Роден отново
  Вера Хинчева

   Стоеше с ръце върху парапета на моста над мътната градска река, приличаща повече на вада, особено след дъждове като снощния. Челото му бе свъсено, в очите святкаха гръмотевици, устните трепереха, а мислите се въртяха само около безсмислието на живота и неговият логичен, мъчителен край... Толкова му бе опротивяло всичко! Най-много бе омръзнал сам на себе си. Не можеше повече да се събужда всяка сутрин и да разглежда физиономията си в огледалото. Оттам го гледаше един завършен измамник. Един болен и пуст човек, който с горчива насмешка си мислеше колко ли сполучлива кариера би направил като актьор... Само че отдавна нямаше кой да ръкопляска на представленията му... Всички избягаха, докато още имаха време, преди да бъдат пометени от бурята. Дори и Тя...

   Стана така, както му каза. Дума по дума. А първата му реакция бе да й просъска с цялото си самочувствие на наивен младеж на върха на славата си: „Ти заплашваш ли ме?”. Какъв глупак бе само! Ако се бе вслушал още тогава с пророческите слова, които тя изричаше, всичко щеше да се оправи и вместо да се влачи като дрипа по света, сега би се радвал на нормални, обикновени човешки радости. Това не бе първия опит да разбута с груби лакти конкуренцията. Но за първи път някой се изправи уверено след удара и не само се опълчи смело на подлостите му, а му посочи и края на път, който бе поел.

   Странно бе тяхното приятелство. Тя се появи в момент, в който мислеше, че всичко му е позволено. Оплетен в лъжи и страхове, той не вярваше, че може да успее сам. Нямаше човек, който да не хвали успехите му. Учеше в най-елитното училище. Семейството му принадлежеше към най-висшата аристокрация в един от големите градове. Можеше да мачка като валяк и да му се размине. Тогава защо с нея не успя? Защо след предателството тя не си събра нещата и не си отиде победена? Толкова крехка... Толкова сама срещу всички. Без никого зад гърба си.  Само талант и... някаква непозната, старомодна честност и морал. И тогава някакъв глас му прошепна, че каквото и да се случеше с нея, тя би оцеляла. За разлика от него. Защото беше борец. И победител. Всеки си намира майстора, както се казва. Вманиачено търсеше слабост, недостатък... Как бе възможно – да я духне вятърът, ще падне, а не можеш да я изгониш. Тя остана. За да докаже, че е по-силната, издръжливата, онзи вечен коректив, който той нямаше да може да гледа, без да се чувства като заслепен от слънцето, дребен и мръсен.

   Опита се да го измъкне от блатото, в което сам успя да затъне преди пълнолетие. Имаше пълно право да го гледа как се дави и да се наслаждавана на падението му. „Почитателите” му бяха твърде много и с удоволствие биха го оставили да пропадне, за да плати за огорчения, сълзи, уволнения и други такива не-особено-приятни-неща. Но природата му бе по-силна. Боеше се, че родителите му все някой ден ще си отидат от този свят. А той няма да се справи сам. Ще го мамят, както той мамеше всички. Семейното имущество бе огромно, а той бе единствен наследник. И нямаше доверие на никого. Пък и никога не го бе привличал силно бизнесът. Нито искаше да се занимава с нещо подобно. Искаше да си бъде моделиер и нищо друго. Като че ли за нищо друго не ставаше...

   С течение на времето нещата ставаха все по-сериозни. Не бе вече дете, за да му се разминават гафовете без последствия, само с „честна дума” за промяна, лицемерно извинение и стискане на ръцете. По онова време знаеше със сигурност, че никога няма да се промени. Не, защото не искаше. Та кой би искал да живее във вечен кошмар, да замазва измислицата с друга такава, да бяга от отговорност, да крие истината и от най-близките и да подскача от всяка многозначителна дума? През деня все някак успяваше да изгони угризенията. Но нощите бяха кошмарни! Не искаше всичко това. но веднъж влязъл в играта, няма как да не играеш по правилата. С ясното съзнание, че това няма да продължи вечно. И че няма да ти се размине просто така. Тя го беше казала достатъчно ясно: „Някой ден ще ти бъде потърсена сметка. Горко ти!”

