалеч от Домонските планини? Повече изненадващо дори от среща с Тъмен.

- Едва се измъкнахме - каза Регун. - Но им посъкратихме бройката.

- Бях твърде изненадан, за да ги убия всички наведнъж - оправда се Ал. - Но поне се отървахме без сериозни рани.

- Има ли опасност да се появят? - попита притеснен Крам.

- Малко са, за да опитат нападение и трябва да чакат подкрепления.Дано не го дочакат - каза Регун.

  Крам отново бе забравил. Той бе Белязаният. За него опасностите никога не свършваха.

7 глава

Пьос Пан

  Есен. Тревите наокло жълтееха. Духаше силен вятър. За Ал и регун това си бе зима. Според тях даже люта зима. Крам не виждаше сняг, за да го нарече така, но все пак студът бе голям. Блатата сигурно бяха най-безлюдното място в света след пустинята естествено. От границата на Гротил до Пьос Пан селища нямаше. Из тези блата не мпжеше да се живее дълго. Но не това го притесняваше в момента.Ал му каза, че зад близкото възвишение е Пьос Пан. Крам се чудеше как този малък хълм може да закрие Руупския камък. Вече се изкачваше. Най-накрая...

   Блато. Докъдето му стигаше поглед - блато, сливащо се с океана. Но не това му спря дъха. Блатата се спускаха долу в ниското до самите стени на Пьос Пан. Крепостните стени бяха доста високи. Но над тях двойно по-голяма се извисяваше кула - Руупския камък. Освен височината си, Крам очакваше нещо повече.Но Камъкът бе изграден от камък, въпреки легендите за златно покритие.

- Крам, тук сме само пътници. Не се знае как би реагирал Съветът, ако узнаят кой си. - каза му Ал. - Всичко е възможно. Разбра ли?

- Добре, да слизаме - съгласи се Крам.

  Крам сега забеляза правия път, стигащ до портите. Пътят бе широк, колкото две коли да се разминат. По него работеха хора, строящи диги.

- Както виждаш, непревземаем е по суша - отбеляза Ал, докато минаваха по пътя. - Не само заради градските стени. Ако пътят бъде оставен занемарен, блатото ще го залее.

  Работнците ги поглеждаха, но продължаваха работата си. Крам с почуда видя, че повечето от тях бяха мургави, направо с черен цвят на кожата. Друго странно нещо бяха късите им черни къдрави коси.

  Наближиха портите.стражите не им обърнаха внимание. Крам видя, че на гърдите им е щампована златна кула.

- Навремето Камъкът настина е бил покрит с чисто злато - каза Ал. - Но времето е рарушило златното покритие. Когато минаха портите, Крам разбра защо Руупският камък му се е сторил толкова висок. Въпреки, че бе разположен в ниското, градът бе построен на хълм. Най-отгоре на хълма се извисяваше Камъкът. Той не изглеждаше толкова висок, колкото отвън градските стени, но все пак това не го правеше по-малко величествен, ако беше и позлатен...

- Ако не беше важен търговски пункт, нямаше никой да живее тук. Но той свързва морската търговия от север и юг. Пьос Пан, както знаеш, няма крал. Никога не е имал. Ако изключим двама самозванци, които бързо били сваляни от народа. Управлява се от съветници, глави на благороднически родове. Навремето са били тридесет и два рода, но сега след междуособици и бракове са останали само четири. Тяхната цел е да остане само един, който да сложи корона. Но има поверие сред пьоспанците, че първият им крал ще е Белязаният. Затова съветниците, от страх да не се самоназове някой за Белязания, са забранили никой да не стъпва в Камъка, освен стражата.

- Е, къде ще спрем? - попита Регун.

  Крам се спря. Бяха навлезли навътре в града, без да се оглеждат за хан. Сега той се огледа:

- Този - каза той, посочвайки хан с табела: „Входът към Камъка".

- Сигурен ли си? - попита Ал. - Не ми изглежда първокласен.

- Този ще бъде - настоя Крам и тръгна към него.

  Ал и Регун се спогледаха, но го последваха.

8 глава

Руупският камък

  Ханджията ги приветства с мазна усмивка и ги настани в някакви мръсни стаички. Крам поиска да е сам. Затова Ал и Регун се събраха в една стая, съседна до тази на Крам. Беше нощ, но Крам стоеше още буден в леглото. Ето, той бе в Пьос Пан. Руупският камък бе на няколко метра от него. Как ли щеше да се промъкне покрай стражите?

