Присъдата беше една: ВИНОВЕН

Заспивам...

Заглавие: Завръщане на миналото? Усещане за прошка?

Виждам основно „Бялата чешма". Нещо странно витае във въздуха. Усещам го, но не разбирам какво е. Поглеждам чешмата. Все същата си е. Площадчето пред нея, покрито с плочи от бял варовик. Стълбите. Парапетите, полянката отстрани. Всичко си е на мястото. Търся недоловимото усещане. Не е положително, но и не дотам негативно. Странно. Прехвърлят се кадри от асмата, тротоара пред къщата на дядо и маминка, асфалтирания вече площад на поляната до чобаните... Пътеката към черкезката чешма. Отдалечавам се от усещането. Връщам се обратно. Отново бялата чешма - нищо странно. Може би само това, че тя си тече, но около нея навсякъде е мокро, но само по затревените площи. Самия площад е сух и там се усеща топлината. Жега. Слънцето препича. Обед е. Безлюдно. Тръгвам отдясно и свивам по улицата надолу. Виждам зелената дървена врата на първата къща, високата каменна ограда, спомням си малко по-надолу другата триетажна къща, в която живееше някой, с който сме играли, мъча се да си спомня името му... Защо е всичко това?... Стария орех. Нежния аромат на сигурност от това, че зная, че дядо е там, лозето с вишната, набраздения като пънкар от терасирането баир и слънчевото топло, чак парещо слънце, изгонило хората от улиците... Лятно безвремие. Но защо?

Тълкувание: Събуждам се с усещане за прошка... Неприятното глождещо усещане обаче остава....

Лежах върху четирите стола, току що събудил се, с лист в ръка.
"Да простя? За какво? Малко ли преживях? Защо безвремието трябваше да ми говори нещо? Или...
Грешах ли? Връщане в миналото - дали не трябваше да го анализирам? Може би.
Започнах анализа още докато лежах:
На първо място бе моята критичност. Каквото и да погледнех, към когото и да се обърнех аз търсех да открия какво не му е наред, какъв недостатък има. Правех това без изключение дали е за действие, вещ или човек. Но любимата ми част бяха хората. Проучвах дадена личност, за да открия къде са слабите му места. Правех го за да мога после да го унижа, за да се издигна над него в своите представи. Защото исках да съм важен и значим. Мисленето ми беше изкривено, лишено от състрадание. Критичността преминаваше в обвинения. Бях съдник, убеден, че винаги съм прав. Раздавах присъди и продължавах да доказвам правотата си на друго място. Това отровно поведение бе основната причина за присъдата, която сам си издадох. Бях въплътил чувството си за достойнство и пълноценност в представата, че винаги съм прав. Изпитвах потребност всеки да знае и признае, че съм прав.
Облякох се и тръгнах към църквата „Света Неделя". Запалих си свещи. Седнах на един от столовете...
 „...Убеждението, че винаги сме прави и че трябва на всяка цена да отстоим правотата си, генерира негативност и дух на противопоставяне, което води до изолация и натрупва емоционалност вътре в нас. Тази емоционалност ни противопоставя на нас самите от една страна, но от друга тъй като води до изолация, то следва, че няма и с кого да я споделим. Така ние сами започваме да носим нейната тежест. Но когато тежестта й надхвърли предела на собствените ни възможности, започва саморазрушаването на организма. Най-напред в по-лека фаза - като болест, но когато не вземем необходимите мерки може да се стигне и много по далеч - до самоунищожение. Как се проявява това ли? Направили сме нещо, което е в противоречие с нас самите. Можем да не го осъзнаваме, но организма ни подсказва - разболяваме се. В лека форма. Отиваме на лекар. Взимаме си лекарства и насилствено премахваме болестта. Но противоречието остава. Следващият път заболяването е по-тежко, защото противоречията се натрупват. Изолираме се, не споделяме, не анализираме... Резултатът може да е страшен - организма ни взема решение за самоунищожение - тумори, левкемия, анорексия, менингит..."
Затова е прошката. Да я  приложим към живота си искрено и така дa отхвърлим част от товара на собствените си емоции. Колкото по-емоционална е прошката, толкова по-добре. При това можем да я направим не като еднократен акт, а като начин на живот - от миналото до сега. За това е и безвремието. Няма време, в което да простим. Не е необходимо и да има хора. Затова е безлюдно. Прошката идва отвътре. Същността на процеса е в това, да изчистиш противопоставянето си към останалите, към онези, които са в света около теб - все едно дали това е някой друг или ти самият, приятел или съсед, роднина или враг. Просто прошка. Да простиш на себе си и на другите.

