- Това ли е адресът? – попитах Глухарьов, когато той зави по някаква нашарена с дупки (или по-скоро кратери) задна уличка между блоковете.
Гадни блокове, не много високи, по около седем-осем етажа, но гадни. Типичния соц кошмар – мръсносив бетон, изпъстрен с петна от ръжда и курешки по горните етажи и графити по долните. Общо-взето, пълна дупка.
- Това е – отвърна ми той, докато паркираше.
Дръпна ръчната спирачка и каза:
- Слизай. Взе ли си пистолета?
- За какво ми е? – възнегодувах аз.
Въпросният кобур страшно много ми пречеше, да не говорим как се заплита с презрамките на сутиена. На мъжете им е лесно. Сигурна бях, че Ирина Сергеевна не носи нищо на рамо. Обаче още не бях проверила дали е точно така.
- Взе ли го или не? – попита ледено той.
- Взех го – предадох се аз и разтворих сакото, че да види. После почнах да си обличам палтото. – Само че не виждам смисъл от него. Не отиваме да го арестуваме. А и да отивахме, това нямаше изобщо да ни помогне.
Срещу Първо равнище ще мине само някой със същия или по-висок ранг. За предпочитане, по-висок.
- Въпреки това. Сама каза, че куршум в главата...
- Глухарьов! – обърнах се към него възмутена до дъното на душата си. – Да не си посмял да си помислиш подобно нещо дори!
- Само отбелязвам – вдигна примирително ръце той. – Все пак е още дете.
- Именно. Слизаме ли? – той кимна.
Излязохме от колата и се насочихме към олющения вход. Метална врата, както си му е редът, но издраскана, ръждясала, отврат. В градинката пълно с найлонови торбички и други боклуци, даже ми се стори, че видях няколко спринцофки под един храст. Пълен отврат. Чудех се какво ли се върти в главата на партньора ми, защото видимо Глухарьов не се трогна ни най-малко от гледката. Той дръпна вратата, естествено беше заключена.
- Да звъннем на звънеца? – кимнах аз към домофона.
Той поклати глава.
- Обзалагам се, че много отдавна са го разкачили. Всеки може да позвъни и най-често не е защото иска да влезе. Само излишен шум. Ще чакаме някой да излезе.
- Но така ще висим тук цял ден! – възкликнах аз. – Как така ще висим, може никой да не излезе! – никога не съм била от търпеливите.
- Съмнявам се. Блокът е осеметажен, все някой ще мръдне нанякъде - да изхвърли боклука, или нещо друго. По-добре да влезем така, отколкото да известим на целия свят, че сме дошли на проверка – заключи той и се подпря на стената с дежурната цигара.
Отново тия цигари. Как не му писва?!
- Ако не си забелязал, в униформа сме и двамата – кимнах аз към панталона му. – Както и да влезем, все ще ни забележат. Като семафори светим.
- Хората рядко гледат в краката на другите – изсмя се Глухарьов на невежеството ми. – А и да влезем и да ни видят, ще измисля нещо. Важното е момчето да не знае, че идваме.
Оперативният работник си е оперативен. Прав беше. А за това трябваше да се сетя аз, Различната – нали все пак този нехранимайко беше мой проблем. Затова послушно седнах след Глухарьов на мърлявата пейка пред входа и зачаках да се отвори външната врата. Но не ни провървя веднага. Висяхме пред вратата на скапания блок около половин час преди една бабка да излезе да изхвърли боклука. Сергей, който се беше опрял на рамката на вратата да пуши, се отдръпна да я пропусне. Бабата го подмина, като не пропусна да го удостои с подозрителен поглед, и точно когато той задържа вратата, че да вляза аз, го заговори:
- Извинете господине, Вие сте от милицията, нали?
Замръзнах. Ей сега будната съвест на квартала ще вземе да вдигне вой до Бога. Глухарьов обаче изобщо не се смути, а кимна най-сериозно.
- Точно така, госпожо.
Бабата усети, че й се дава кардбланш и продължи:
- А защо идвате тук, престъпление ли е станало някакво? – и без да дочака неговия отговор, започна да нарежда: – Има един такъв, Григорий Мишкин се казва, много лош човек, да не сте дошли за него?
Мен ме напуши див смях. Явно бабата не се харесва с въпросния Мишкин и сега се възползва от момента, за да го наклепа пред съответните органи. Глухарьов обаче реагира съвършено професионално. Подпря вратата с крак и сложи ръце на раменете на бабката.
