- Мони, Мони! Почакай! - Моника се обърна и видя едно почти непознато момче от нейния курс, което тичаше към нея. - Извинявай,че така те извиках, но излезе много бързо от стаята и не можах да те настигна. - Моника продължаваше да недоумява откъде той знае името й. - Аз съм Красимир - той й подаде ръка, тя я стисна вяло - мислите й бяха другаде. - Знам,че не ме познаваш, но искам да те помоля за една услуга - протегна другата си ръка, в която държеше плик. Първата й реакция беше: "О, не! Само да не е влюбен в мен." - може ли да предадеш това писмо на Вероника - вътрешно облекчение и леко гризящо чувство на завист, че все пак не е тя. Чак след това се усети, че с Вероника се познават съвсем бегло, но момчето вече й подаваше плика. Тя вдигна рамене и взе плика. Красимир й се усмихна топло и я остави.
Моника прибра писмото в чантата си и излезе от университета. Отиде до едно кафене наблизо, което, по щастлива случайност, беше празно. Не, че обичаше празни кафенета - никак дори, но точно се ...