„Когато се върнеш в твоя свят, ще потърсиш единствения камък, който ще те вкара на точното място. Този Пътуващ камък е в Пьос Пан." - изникнаха думите на Мъдреца. Но къде? Затова ще мисли на сутринта. Той се обърна на лявата си страна и впери поглед напред. В гардероба. Стана. Отвори двете крила и ахна. Лунната светлина осветяваше камък. Пътуващ камък. Приближи се и запипа по камъка. Ето го, единственият знак издълбан по повърхността на камъка -  пръстен, ограден с кръг. Втренчил поглед в него, той не усети, че се облича и взима меча си. Когато докосна знака, Крам се сепна. Той отиваше в Руупския камък. Но сам. Ами Ал и Регун? Той бе Белязаният. Сам трябваше да изпълни пророчеството. Сега ли? Няма по-подходящо време. Наистина ли бе Белязаният?Крам трепна. Ами ако не беше? Ако всичко е било случайност? Дали бе самозванец? Или както другите и той ще стане Тъмен.

  Взе камъче от пръстта около камъка. Пусна го в отвора. Наистина ли бе Белязаният или това бе само сън? Имаше само един начин да разбере. Камъкът на Рууп. Натисна знака. Настъпи светлината.

  Руупският камък е една от легендите, създадени чрез пророчествата за Белязания. Тази кула е построена като спомен за едно велико събитие.Преди хилядолетия домоните за първи път се спуснаха от Домонските планини по широкия свят като палеха и убиваха навсякъде, където минат. Народите от всички краища на света тогава за пръв път се обединиха. В армията на опитващото се да оцелее в блатата население се издигна мъж на име Рууп. Първата Домонска война бе тежка. Домоните бяха преполовили света, когато армията на Империята  се изправи срещу тях. Начело на тази армия е избран Рууп, натрупал огромна популярност. В разгара на решителното сражение Рууп губи ръката си, на която му е поставен пръстен, символизиращ високия му пост. Империята печели и домоните отстъпват назад към планините, откъдето са дошли.

  От благодарност хората решават да издигнат паметник в чест на великата победа. Построяват кула и я „поливат" със злато.Мълвата гласи, че в камъка е скрит пръстенът на Рууп - неговата мощ и сила.Още че Рууп чака в камъка.Чака Белязаният.

9 глава

Пръстенът на Тъмния.

  Крам се огледа. Намираше се в зала. Камъните бяха жълто-червени. По средата на залата бе издигнат пиедестал. По средата на пиедестала стоеше малко кубче.Д али това бе вътрешността на Камъка или сънят му продължаваше? Пътуващият камък не се виждаше. Да не би да бе вграден в стената? Крам се обърна и започна за опипва стената зад себе си.

- Хитро, нали?

  От другата страна на залата пред вход й, както забеляза Крам стоеше висок мъж, с дълга черна коса, пристегната с лента. Едното му око бе черно, докато другото бе превързано. Лицето му бе обрасло с гъста черна брада.

- Ти си Белязаният, предполагам.

  Непознатият вдигна дясната си ръка, на чиито край имаше метален чук, който се скриваше до ръкава. Крам се изплаши. Нима стоеше пред него? Пред Рууп? Това той не очакваше.

- Тук съм заради пръстена.

- Точно така - потвърди Рууп. - Но аз ще ти попреча. Този пръстен е мой!

  Крам просто стоеше и гледаше. Целият бе настръхна, готов да посегне към меча. Само веднъж се бе чувствал така. Пред Шаелам. Нима...

- Пръстенът е моята сила и мощ. Владетелят на Мрака ми наложи тежко наказание. Бях заслепен от Светлината глупак, за да се бия срещу Мрака.Но се осъзнах. Ти няма да го вземеш. Като те убия, отново ще имам благоволението на моя господар. Пръстенът е мой! - извика накрая Рууп като се нахвърли срещу Крам.

    Крам успя да избие атаката на Рууп. Тъмният се биеше с чука сякаш държи меч. Крам нямаше време да настъпва. Чукът се опитваше да го размаже пак и пак... При един много силен удар. Крам отхвърча и се заби в стената. Но една от плочките потъна. На пиедестала  кубчето започна да спада. Потъна. И пак започна да се издига, но отгоре не стоеше пръстен. Крам пръв се осъзна и скочи към него. Но Рууп не закъсня. Блъсна Крам, който успя да бутне пръстена, но мечът отхвърча настрани. Двамата се боричкаха. Рууп се озова отгоре. Крам с две ръце се опитваше да удържи чука да не размаже лицето му. Крам хвърли поглед настрани. Пръстенът бе точно до него. Събра сили. Отблъсна ръката на Рууп и чукът се стовари върху пръстена. На лицето на Рууп се изписа ужас.

- Неее!- бе неговият предсмъртен вик.

Десетина стражи влязоха в залата и се спряха изумени пред гледката.

Крам вдигна парче от строшения пръстен пред себе си.

- Аз съм Белязаният.

  Със задоволство видя страхът, изписан по лицата им. Той отново погледна парчето. Нямаше вече място за колебание. Той бе Белязаният. Той бе напълно спокоен, сигурен.  „Белязаният съм аз." Усмивката му помръкна. Бремето. Усети бремето. Тежко бреме. Бремето на човечеството. Започваше се. Сега бе наред изборът - Светлината или Мрака. Тежко бреме.

КРАЙ на 2-ро пророчество