   Оказа се, че дори в най-святите и чисти чувства не може да бъде искрен. Но нямаше смелостта да го признае. Това бе болестта, за която нямаше лек – неспособност да излезе на светло и честно да признае грешката си. Неумение да поемеш отговорност. Липса на воля да сложиш край на целия абсурден цирк. Не обичаше жена си. Нито детето, което двамата щяха да имат. Мислеше, че поне любов може да има. Но бе опериран дори от привързаност. За какво се ожени за нея? Надяваше се тя да излекува с топлината си студеното безчувствено сърце. Но тя го озлоби още повече. Приличаше досущ на другата... С тази разлика, че копието бе на неговите години и само външно можеше да се сравнява с Учителката и Изповедница, както я наричаше. Късно си даде сметка, че момичето бе надникнало в сърцето му и бе осъзнало ролята на заместител на онова, което всъщност искаше, но обстоятелствата нямаше да му позволят да има. „Той не я заслужава. Аз съм на неговото ниво... Толкова ниско, колкото е и той. Може би за него стоя и по-ниско. Едно нищо” – мислеше си тя. Но любовта пречупва всяко его. И тя остана с тиранина, който й правеше забележка за всяка езикова грешка, облeклото, прическата, поведението и я моделираше по свой вкус, докато от нея не остана нищо от истинската личност. А жертвата й нямаше никакво значение. Разбра го в момента, в който агонизираше на дъното на езерото. Същото, над което той се бе надвесил сега и като че ли я търсеше сред бурния поток на водата...

   Беше нещастен случай. Но не беше случайност. Оттогава започна да губи. Защото не ги заслужаваше. Разбра за детето чак след като извадиха вкочаненото тяло. И не изпита нищо. Примири се и с факта, че никога няма да има наследник. Толкова пъти повтаря, че е индивидуалист, че накрая и не мислеше, че е възможно да създаде дете и то да оцелее край него. А да бъде нормално и щастливо с такъв баща бе още по-немислимо. Съдбата ясно му показваше, че принудителната самота бе единственото възможно състояние, при което той щеше да бъде честен, а останалите – в безопасност. Не беше леко за приемане. А как да го обясни на другите, без да го вземат за луд?

   Тогава започна да пие. Бе само въпрос на време да успокоява по баровете треперещите ръце, страховете и гузната си съвест. Страхуваше се от „истинската” дрога, затова си избра по-„здравословен” порок.

   Но и той имаше краткотраен успех. И дълготрайни вреди. Явяваше се на работа едва към обед, с кръвясали очи, несигурна походка и огромно нежелание. Вече никой не разбираше изкуството му, нито вземаше насериозно дребнавите му забележки. Беше сигурен, че в момента, в който му видят гърба, започват злостно да коментират в какво се е превърнал.

  Родителите му починаха междувременно, без новината да го трогне особено. Толкова бе потънал в самосъжаление, че чуждите проблеми му изглеждаха като детска игра. Минаха месеци, докато осъзнае, че вече няма да може да разчита на помощта им. Така и не успя да намери гроба им и цветята, предназначени за тях отидоха при непознати възрастни хора, само колкото да не ги връща обратно. В последните си дни те най-сетне бяха прогледнали за истината и макар че не можеха да го презират, нищо не можеше да ги спре да не се гордеят с детето си. Може би обвиняваха себе си за провала си като родители. Но не бяха прави, а не може да им го обясни достатъчно ясно. Той дължеше всичко на себе си. Свое собствено произведение, предопределено, разбира се, и от лошия пример, който баща му даваше.

