***

             На другия ден слънцето се появи от другата страна на реката с цялото си великолепие. Реката се беше поразхладила от нежната нощна хладина и сега с нетърпение очакваше ранните лъчи на нейното прекрасно слънце. По цялото си течение то я следваше всеки ден. За нея това слънце бе целият ѝ живот, бе всичко, от което се нуждаеше. Тази необходимост от светлина и топлина бяха единствената животворна сила за нейните води, за живота, който я обитаваше.

              Бялата чайка се бе прибрала при своите и бе прекарала една трудна нощ. Не можеше да се успокои от мисълта за черния гарван. Тя се опитваше да не мисли за него, искаше да мисли за слънцето, за реката, но не успя. Цялото ято чайки прекараха нощта на островчето.

              По крайбрежието имаше тополи. Те преплитаха клони една в друга, прегръщайки се, и от вятъра листата им шумоляха като дребни монети, разпилявани по мраморен под. Там гарваните се чувстваха добре и прекарваха нощите си. Черният гарван след вечерния полет също се бе настанил на един тополов клон и мислеше за нея. Тя така светеше в ума му, че той определено не можа да заспи цялата нощ. Нямаше търпение да дойде утрото и да я потърси.

               Чайките започнаха да прелитат ниско над водата и да се гмуркат за риби. Само тя - бялата чайка, която не спираше да мисли за гарвана, не искаше да го прави. Беше се отделила от другите и стоеше сама, загледана в тополите на отсрещния бряг. Оттам се чуваше страшна шумотевица и с нетърпение чакаше гарваните да долетят на острова. Скоро тополите избухнаха от стотиците гарвани, които литнаха едновременно и се разпиляха във въздуха като черни фойерверки. Лека усмивка мина върху изражението на чайката. Тя чакаше, гледаше към брега и искаше едно-единствено нещо - да го види.

             Гарваните долетяха на острова. Накацаха някъде зад нея. Тя си стоеше с лице към брега и не посмя да обърне поглед към тях. Усещаше присъствието им и шума, който създаваха. От това се почувства доста напрегната. В този миг сякаш времето беше спряло и една тишина натегнала с мълчанието си се вмъкна в нейните усещания. Пред очите ѝ реката се бе изгладила до блясък и не допускаше вятъра да разваля съвършената ѝ повърхност. В небето летяха чайки и в ушите ѝ отекваха звуците им като ехо от далечни светове. Въпреки крясъците на птиците, бялата чайка нищо не чуваше. Едно бяло перо се вихреше в някакъв чудноват танц, устремено към водата. Тя се загледа в него. То проблясваше от слънцето и чертаеше във въздуха златни дири по пътя си. Това перо се движеше с удивителна грациозност и много плавно прилепна върху гладката повърхност. Съвсем леки и нежни вълни се оформиха на кръгове около него. Чайката не сваляше поглед от падналото перо. Течението го понесе и то вече се отдалечаваше от нея. Тогава се случи нещо, което я накара да потрепне с криле и за миг инстинктът ѝ да я подтикне за бърз полет. Но тишината беше ранена от звука на черния гарван, който просто беше застанал зад нея и не позволи на чайката да помръдне от мястото си.

        - Можеш ли да почувстваш бялото добро в думите на един черен гарван? - каза той и застина на мястото си, въпреки че беше птица, въпреки че никой не би предположил какво биха си казали птиците, въпреки това...

         Нямаше никой наоколо, бяха само двамата. Бялата чайка очакваше да се случи нещо, очакваше гарванът да я заговори. Тя не знаеше защо се е притеснила от него. Присъствието му я смущаваше и мислите ѝ летяха.Тя всъщност трудно разперваше криле, по-скоро бе уплашена от нещо, но не можеше да определи от какво. Гарванът изглеждаше наистина впечатляващо черен и всяваше респект. Винаги крачеше тежко, а когато летеше, крилете му пореха въздуха с голяма мощ. От него бликаше сила. Чайката не се страхуваше от него, а се чувстваше неловко. Дори искаше да се случи точно това. Тя завъртя плавно тялото си, поприбра крилете си и се вгледа в гарвана. Вече бе чула думите му и се опитваше да осмисли въпроса му. Той пристъпи една-две крачки към нея.

           - Искаш ли топлина, струяща от сърцето на един черен гарван да разчупи леда, който е стегнал тишината, сгушена между една прекрасна бяла птица и същия този гарван? 

            Бялата чайка потрепна. Още един въпрос ѝ бе зададен. Тя изви отново глава и погледна гарвана в очакване. Имаше чувството,  че той няма да спре и ще има още въпроси.

           - Крилете ти са бели като белите ми мечти, които искат да долетят при теб - гарванът продължи да говори, този път споделяше, а не задаваше въпроси - Вчера аз видях света по начин, който ме преобрази и сега ти светиш пред очите ми. Ти си по-ярка от слънцето и днес аз се нуждая от теб много повече от това да попивам светлината му. Днес ти си животворната сила, която ми е нужна, за да полетя.

            Бялата чайка чуваше собствените си разпиляни мисли. Той само ги бе формулирал и най-важното - беше ги изрекъл. Ако тя имаше тази смелост, щеше тя да ги каже. Искаше да може да ги сподели с него и то точно по този начин. А тя се изплаши и не предприе нищо, за да заговори първа черния гарван. Тогава в съзнанието ѝ проблесна ивица покой. Това беше знак, че каквото е трябвало да се случи, се е случило. Разбира се, че гарванът беше този, който трябваше да направи първата крачка в техните отношения.

             - Аз благодаря на тишината, че ме подкрепи и остави спокойствието да се разтече на едри капки от разчупения лед по водното огледало, където се огледаха нашите души - промълви със звънлив глас бялата чайка.

              Гарванът беше трогнат от остроумието на чайката. Той обичаше да задава нестандартни въпроси и очакваше нестандартни отговори. Беше впечатлен и заби черния си поглед в нея. Мълчеше и чакаше тя да се доизкаже. Въпреки всичко, птиците говорят и това, което си казват помежду си, е наистина чисто и първично като първороден символ на истинската любов. 

             - Сега крилете ми са силни и ми е горещо от думите ти. От черните ти очи блика бяла светлина. Искам да летя и да търся светли посоки. Не съм очаквала да ми се случи това, но днес ти ме караш да летя - каза чайката, като не откъсваше очи от гарвана.

               Реката се промъкваше бавно и се опитваше да чуе разговора между двете птици. Тя влачеше със себе си безчет съдби. Много любов бе усетила и това я правеше щастлива. Тя обичаше слънцето и то я обичаше. През деня те имаха контакт помежду си и затова повърхността на водата винаги блестеше от любов.  

               Двете птици разпериха криле и полетяха направо към слънцето. Две пера - бяло и черно, затанцуваха във въздуха. После паднаха върху водата едно върху друго сплетени и се успокоиха. Водното течение ги понесе по своя път. Пясъчният остров остана празен и леко самотен, но усещаше топлата прегръдка на реката, която не спираше да го гали по пътя си към ненаситното море.