***

… някога тя бе добре.Говореше,смееше се и се радваше на детството си…
Последните месеци бяха трудни, майка й се разболя. Незнайно защо не и казваха от какво е болна. В главата на Каси изникваха въпроси, чийто отговор не бе сигурна, че иска да узнае - “Защо ходят толкова често до София? Нещо не е наред... знам, че са и правили операция, но защо?! Каква е тази страшна болест? Химеотерапия?! Какво, за Бога, става тук?!” Нещата ставаха все по-сериозни. Преди 3 дни на посещение в болницата сестрата случайно каза: “…с този счупен гръбнак няма как да се прибере…”
Очите на Каси потънаха в сълзи. Горещи сълзи, които се стичаха по детското й лице. Гледайки майка си на легло, отслабнала и изнемощяла, знаейки, че не може да й помогне. Това я убиваше бавно и болезнено. Единственото, за което мечтаеше, бе отново да са щастливо семейство. Както когато бе на 10 и я учиха да кара ролери на улицата пред блока.
Днес Каси отново отиде до болницата, за да види как е майка й… изкачи стълбите до 2-я етаж, мина по вече познатия коридор. Боледуващите в съседните стаи я гледаха с недоумение… Влезе в стаята в края на коридора. В отражението на огледалото видя система. Влезе в стаята и седна до леглото на майка си. Баща й говореше с Том, братът на Каси. ”Мамо, мамо, как си??? Искаш ли вода? А нещо да хапнеш?” Майка й я погледна, но очите и не трепнаха. Сякаш не я позна… Не позна собствената си дъщеря! “Мамо, аз съм… Каси, ето и Том е тук. Дойдохме да те видим.” Майка й се усмихна. В този момент на Каси и идваше да изкрещи от радост. За първи път от 2 месеца виждаше майка си усмихната. Беше забравила как изглежда… Майка й шепнеше, опитваше се да говори, опитваше се да й каже нещо. Беше прекалено трудно, след всичкия този морфин, който й бяха дали… Всеки ден беше страшен, Каси си мислеше, че няма да го преживее…
След 40 минути тръгнаха… на излизане в очите на Каси се давеше всеки, който погледне. Сестрите вече не обръщаха внимание. Стълбите бяха в полумрак и Том не можеше да види какво става със сестра му, въпреки че минаваше през същия период. Каси не спираше да мисли за майка си - приличаща на скелет, на легло, защото не можеше да върви, не може да говори и да яде, със система до ръката си. Сълзите се стичаха, а с тях болката ставаше все по-силна, но никой не можеше да й помогне. Единственото, за което копнееше, бе някой, с който да говори, на който да сподели. Приятелките и знаеха колко й е тежко, но не знаеха за какво точно става въпрос. Каси бе в мъгла, студена мъгла, от която се носеше аромат на беда. От никъде не се виждаше светлинка надежда.
Когато се прибра, Каси потърси старите снимки на майка си, които заедно разглеждаха 1 път в годината. Щом намери кутията веднага я отвори. Спомените нахлуха в главата й без покана… Чувстваше се толкова самотна, толкова изоставена, въпреки че знаеше, че докторите правят всичко по силите си…
Днес Каси разбра, че раната от операцията на майка й трудно заздравява. Това било болест на кожата, наречена – Некроза. Тази рана мъчеше майка й от 3 месеца. Убийствена болка пронизваща плътта й. Всеки път щом си поеме въздух сякаш някой срязва левия й бял дроб. Още една болест към дългия списък, чийто край вече не се виждаше…
Денят си отиваше и даваше поле за изява на нощта. Когато мракът поемаше всичко в свои ръце. Когато яростни писъци разцепваха въздуха. Тези вечери бяха страшни… и въпреки, че откланяше мислите си от грижите, за да може да се наспи, те пак навлизаха в съзнанието на Каси. Студени като леденият дъх на самотния скитник, чийто рани няма кой да превърже. Каси си мислеше за всички деца, чийто родители са болни. Които живеят при бабите и дядовците си. Които нямат дом и храна. Тогава тя се чувстваше късметлийка, все пак имаше майка, баща, баба и брат, които я обичаха много. Обичаха я с цялото си сърце. Но въпреки всичко тя се чувстваше самотна… Нямаше кой да й помогне в този труден за нея момент! Всичките й познати показваха разбиране, но дали наистина разбираха. Дали наистина знаеха какво е?…

                                                                                          ***

С молитви заспива и с молитви се събужда!

                                                                                          ***