   Тя все още бе около него. Не се виждаха често и той разбираше нежеланието й да бъде нещо повече от страничен наблюдател на рухващите пясъчни кули, наречени негов живот. Никой не би поел доброволно върху себе си чуждия хроничен лош късмет. Прилича на болест. И най-вероятно тази бе силно заразна. Но той не можеше да спре да я търси. Стигна до там, че писмата, които разменяха вече не бяха достатъчни. Събуждаше се нощем от поредния кошмар и ръката му сама напипваше телефона, за да набере номера й. Тя беше винаги любезна, дори и да се усещаше по гласа й, че е сънена и уморена. Изпитваше срам, че се намесва така настойчиво в живота й, но имаше нужда от опора, изслушване и разбиране, а тя винаги беше там, когато имаше нужда от помощ. Беше обсебен. Понякога се питаше дали проблемите, които й бе направил от чиста злоба някога не го бяха проклели и не плащаше ли вината си. Чудеше се какво ли изпитва тя към него? Опитваше се да различи присмеха, превъзходството и задоволството от пълната морална победа в интонацията, начина, по който се отговаряше на шегите му с шеги или съчувтваше на жалбите й. Беше с няколко години по-голяма, а времето и най-вече – чистата съвест я бяха съхранили. За разлика от него. Сега никой, който не ги познавали, не би могъл да предположи кой е по-възрастният.

 
    А успехът й, споходил я късно, бе надминал многократно неговия. Кой ли си спомняше детето-чудо? Толкова искаше да бъде като нея... Да е силен, независим от обстоятелства и хора. Да е достоен, за да бъдат заедно. И да не ги разделят години, връзки и случки от миналото. Това бе истинското наказание. Затова тази вечер бе решил да сложи край на безумно дългата агония. Да я освободи от задължението да му бъде психолог. Мъжът й няколко пъти бе идвал разярен да го увещава да спре да ги тероризира и натрапва неприятното си присъствие. Ревнуваше. И с право. Само че докато беше жив, никога нямаше да може да спре. По-добре да го няма. Няма да липсва на никого. Никой не плаче за такива.

    Но някакво съжаление и бледа обич към живота се прокрадваше като слънчеви лъчи през дебели тъмни зимни облаци. Как да скочи, след като нямаше смелостта да умре? Какво ще следва след това? Къде ще отиде душата му? Едва ли ще получи награда за достойно изживян живот... Дали е толкова отчаяно късно, за да се промени? Може би някой го чака, някой по-зле и от него, който чака спасението от неговите ръце? Има хора с толкова по-сериозни проблеми. А теб те уплаши една депресия. Млад си, здрав си, имаш талант... Какво повече искаш от живота? Спомни си за двата хотела в центъра на големия провинциален град, за магазините, на които бе единствен собственик и които не можеха вечно да вървят на самотек, без отговорен и заинтересован адекватен директор. Имаше смисъл! Как можеше да твърди, че няма нищо, след като толкова хора зависеха от решенията му?

   Спомни си за една от сервитьорките в ресторанта... Мъжът й я бе изоставил сама с детето и момичето работеше на 3 смени, за да се издържа сама, но никога не я видя да се оплаква, а усмивката винаги трептеше на устните й и ако я попиташе дали е щастлива, сигурно би счела въпроса му за глупост. А какво да каже за близнаците, които израстнаха в дом за сираци, но без тяхна помощ счетоводството не би вървяло така добре... Примери много. Не се бяха родили сред злато и диаманти, но как така никого не обвиниха за съдбата си, не обидиха, не намразиха, и не стояха надвесени над моста с намерението да се удавят? А той бе живял досега с омраза и завист...

- Искам да живея – прошепна той през сълзи, онези топли сълзи на радост, които винаги те пречистват. – Искам да започна отначало. Моля те, помогни ми, Господи!

    На другия ден, още в ранни зори, той замина за родния си град и остави зад гърба си столицата, в която не съумя да бъде щастлив.