"Прощавам ти. Прощавам ти изцяло за всяка неприятност, която си ми създал и за всичко, което не си направил за мен. Прощавам и на себе си, ако поради незнание или грешни представи или действия съм те наранил". Интересното е, че не чувстваш вина. Някак си разглеждаш нещата отстрани. Представяш си как на даден човек му се случва нещо хубаво - как има това, към което се стреми. Виждаш го усмихнат, щастлив, доволен. Искаш на всички да им се случи нещо хубаво. Това е част от процеса на прощаването. Не всичко върви като по вода. Но постоянството в този процес води до емоционална и духовна промяна, която е необходима, за да изчистиш от себе си тежестта на вината. Когато аз имах задръжки и не успявах, четях едно стихотворение, което сам бях написал и което ме караше да премахвам собствените си спирачки:

Остави ме да простя

Благодарих ли ти за избора, любима?
За това, че още тук съм, че ме има?
Благодарих ли ти, че в моята безбрежност,
Ме покори със мила нежност?
Благодарих ли?
Не, не съществува спомен...
Къде е отлетяла болката?
Защо сълзата се търкаля
по небръснатата буза
и как от мисълта за теб
ръката потреперва върху мокра блуза?
Прости ли вече,
че в душата ти се настаних?
Прости ли вече,
че не съгреших,
че пиян от щастие
звездите нощем ти броих...
Прости ли вече,
че чаках ти да кажеш "да"...
Иди си!
Остави ме сам да си простя!
Не виждаш ли, че всичко в мене изгоря...
Но точно за това, любима, ти благодаря,
С живота си,
         с душата
                        и смъртта-
благодаря!

Трудно е да искаш на другите да им се случва нещо хубаво. Но докато наблюдаваш тяхното и своето поведение, започваш да ги опознаваш, да проумяваш мотивите им. Така прощаваш и се освобождаваш от вината. Аз давах прошката с искреност. Следваше страхотно облекчение - товара падаше от гърба ми. Сигурно тогава разбрах, че всъщност прошката освобождава мен.
Станах от твърдия, скърцащ стол. Мислите ми още бяха заети с прошката. Свещите не бяха изгаснали. Някаква енергия се носеше в църквата. Ръцете ми чувстваха игличките от дългото стоене в едно положение. Не бях изтрил сълзите си, които тръгнаха просто ей така - докато си седях на стола. Не помня колко продължи. Не помня хората, които минаваха покрай мен. Помня цвета на пламъка и усещането. Усещане за топлина. Знаех защо е така. Бях простил. На всички. Интуитивно чувствах, че и те са направили същото. Най-вече Ники. Беше до мен. В мен. За да ми помогне...

Изчезна дори неприятното глождещо усещане...

Да освободим тези, които познаваме. И онези, които не познаваме. За да са щастливи. За да бъдем щастливи.
Защото най-голямото щастие е да дариш щастие!

***

Сега, когато пиша тези редове, съм убеден, че прошката ни променя не само на духовно ниво - променя се и биохимията на организма. Променят се нагласите. Вината изчезва. А когато нея я няма, изчезва нервността, объркването, противопоставянето. Възприемаш хората по друг начин. Не разглеждаш нещата като добро и зло. Защото всъщност - добро и  зло няма. Нашето собствено съзнание създава и доброто, и злото. 

Да простиш означава да бъдеш свободен!
Да си свободен означава да си щастлив!
Има ли някой, който не иска да е щастлив?