РЕЗИЛ  

        Не се заричай!

        Само това не прави!

        За резил можеш да станеш по всяко време и всяка възраст. Ще ти разкажа как се омаскарих и то така, че бая време не смеех да отида и цигари да си купя.

        От срам!

       Едно лято, тогава когато правих колибата на село, се случи много горещо. Събрал бях няколко приятели да помагат. Горещо, горещо, та желязо да топиш. Шурти от нас пот, с шепи да я събираш. Като наближи обед, хващам една туба и прескачам до кръчмата на центъра, да я заредя с бира. Продават само наливна. Влизам вътре, мятам тубата на тезгяха и още не съм се подпрял на него, кръчмарката ми тиква под носа пълна кана. Да не скучая, доде чакам да се нацърка бира в тубата, че тя, проклетата, се пени и едва-едва цъцри.

       Един ден, таман съм навирил каната, та да угася огъня и отвътре, и отвън, един глас ме пресече.

       - Така е! Голям началник! Сам си пие. Едно наздраве не вика. Ами, нали сме си второ качество.

      Обръщам се. На масата, в ъгъла, седнали четирима. Това е строителната бригада на селото.

       - Не ви видях. Извинявайте.

       - Ай, от нас да мине, извинен си. Наде, я дай по една от мен. И Надето ми натика под носа една кана.

       Дигам!

       - А наздраве!

       Навирвам и после си облизвам джуките, наквасени с пяна. Изпих каната и няма как, не съм дръвник.

       - Наде, - викам ù, -хвърли по една от мен.

        Хвърля Надето още по една. Още не сме я обърнали и се обажда друг.

       - По една и от мен.

        Доде се нацъцри тубата, се изредиха всички.

        Все с по едничка!

       Най-после Надето врътва крана на бурето и ми тика тубата. Плащам и изчезвам. Вън като се напекло! Асфалтът трепери. Понасям се към нас, че окъснях. Бързам, ама усещам, че нещо кълките ми почнаха да се присвиват, стъпките ми станаха чевръсти и ситни, като на нестинарка. А, викам си на ум, дано успея да се домъкна до в къщи. Домъкнах се, ама да ти призная, през последните метри очите ми се изцъклиха от напрежение, та чак ще изхвръкнат. Едва успях да затворя вратата. До клозета не стигнах. И таман да изохкам от блаженство, жената ме подпира.

        - Не те е срам! Препикаваш вратата като куче.

        Е, какво да правя? Направих се, че не чух.

        На другия ден, пак по обяд, пак с тубата, съм пак при кръчмарката. И ония там! И пак се започна. А една от мен, а една от тоя, а една от оня и а никого да не обидиш, и пак се наквасих, сякаш съм прал чергите на чешмата.

        И пак най-после тая проклета туба се напълни и най-после се понесох към къщи. Понесох се, ама усещам, че жарта под краката ми е още по-гореща и не вървя, ами подскачам. Подскачам и си викам, а дано успея да се домъкна, па макар и до портата. Викам си, ама не стана. На ъгъла, до къщата на Кусура, разбрах, че няма да я бъде. Огледах се насам-натам, като крадлив. Живо пиле няма. Няма как! 

         Приятел ми е, ама му препиках къщата.

         Прибрах се спокойно. Само отвреме-навреме се обръщах да се огледам.

        На третия ден, пак по обед, пак съм там. Тоя път бяха петима, та обърнах шест кани с моята почерпка. Още в кръчмата усетих, че кълките ми притреперват, ама викам си, до Кусура ще устискам. Викам си, ама не стана. Като ме перна онова слънце отпред, едва слязох от стъпалата и започнах да хвърлям белтъци и наляво, и надясно. Тоя път не карах нестинарско, ами приличаше на ръченица. Пак по един белтък наляво-надясно. Пусто! Няма никой. И се залепих на стената на кръчмата. Ооо-х! Който не е бил на такъв зор, той не знае какво е блаженство.

         И в тоя блажен миг на освобождаване, когато и очите ти се насълзят... сякаш ме заляха със студена вода.

         - Как не те е срам? Аз те мислех за културен човек.

        Не смеех ни да мръдна, ни да шавна, ни да се обадя. Усетих само, че нещо течеше по кълката ми. И наляво и надясно се огледах, и нищо нямаше, ама кой да се сети и нагоре да погледне. Спрял съм точно под прозореца на кметицата.

         Глава не смея да подигна. Да има как в земята да потъна от срам.

         И колко ли още щях да стоя като препариран, ако отзад от стълбите не се чу спасителен глас.

        - Я стига, ма! Какво се заяждаш с човека? Твоят мъж и до там не може да стигне и почва още от стълбите.

        - Ей това е! Както не знаеш, кога и как ще се орезилиш, така и не знаеш откъде ще ти дойде спасението. Само едно е сигурно. Никой не може да те орезили по-добре от приятели.