Хората си имат какви ли не мечти и планове. Едни чакат да забогатеят от наследство, други се надяват на печалби от хазарта, трети вярват, че ще намерят имането на Инже войвода, на Иван Шишман или на хайдут Вельо. Някои мечтаят световна слава и известност в изкуството, науката и  други сфери на живота.

                            И аз като всеки човек също си имам своята мечта. А тя е да отида в Лондон и да демонстрирам своето ораторско майсторство в забележителния Хайд парк пред хилядна публика. На английски, на български и на френски. Сега за сега най-добре съм само с българския, но френски и английски - бягайте, че ида. Що са дни занапред обаче, ще ги посветя на тяхното овладяване. Освен че мечтая за това, мечтая и за всички последици от тая грандиозна моя проява. Например, да се намърдам в книгата на Гинес или  в историята на световните оратори до имената на Чърчил и Мартин Лутър Кинг и една от най-забележителните ми речи да полети в открития Космос. Защо не?! Имам всички дадености. Бог така щедро ме е напомпал с талант, че преливам като река след поройни дъждове. Освен дълбоки енциклопедични познания и огромно социално значение на гласа ми, диапазон, сила и тембър достойни за завиждане, аз имам и завладяващо енергийно излъчване.

                            В парка на моя квартал заградиха едно доста обширно пространство за разходка на кучета и техните собственици. По два пъти на ден посещавам терена с кралския си пудел Бльоки и там непрекъснато усъвършенствам таланта си на блестящ оратор. Вече ме знаят всички кучетата и кучки. Още като пристигнем с  Бльоки и всички се скупчват около нас. Просто навалица от любопитковци и любители на изящното слово. Ползвам една тревясала могилка като импровизирана трибуна и започвам. Отначало псетата много се вълнуваха и гръмко лаеха. Но сега си позволяват да лаят, само когато не говоря. Успях да завладея съзнанието им до такава степен, че те се превърнаха в мои ревностни слушатели и почитатели. И скимтене няма да се чуе, когато беседвам върху предмета.

                            Темите ми са различни. Понякога ги определят слушателите, а понякога ги избирам аз. Мога да говоря за всичко компетентно и завладяващо. Сега, за да не бъда голословна, ще ви демонстрирам казаното от мен по-горе. Ще се спра на тема, обединяваща две други, паралелно развиващи се във времето теми, но едната съществуваща в контекста на другата. ”Накъде върви светът и каква е ролята на българина в него?”

                             „Госпожи и господа, двуноги и четириноги мои ревностни почитатели! Нашият свят е една уникална динамична система. Какво се разбира под динамика, уважаеми слушатели?! Тя е усилие, активно движение в развитието на нещо. Светът играе непрекъснато танца  на своето  развитие. Този танц е нещо средно между пайдушко, ганкино, дайчево и еленино хоро.Сега, мен ако питате,то аз ще призная макар и с неудоволствие, че не бих могла да играя нито едно от гореупоменатите хора, а какво остава за танц, обединяващ всички заедно. Ако само аз не умеех да ги тропам - как да е! Обаче не ги умеят деветдесет процента от българите и почти всички  останали наематели на планетата. В живота има  непрекъсната промяна на тактовете и на стъпките. Ту равномерни, плавни като пайдушкото хоро, ту побиващи се като колове в земята при ганкиното, ту някакви изумителни кръстосани подскоци при елениното... Просто свят да ти се завие. Такъв непредсказуем е танцът и на българина, и на света. Уж къдри сравнително равномерни и по-бавни стъпки, че после изведнъж като се разхепца, като заситни... Айде-е-е-е, още малко ще го изкара на ръченица…

                                    Преди половин век в моя роден град имаше една „Волга”, чисто нова, която беше изкарана пред нармага за продажба. На нея се мъдреше етикет с цената. Помня, че беше 4800 лева. Тогава един Трабант струваше хиляда и двеста лева. Та четири Трабанта бяха на цената на една Волга. Тя изглеждаше луксозна  машина и по няколко пъти на ден ходех да ù се любувам. Вътре салонът ù беше тапициран с кадифе и изглеждаше направо царствен. Никой месеци наред не се осмеляваше да я купи, за да не го погнат откъде има тия пари. В тия времена нямаше вноски и бордера за коли, нямаше чакане с години. Накрая я купи един шофьор - частник. То добре, че и баща му имаше едно стадо овце... Нищо не му се случи на човека. Кара си машината дълги години. Само че се оплакваше, че му гори много бензин. Темпото на живота тогава беше много бавно. Нещо подобно на женско родопско хоро.

