Откакто навърших осем години, всяка лятна ваканция родителите ми ме изпращаха на гости при леля ми. Тя беше учителка по пиано и при нея винаги бе пълно с ученици. Първата година, когато отидох, намирах всичко това за много интересно. Беше ми позволено да правя всичко, което пожелая, стига да не ù преча, докато преподава. Мъките ми започнаха едва на втората година, когато леля ми настоя и аз да започна да свиря на пиано. Знаех, че мама и татко никога не биха ме накарали да правя нещо, което не искам, но леля ми не беше като тях. С годините се беше превърнала в строга възпитателка, що се отнасяше до пианото. Когато лятната ваканция свърши и аз се прибрах у дома, не посмях да кажа на родителите ми, че не желая да свиря вече на пиано. Леля ми ме беше похвалила пред тях и те се бяха възгордeли с това ми умение.                                                        

      Отново беше лято и аз, както всеки път, приготвях багажа си, за да отида при леля ми. Вече бях достатъчно голяма – бях навършила петнадесет години, но все още не смеех да се откажа от свиренето на пиано, за да не разочаровам никого. Оставих багажа си в стаята, която беше същата, каквато я помнех от изминалото лято. Преоблякох се и слязох в кабинета, където беше пианото. Свирех много добре - никой не отричаше това, но въпреки всичко не ми доставяше достатъчно удоволствие. Леля влезе при мен и изслуша докрай това, което свирех. Когато завърших, тя ме погледна с поглед, пълен с удовлетворение – та нали тя самата не разбираше, че нищо от това, което правех, не беше по мое желание.                                                        Първият месец мина както обикновено. Ставах сутрин рано и прекарвах два часа, упражнявайки се. След това слизах на закуска, която леля ми почти винаги пропускаше, защото учениците ù започваха да прииждат. На обяд тя имаше около един час почивка и след това отново започваше да преподава. По цял следобед чувах стоновете на пианото и нарежданията на леля ми. Бях се научила да долавям, когато някой свиреше с желание и когато то липсваше. Едно-единствено момиче свиреше относително добре и аз винаги познавах, когато именно тя изпълняваше нещо. Денят ми завършваше с урок при леля ми. Никога не ми правеше забележка за положението на пръстите ми или пък за точността на изпълнението, но винаги ме караше да се усмихвам, докато свиря, нещо, което не успявах да постигна.                                              

Беше изминал повече от месец, откакто гостувах на леля. Един следобед реших да изляза да се разходя с едно от момичетата, които свиреха на пиано. Изпратих я до тях, защото не исках да се прибирам все още. Непрестанните звуци на пианото, които чувах неизбежно от сутрин до вечер, ми бяха омръзнали. Прибирайки се, се запътих направо към стаята ми. След няколко минути осъзнах, че в къщата цареше странна тишина. Отворих вратата на стаята и тръгнах към кабинета. Докато вървях, забелязах, че някой свиреше, но свиреше толкова добре, че нито един звук не можеше да ме подразни. Застанах до вратата и се заслушах. Не зная колко време прекарах там, но щом изпълнението завърши, успях да различа гласа на леля ми и още един - непознат, момчешки. Чух стъпки, идващи отвътре, и се скрих веднага в стаята.      Целия ден или това, което бе останало от него, прекарах в мислене. Опитвах се да намеря прилика между това, което бях чула днес, и нечий познат начин на свирене, но не можех да го определя или сравня с никого.                         

        На другия ден, по същото време на обяд, отново разпознах непознатия човек. Доближих се тихо до вратата на кабинета, която по някаква случайност беше отворена, и се заслушах. Любопитството ми бе огромно. Погледнах през тесния процеп, ала нищо не успях да видя. Опитах се да отворя вратата още малко и още малко, но все не се оказваше достатъчно. Не зная какво точно се случи, но в следващия момент загубих равновесие и несъзнателно се опрях на вратата. Тъй като тя бе отворена, залитнах напред и се озовах, паднала на колене, в стаята. Звуците на пианото заглъхнаха, а този, който свиреше, се обърна изненадано. Стоях вцепенена, докато момчето не ме поздрави с усмивка. Изправих се и в следващия момент вече бях в стаята си. Не можех да разбера какво ме беше накарало да побягна като ужилена, ала сърцето ми биеше лудо. Спомних си момчето – беше една или две години по-голям от мен, висок, с черни къдрави коси, но това, което ме беше впечатлило, бяха сините му очи и дълбокият му поглед.                    

      Вeчерта отидох в кабинета, защото имах урок с леля ми. Бях отнесена и замислена, не успявах да чуя нито какво ми говори, нито що за стонове издаваше пианото. Върнах се обратно в реалността, едва когато леля ме удари през пръстите. Представих си колко ядосана би трябвало да беше, за да направи това, но аз не разбирах с какво я бях предизвикала. Извиних ù се и я помолих да не свирим повече този ден, защото не се чувствам добре. Отидох си в стаята и си легнах, но не успях да заспя дълго време, без да осъзная защо.        Когато на другия ден слязох на закуска, бях пропуснала сутрешното упражнение, но леля като че ли не бе забелязала това. Тя беше в кухнята, което рядко се случваше, и ме повика при себе си. Подаде ми три школи и ме помоли да ги занеса на някакъв адрес, защото била обещала, но както обикновено нямаше възможност да излезе за дълго. Съгласих се. Така или иначе имах желание да пропусна днешните изпълнения в къщата и да помисля на спокойствие. След известно време стигнах до адреса, който ми бе посочен. Къщата, където трябваше да отнеса школите, беше триетажна и много красива. Позвъних на вратата и зачаках отговор. Когато вратата се отвори, отново изпаднах в шок. Беше същото онова момче, пред което се бях изложила. Той отново ме поздрави, а по поздрава личеше, че ме бе познал. Усмихнах се плахо и докато му подавах школите, изстрелях няколко обяснителни думи, които не зная дали той въобще разбра. Обърнах се и забързах обратно. Чух, че ме повика, но не се обърнах, а продължих още по-бързо. Когато бях отминала къщата отдавна, се спрях и седнах на една пейка.                                

      Това, което чувствах тогава, не можах да си обясня дълго време. Беше прилив на някакви емоции и чувства, с които до онзи момент не се бях сблъсквала. Тази среща промени изцяло живота ми. Пианото се превърна в мое единствено упование. Чрез него само успявах да си обясня това, което бях изпитала. Сега зная, че това беше първото встъпление, първото мигновение на любовта. На онази чиста и детска любов, неегоистичната, когато просто не знаеш какво се случва. Това е онзи единствен път в живота ти, когато обичаш, без да знаеш – единственият път, когато обичаш заради някого другиго, не заради самия себе си.