- Благодаря Ви за бдителността, гражданко! – каза съвършено сериозно той. Приличаше на герой от анимационен филм. – Тръгнали сме да обикаляме кооперациите в търсене на недобросъвестни съседи. Ще проверим всички апартаменти, но след като Вие толкова услужливо ни насочихте към нарушителя, ще отидем първо при него.
За мой ужас, бабката се оживи:
- Нека дойда с вас, тъкмо да Ви упътя!
Тъкмо си отварях устата да възразя, когато Глухарьов каза със същия сериозен тон:
- Може да бъде много опасно, нарушителите понякога реагират много агресивно спрямо милицията. Не искаме да излагаме живота Ви на риск.
- Но аз...
- Не, не, не, не... – цъкна той с език. – Ние сме специално обучени как да постъпваме в подобни ситуации, но не се знае какво ще стане, ако и Вие дойдете с нас. Ситуацията може да ескалира – той поклати глава все едно отивахме на сигурна смърт. – По-добре не – и обърна бабката по посока на кофите за боклук, тя още държеше торбата в ръце. – Благодарим Ви за бдителността, вашата помощ ще бъде отчетена в рапорта ни! – и я побутна в оказаната посока.
- Наистина ли? – невярващо-поласкано попита тя и се извърна.
- Наистина, наистина.– кимна той, махна й с ръка да върви към кофите и побърза да затвори вратата. От другата страна въздъхна шумно и се подпря на вратата.
Вече не се сдържах и прихнах. Той обаче ми запуши устата с ръка.
- Не тук, че може да те чуе! Тая може да има уши като пеленгатори.
Аз продължих да се заливам от смях и отблъснах ръката му.
- Ама беше като от някоя комедия! – хилех се аз, докато се качвахме по стълбите до шестия етаж – асансьорът, типично, не работеше. – Как се отърва от бабата само! Често ли ти се случват подобни неща?
- Постоянно – развеселено ми отговори той и поклати глава. – Хората видят милиционер и си мислят, че ей сега всичките им проблеми ще се решат с магическа пръчка. А така не става.
- Да го проверим ли онзи, Мишкин, за всеки случай? – попитах аз.
Вече бяхме стигнали до третия етаж. Глухарьов се опули насреща ми.
- Не вярвам в съвпаденията и току-виж онзи се окаже вярно някой престъпник – поясних.
- Да бе - преви се от смях той. – Много криминалета си гледала. Само по филмите главният герой получава наглед ненужна информация от случаен човек, която се оказва ключова за разрешаването на случая.
- Все пак... – започнах аз, но той вдигна ръка.
- Не! Тръгнали сме с много по-важна задача от лоши съседски отношения. Освен това ако онзи наистина е престъпник сме крайно неподготвени за среща. Не се знае какво държи в жилището си.
- Прав си – какво ли не можеше да се купи по Интернет...
Изкачихме следващите няколко етажа в мълчание. Искрено се надявах Глухарьов да има някакъв план, защото в моята глава се въртяха неща, които не подхождаха никак на една Светла. Впрочем, някои от тях и на Тъмна не подхождаха, ама това е друга тема.
- Стигнахме – посочи Глухарьов сивата врата по средата.
Вече бяхме стигнали шестия етаж, значи. Обикновена метална врата, калпав електрически звънец. Нищо особено. Странно, Тъмните обикновено си падат по разкоша, но пък от друга страна майката е Светла и вероятно това е нейното решение. Както и да е, Глухарьов позвъни и зачакахме. Но никой не отвори. Затова той позвъни отново, като подвикна:
- Отворете Надежда Семьоновна, ние сме!
Искрено се надявах Надежда Семьоновна да съобрази кои са тия „ние“ и да не вземе да ни сбърка с някого. Не ми се правеше мазало тук.
За мой късмет, вратата леко се открехна. Явно беше познала Глухарьов по гласа. Жената изглеждаше още по-смачкана и съсипана, отколкото в районното. Коса хваната с щипка на върха на главата, измачкани къщни дрехи – в случая стар пуловер и някакво долнище на анцуг, размъкнати чехли. И толкова печална физиономия на лицето, все едно целият свят се е стоварил върху й. Така обикновено изглеждат отрудените жени от работническата класа – онези, които прекарват половин ден на смяна в някой цех или на държавна работа, а после се връщат вкъщи да търкат и лъскат и да спретнат вечеря за съпруга си - алкохолик, който след това ще се напие и ще пребие тях и децата с каиша преди да отиде да си допива с аверите в някоя градинка.
© Бистра Стоименова Все права защищены