                                       После изведнъж по павираните пътища забръмчаха Москвичи, Трабанти, Шкоди и Запорожци. По-късно към първите се присъединиха и Жигули и Лади. Павираните междуселищни пътища започнаха да изчезват и да се появяват асфалтирани. Българинът заигра здраво пайдушко хоро, но примесено със стъпки на елениното. Но все пак”грижата” на държавната власт към населението да няма лесен достъп до возилата, не можа да отприщи докрай енергията  на това  хоро. Но на българина му течаха лигите, когато видеше наяве или във филм западно возило. Какво ти?! Той не можеше да се вреди и по цели десет години чакаше ред за съветска машина.

                                        Но дойде една велика, една светла дата, дами и господа, която промени всичко. Десети ноември 1989 година. Навярно и сега мнозина от вас все още си спомнят как само за няколко дни сменихме стъпките на класическото българско хоро. Динамиката превърна живота на българите от хоро с умерено темпо в една невиждана и нечувана смесица от кючек, кубинска салса, американски хип-хоп, Ла Кукарача и какви ли не още  танци на света. Настъпи ерата на западните издухани возила. Втурна се един народ към западноевропейските автоморги и оказиони и по българските пътища се затъркаляха достолепни авто-старици, пренебрегнати от бившите си собственици, но предпочетени и уважавани от новите такива.

                                         Много български екскурзианти се запътиха към Америка, Англия, Испания, Франция, Италия и къде ли не още. Разщъкаха се като затоплени хлебарки във всички посоки на кълбото, но забравиха да се върнат. Най-после пък  дойде време ние, българите,  да покажем на западняците на какво сме способни. На кое му се вика българска инициативност, комбинативност и предприемачество, на кое му се вика точност, почтенност и нюх.

Взехме им ума на тия европейци, ей! Няма шега, няма измама! Европейци, европейци, ама ние сме пò европейци от тях! Те и на кутрето ни не могат се намаза!  Я,какви финансови пирамиди завъртяха наши хора, за чудо и приказ! Само дето после мозъците на пирамидите се поизгубиха в мъглата. Запиляха се някъде под сенките на тропическите дървета, за да  изкарат на гръб така до свършека на света. Тия, дето струпаха пирамидите, още ги чакат да се върнат и да им донесат удесеторени печалби. Ще има да чакат!

                                           Ами банките?! Така хубаво ги изцедиха като меки лимони пак наши хора, че вложителите пиха не една, а много студени води, докато дойдат на себе си. Ами куфарната търговия! Сирена, пити кашкавал, луканки в едната посока, чорапогащници, дъвки, злато и какво ли не още в другата посока. Ами кой обра  изхвърлените хладилници, перални и печки на разглезените западняци и ги продаде изгодно в България? Пак ние! Ами кой може да продаде апартаменти на книга по няколко пъти и виртуално да ги засели с цяло село собственици, а после с куфар пари да драсне нанякъде по света? Това само ние го можем! Ами каква мафийка си спретнахме само. Сякаш цял живот сме я имали. Тя се приобщи веднага към Организацията на обединените мафии и дефилира успешно с дебюти във сферата на наркоекспорта, наркоимпорта и наркопласмента. А също и в управлението, ръководството и закрилата на секс-труженичките. През цялото това време цените се устремиха нагоре, за да покорят върхове, по-високи  от Еверест. Какво хоро, какво хоро само завихрихме. Няма равно на себе си!       

                                               После дойде ерата на мобилните оператори и интернет-доставчиците. Духни само веднъж върху мобилния си телефон промоционално и иди си плати сметката. Само че не носи у себе си хладни оръжия и не си скуби косите, когато пристигнеш там и чуеш какво трябва да платиш. ,И нали станахме капиталисти  и върли демократи сътворихме едни такси, толкова смайващи и необикновени, че и Господ да се напъне, не би могъл да ги измисли. Например телефоните. Говорил, неговорил - плащай, задето си имал удоволствието и честта да си абонат  на височайшата компания. Асансьорните услуги и те така. Интернетът така. Топлофикацията пък още по-модерна във възгледите си. Отказал си им услугите, но те ти искат пари за тръби, които незаконно са прекарали през жилището ти, вместо те на теб да плащат наем.

