Станът в голямата одая неуморно и ритмично припяваше своята стара, но весела песен. Трак - так, трак - так, отекваше в тишината на зимната вечер, и под сръчните ръце на баба на основите му се нижеха пъстри и красиви шарки. По средата на стаята сърдито зачервил бузите стоеше старият мангал, който топлеше всички нас в студените зимни дни. Пухтеше и бълваше дим като пушач сърдейки се, дето не може да си почива. С нетърпение чакаше всички да си легнат, за да може и той да отмори. На големия скрин до разбоя пък кротко подремваше стар грамофон. Годините не му личаха. Колкото повече свиреше, толкова по-красив ставаше. Може би защото веселеше хората в къщата и му се искаше да пее ден и нощ. В другият ъгъл на стаята, седнали удобно на старият миндер, ние с брат ми и сестра ми бяхме вперили поглед в стана и със зяпнали до почуда уста слушахме бабината приказка. Тя тъчеше приказката в своята пътека, сръчно подхващаше нишките, совалката летеше между ръцете ѝ. Всяко събитие, всяка случка в живота си тя сравняваше с някакъв цвят. Обичаше да казва, че живот без цветове не е живот.
Бяла нишка пресече три пъти през тъканта, после отстъпи ред на червената - баба се родила късно през нощта на оскъдната светлина на намалената до краен предел газова лампа. Страхували се светлината ѝ да не прозре през закритият със вехта черга прозорец. Било военно време и имало забрана след залез слънце къщите да светят, за да не ги забележат пилотите на вражеските изтребители. Раждането било изтощително и за бебето, и за родилката. То се родило синьо, почти задушено. Проплакало няколко минути след това, а майката изпаднала в несвяст и едва призори дошла на себе си. Първото което видяла било угрижените лица на жените в къщата. Бабата която израждала бебетата на село, била отишла на гости на децата си в града. Наложило се те сами да изродят бебето. Срещнала уплашения поглед на снаха си, свекървата веднага подала бебето - вързопче в ръцете и. Тя го погалила и закърмила, но след това уморено се отпуснала на постелята, повалена от следродилната треска.
Черна нишка се бе вплела в основите, но бързо бе изместена от бялата. Баба Иванка току-що се прибрала, разбрала коя булка ражда и мигом се втурнала да помага. Със своите мехлеми и илачи тя беше успяла да свали температурата.
Радостта на прабаба от раждането на дъщеричката Магдалена била засенчена от мъката по заминалият фронта съпруг. Той дори нямало как да разбере, че тяхната дъщеричка се е родила тази нощ. Сянка на тъга премина по лицето на баба, но припомняйки си нещо от разказа на майка си, тя мигом се преобрази - усмивка като майчината навремето се разнесе по лицето ѝ:
Къщната врата се отворила предпазливо и от одъра в ъгъла невястата съзряла на прага едрата, мускулеста и весело разрошена фигура на мъжа си. Изтегляли неговият полк към западната граница и пътят им минавал през селото. Той помолил за малък отпуск за да види семейството си. Тогава разбрал че вече е станал баща. Баба разказваше с умиление за тази тяхна първа и последна среща. Жълтата, като слънцето огряло дома им през онази далечна утрин краска, се диплеше пред нея.
Само час след тръгването на полка от село въздухът бил раздран от злокобен тътен. И макар че били на километри от събитието звукът бил все едно пада гръм върху къщите. Бомбандирали София... Тревога помрачила радостта им, а аленочервено и непрогледно черно легнаха върху бабиния стан. Дошла вестта за смъртта на прадядо и още петима от неговия полк. Шест къщи бяха обвити здрачен воал и тъжен камбанен звън проехтял в замръзналата тишина - в малката селска черквица хората отслужвали панахида...
Баба се разплака, а ние дори не разбрахме кога бяхме легнали в скута и на краката й. Малката ми сестричка дори се опита да изтрие сълзите ѝ, а брат ми скочи и опита да накара стария грамофон да засвири. В този момент чухме тропот на ботуши в коридора - чичо се прибираше от работа в града. Смути се като видя, че баба плаче.
- Мамо какво е станало? Защо ти плачеш а децата са тъжни? - попита той.
