Добър вечер, Мануела. Не, не се оглеждай... Аз съм невидим. Един малък и измислен фантом. Не се ядосвай и възпри пиперливия език, който напира да изригне. Не съм дошъл да споря с теб, а да ти разкажа приказка... А може би и да ти попея... Усмихни се, облегни се и не се оглеждай... Приеми, че Сънчо е дошъл спициално за теб...
Имало едно време едно момиче. Извини ме, че ще пропусна определението „яка мацка", а ще използвам момиче. Все пак съм Сънчо и все пак ти разказвам приказка...
То живеело в два свята. Единият бил приказния, а другият реалния... Всеки ден, когато се приберяло и останело само, то потръпвало в топлото си тяло от студ. В душата му напирали толкова желания. Толкова простички и толкова далечни... Далечни, защото реалноста ги разбивала. Разбивала като сапунени мехури излезли изпод сребърна сламка, подухвана от топли, сочни и потръпващи устни... Мехурчетата се издигали към слънцето, то ги погалвало с лъчите си и те се оцветявали във всички багри на дъгата... Кафяв поглед ги ...