                                              Пък животът през всеки изминал ден е все един  миш-маш от червени, сини, жълти, оранжеви, зелени и много шарени партии, сива икономика, жълта преса, черни хроники и бели кахъри. Твърде солени ни излязоха тия промени, но ние все още не сме се предали и се опитваме да намерим верните стъпки на  хорото. Уморихме се от бързите тактове, от ситните стъпки. И най-вече от бездарни хореографи... Трябва ни едно умерено, стабилно и  напълно нашенско хоро. И музиката да е нашенска. Сами да си го тропаме, сами да си го водим и да не слушаме много, много тия, дето хабер си нямат от българско хоро.

                                               Докато ние сменяхме стъпки и ритъм, и светът не стоеше с вързани ръце. На стария континент се роди едно недоносче, наречено Европейски съюз. Досега двадесет и седем баби се напъват да  му бабуват, но то все на по-зле отива. Някои от бабите вече пишман станаха и от умора взеха на пръст да миришат. Няма да бъде голяма изненадата, ако научим някой ден, че „отрочето” е предало Богу дух, защото бабите объркаха много стъпките в акушерския танц.

                                                В Близкия изток и Африка пък се завихриха едни танци, много буйни, сурови и първични. И на тъмнокожите братя и сестри им писна от самозабравили се хореографи и решиха да сменят стъпките. Но сега не знаят какви нови стъпки да предприемат. Едни казват такива, други - онакива. Не се разбраха и сега се бият за стъпките и кои да водят африканските хора. Чужденците - хореографи май много не им се месят. И защо ли?! Какво могат да спечелят от такава намеса в една опоскана и оглозгана Африка? Виж, в Близкия изток работата е друга. Там  има нефт, заради който външните хореографи са толкова загрижени...

Но вместо да оправят стъпките, те още повече ги объркват. Но местните играчи го разбират и сигурно един ден ще сменят изцяло играта...

                                          Отвъд океана има едни много самонадеяни хореографи. Те си мислят, че целият свят е длъжен да тропа тяхното хоро и да слуша тяхната кънтри и рок-чалга. Само защото някои народи не са съгласни с тях, те се втурват бабаитски да налагат своите стъпки навсякъде. Но после никога не си тръгват с празни ръце или въобще забравят да си тръгнат. Българите повече от четири десетилетия тропаха казачока на руските хореографи, а сега се заловиха с тия отвъдокеански хореографи и се вихрят в техния танц на команчите и танца на зелената им царевица...

                                          За Европейския съюз бях слушала, че има музика уъргшоп, изпълнявана от бароков оркестър. Но танц още не зная да има. А може вече да е късно и да няма време да си сътвори лично свой танц. Както са тръгнали нещата...

                                          Дами и господа, много танци, много нещо... Светът тропа, играе, та се къса. Шумът от тропането на обувките ни, от свирнята и от развълнуваните подвиквания се носи из целия Космос, затова извънземните ходят с тампони на ушите си. Но най-интересното е, че наистина не знаем накъде вием хората и докога ще ги вием. През изминалата година човечеството създаде един нов апокалиптичен танц. Хореографията била уж създадена от маите преди много години. Но я възкресиха пак ония презокеански хореографи, а ние, българите, я възприехме без да се замислим даже. И тропахме, и се дърлехме, и дрънкахме небивалици... Че и се опитвахме да си вярваме.

                                           Но самият факт, скъпи дами и господа, че сме се събрали тук в това свежо утро да се поздравим и да се порадваме на природата говори, че ние все още обичаме много живота. И е време да опровергаем всички страхливи хореографи. Ние, българите, сме готови още хиляди години да тропаме нашенското хоро с мерак и то да е все по-стегнато, красиво и играчите му да са по-щастливи. Желая ни го от все сърце и нека така да бъде! Благодаря ви много за вниманието!