Вместо баба ние в надпревара заразказвахме нейната приказка.
- Знам я тази история... Баба ви във всяка черга що виждате в къщата е втъкала по една такава. Труден живот е имала та затова... Знам как да я развеселя! - каза той и се наведе над плочите.
Избра най-малката от тях, почисти игличката на грамофона и я пусна. От тубата излезе дерящ се звук, все едно грухтене на прасе тъй, че ние подскочихме крачка назад, после сами се разсмяхме. Дори и намусеният мангал запримигва весело под звуците на ,,Черен влак се композира". И баба я запя поднасяйки вечерята на масата - бобец който само тя можеше да сготви.
После отново влезе в разбоя и напевно заразказва живота си. Минали години от смъртта на прадядо, войната отдавна била свършила. Но след нея дошли години на небивала бедност. Нашата баба растяла помагайки в къщната и кърска работа и много много не се замислила дали е яла или е легнала гладна. Умът ѝ вече хвърчал към селският мегдан и кръшното моминско хоро. Там, в една красива августовска вечер, тя неведнъж уловила влюбения поглед на селския знахар Илия. Било като искра разпалила пожар. На следния ден той изпратил сводници в дома ѝ, и не след дълго баба се видяла булка. Веднъж, връщайки се от София дядо и подарил тази малка плоча с думите:
- Това е моята съдба, събрана в песен. Само с разликата, че аз любовта я намерих тук, в София няма да се заплесвам, а ще уча докторлък. Така съм решил, знахарят доктор да стане! Така любовно - романтично той известил заминаването си. Върнал се от София като доктор Илия Караманов, а баба покрай него цяла медицинска сестра станала. Тъй ги и наричали - докторът и докторицата.
- Който е казал, че много хубаво не е на хубаво, не е сбъркал! - въздъхна баба редейки сиво до черно багри. Дядо се разболял от туберкулоза при посещението си при болен съселянин, който работел в бояджийница в близкия малък град. Болест нелечима за онова време. Хората тихо хортували виждайки го да седи пред къщата:
- Ей го на... Знахар беше, доктор стана, що народ на крак вдигна, а сега на себе си не може да помогне... Баба обаче, изведнъж завъртя шарките на пътеката от тъмно черно, до приказно небесносиньо така, както сезоните се менят и Колелото на живота се върти.
- Дядо ти си отиде, но ми даде двама сина, те пораснаха и се родихте вие
и братовчедите ви. Отсега нататък в пътеката черно няма да има. Време аз да спра да тъка. Теб научих, ти ще продължиш! - каза тя решително, а аз изтръпнах от страх.
Все едно предсказа своя край. На сутринта тя беше притихнала в съня си. Втъках една-единствена черна нишка в платнището... После слънцето залезе сутринта, хора изпълниха къщата, дойде свещеникът и изби последната камбана.... Изпратихме баба -слабичка и свита в своята притихналост, но с едва забележима усмивка на устните. Къщичката опустя. На никого не му се връщаше там. Аз заминах да уча и работя в далечен град, където намерих и моя левент - пълен прототип на дядо, лекар при това.
Върнахме се в къщата на баба ми след 10 години. Самата аз бях станала на 25. Изгнилата врата трудно се отвори и аз потръпнах от вълнение:
В безпорядъка през онзи мрачен ден бяхме оставили разхвърляни нишките покрай разбоя. Влязох боязливо в него, с трепереща ръка хванах бялата нишка като мислех, че ще заплача, защото баба ми липсваше в картинката... И точно тогава усетих хладен полъх зад гърба си. Обърнах се и видях баба седнала до стария грамофон, да слуша песента за любовта!
- Да бабо! Време е за бели краски! - казах аз съзнавайки, че довършвам бабината, и започвам моята собствена черга от спомени.
- Защото аз не дойдох сама, а доведох със себе си и една малка, съвсем мъничка, невидима Магдалена!
Мислено взех чергата под мишница, отпих от горчиво - сладкият, но меден елексир на детството прекарано в бабината къща, ръждясалият ключ проскръцна в старата ключалка...а аз поех с усмивка по своя собствен път.