Романтични небивалици от Красно градище

Тези небивалици ми бяха изпратени в няколко опърпани тетрадки от моя братовчед Марко, с цел тяхното публикуване. След известно колебание, дали да запазя оригиналния правопис (по-скоро „кривопис"), реших да запазя някои оригинални трактовки на чуждици и сложни думи, за да не загубят небивалиците от чара си... Запазил съм също автентичната стилистика и някои диалектни и жаргонни форми. От тук нататък има думата братовчедът:

Наместо увод

Романтични небивалици от Красно градище... Некой ще попита "Защо романтични?". Еми защото общоприето е мнението, че животът на село е еднообразен и скучен, но това не е така. Ако човек е по-философ, ще види, че дори и в еднообразието има романтика... Същият тоя некой може да продължи с питането "А защо небивалици?". Еми те не са баш небивалици, ама всеки кой ги чуе, пита "Откъде ги измисляш?" и на мен ми писна да обяснявам, че това са истински случки с мене и мойте приятеле и затова ги кръщавам от тука нататък "небивалици"....

Понеже всека история си е отделна и може да се чете самостоятелно, тук таме може некой да задава въпроси, ако не е чел преди туй друга история. Та затова кратко описание на места, герои и събития нема да е излишно...
Казвам се Марко Коджатотев и живеем у китното селце Красно градище, зафърлено у центара на милата ни Татковина, некъде между Павликени и Сухиндол, на брего на Росица - реката. Живеем си там с мойта мила полвинка Гертруда, коя по паспорт е Гюрга, ама така и двамата сме свикнале. И да не се бъркате, ако чуете некой път името Гица, това е пак она, така и вика родата у Добролево. Като стана въпрос за родата, имам си тъща.... ех... Зорка и е името, па и кой й го е дал, много е уцелил - бая ме узорва като доде на гости, ама все пак радостното е, че идва редко, а инак живее надалече... Другата рода е как казах у Добролево, она е по Гертрудина линия, а по моя имам един братчед у София, ама понеже ме е предупредил, че иска да остане енкнонгнито, нема да ви кажем името му. Та с него много си преличаме, кат две капки вода сме и чат-пат си правим услуги като се сменяме у нежелани ситуации и други такива...

Сега за приятелите у село. И ако язе съм мозъкът, Гацо Френския е интелегента на компанията. Викаме му така, щото е хем културен, хем галантнен, хем преди години работи у Францията, а и поради една друга пикантна случка, дето некой ден ще ви припомня. Гацо си пада и малко екстрасенс, чат-пат му звъни неговият ангел по мобифона и го предупреждева за туй-онуй. Женен е за Цеца и живееме врата да врата, поради която причина и женорята са си близки. Игнат Дръвника - името му говори всичко. Хем си е прос със „Зъ", хем неговата Дечка преди години с брадвата беше решила да го използва у буквалния смисъл за дръвник. Тая същата Дечка е сто и двайсет килограмово женище и сите и имаме страх. Поп Стефан е последният член на карето. Он е другоселец и преди години беше мутра, ама поради обстоятелства от тънката част, да не кажем курварлък, требаше временно да се скрие в монастир, а после църковните дела му аресаха и се сдуши с владиката, който му ариза нашто село за енория. Сега вече нема нищо общо с мутренското си минало, ама с пустия курварлък не можа да скъса...
Както вече казах, Красно градиште е у такъв район, къде се сблъскват две култури на правене на алкохол - балканджийската със нейната сливовица и мизийската със червеното вино и грозданката. И като хора културни и толерантни, ние уважаваме и двете традиции и то така ги уважаваме, че си немаме еша... Ама за всичко това ще разберете скоро...