Любовта... Всеки човек разбира "любовта" по различен начин, нали? Е, сега ще ви разкажа как срещнах един човек, който промени живота ми... и представата ми за любов...

Разходката вечер, казваха ми, била много разведряваща. Само дето не се чувствах разведрена... точно обратното. Нощта беше топла, не беше нормално за това време на годината. Всичко беше утихнало... Ходех по осветената уличка, надолу, по паветата. Мислите ми препускаха една след друга, а с всяка следваща имах чувството, че главата ще ми се пръсне. Исках да избягам, да се махна от проблемите си, да отида на място, където никой и нищо няма да ми попречи да следвам мечтите си... Ах... мечтите ми... Нещо, което ми бе забранено да правя. Да мечтая за живота, за красотата, която не познавах, а само въображението ми рисуваше. За хората, които бих могла да срещна някой ден... За всички изпитания, които трябваше да премина... И да, за любовта, която трябваше да изпитам... някой ден... може би...
Но това беше забранено. Всичко в живота ми се определяше от друг. Всичко в живота ми беше предопределено да се случи, без изненади, без чувства... освен безнадеждност. Нямах право да се оплаквам, та нали това "бе за мое добро", както казваше майка ми. "Не всичко в живота трябва да стане така както искаш, трябва да мислиш и за другите, а не само за себе си, момиче." Да... нали, как бих могла. През целият си досегашен живот аз мислех само как да угодя на другите, аз бях последна в списъка с моите приоритети. Трябваше да гледам как решаваха бъдещето ми, без да вземам мнение по този въпрос. Без да изявявам желанието си по какъвто и да е въпрос, впрочем. Те решиха въпроси като къде ще ида да следвам, къде ще работя, къде ще живея и най вече за кого ще се сгодя, а след това омъжа. Всичко бяха предрешили. Не ме питаха дори дали искам да правя това. Те знаеха, или поне си мислеха, че знаят, че това е най-доброто за мен.
Гледах как момичета и момчетата растяха, как играеха на улицата с топка, подскачаха и викаха с онази щастлива детска глъч. Гледах... от прозореца и мечтаех да съм на тяхно място поне за ден, не - за час. Толкова исках да тичам, да се цапам с прахта от улицата и да имам рани по коленете... Исках. Но кой на мое място щеше да учи уроци по пиано, как да се държа като дама в обществото. Общество, което презирах, презирах до дъното на душата си! Всички те, дебели и мазни, мислещи се за богове, щом имаха толкова пари и можеха да си позволят всичко. Как виждах лицемерните лица на жените им, всеки път, когато трябваше Баща ми да прави приеми вкъщи. Баща ми... Ха! Той бе президентът, той бе началникът, генералът - той бе всичко, олицетворяващо главнокомандващ на тази пасмина от подлизурковци, която се опитваше да го убеди колко добре му стои новият костюм. Който всъщност не беше нов... Бях с него преди година, когато го купи от Париж. Той бе за тях златната мина, която им даваше слава и пари. Глупости, нямаха и представа, че Баща ми прибираше почти всичко от прословутите им далавери, които въртяха... А за тях, за тези мишки, оставяше само трохите. Да, Баща ми беше умен... и подъл. Той казваше: "Ако в този свят имаш пари, значи имаш всичко. А аз имам всичко!" 
Чудех се през тези двадесет години как съм могла да се родя на това място, в това семейство. Толкова ли лоша съм била в предишния  си живот, та сега трябва да изкупвам грешките си по този начин...? Нямам отговор, просто примирение. Примирение, с което трябва да живея до края на дните си. Предполагам...