Русокоса моя

- Мони, Мони! Почакай! - Моника се обърна и видя едно почти непознато момче от нейния курс, което тичаше към нея. - Извинявай,че така те извиках, но излезе много бързо от стаята и не можах да те настигна. - Моника продължаваше да недоумява откъде той знае името й. - Аз съм Красимир - той й подаде ръка, тя я стисна вяло - мислите й бяха другаде. - Знам,че не ме познаваш, но искам да те помоля за една услуга - протегна другата си ръка, в която държеше плик. Първата й реакция беше: "О, не! Само да не е влюбен в мен." - може ли да предадеш това писмо на Вероника - вътрешно облекчение и леко гризящо чувство на завист, че все пак не е тя. Чак след това се усети, че с Вероника се познават съвсем бегло, но момчето вече й подаваше плика. Тя вдигна рамене и взе плика. Красимир й се усмихна топло и я остави.

 Моника прибра писмото в чантата си и излезе от университета. Отиде до едно кафене наблизо, което, по щастлива случайност, беше празно. Не, че обичаше празни кафенета - никак дори, но точно сега се нуждаеше от малко тишина и спокойствие.

 Отпусна се тежко на стола и изчака сервитьорката, поръча си капучино и запали цигара. Обичаше да пуши. Не беше от позьорите, които пушеха само за да си намерят компания. Тя се наслаждаваше на пушенето и, разбира се, пушеше най-доброто. Никакви отрови. Ако ще си трови организма, поне да е с нещо качествено. Издиша дима бавно, бе овладяла всяко едно движение до съвършенство, пушенето беше ритуал за нея.

 Донесоха й капучиното. Голяма чаша. Щеше да идва по-често в това кафене, а и сервитьорките бяха много мили, дори едната бе от съседния курс, само че задочно. Ама че ирония - помисли си - да учи задочно, за да работи като сервитьорка. Дали заплатата й стига, за да си плати всички сметки?

 Това нямаше значение, а и не я бъркаше особено, важното бе, че момичето беше много мило.

 Отпи бавно от капучиното, след като бе обрала пяната с лъжичка. Когато върна чашата обратно върху чинийката, се сети за писмото. Бръкна в чантата си и го извади. Бял плик, дори не беше запечатан... "Явно този Красимир е решил, че няма да проявя интерес към писмото. Е... явно е грешал." Отвори го и зачете: "Русокоса моя, ето, че това е първото ми писмо до теб, надявам се не и последното..." Докато го прочете, вече бе изпушила две цигари, а дъното на чашата й се виждаше. Когато го свърши, го сгъна и отегчено го прибра обратно в чантата си.

 Нищо интересно.

 Плати си и тръгна към апартамента на Петър. Живееше с него от три месеца. Той твърдеше, че я обича. Тя нямаше нищо против. Когато се прибра, остави чантата си и легна до Петър. Скоро заспа. Събуди се чак в десет часа вечерта, той вече бе станал и гледаше телевизия. Усмихна му се сънено и се запъти към кухнята, след това отново се настани до него. Той я прегърна.

 На сутринта замина на лекции. Когато свършиха, отида с приятелки на кафе. Мисълта за Красимир и писмото му съвсем бе излетяла от главата  й. Вечерта отново изкара при Петър.

 Така се изтърколи една седмица, без писмото да стигне до получателя си. В сряда някой я потупа по рамото, докато си палеше цигара. Обърна се с раздразнение и отново го видя - Красимир. Усмихна й се предпазливо, изчака я да издиша дима и тогава заговори - това й хареса, може би не беше чак толкова зле:

 - Искам да ти благодаря, че си предала писмото на Вероника - чак тогава Моника се усети и инстинктивно притисна чантата към себе си. Красимир се направи, че не е забелязал, а може би наистина не е забелязал - помисли си. - Мислих си.... дали може да й предадеш и това - подаде й второ писмо. Тя го взе и го прибра в чантата си, кимна му и тръгна към кафенето, без да изчака реакция. Когато стигна, направи абсолютно същото като предния път - капучино, цигара и издишане. Писмото отново беше оставено отворено. "Ама тоя наистина ми вярва" - помисли си с насмешка. Извади бавно листа от плика: "Русокоса моя, пиша ти отново. Защо ли?..." Прочете го, изпи последната глътка капучино и си тръгна. Докато се прибираше, реши, че щом види Вероника, ще й предаде двете писма.

 След три дни мисълта отново излетя от главата й. Измина втора седмица. Красимир я спря за трети път и тя прибра трети плик в чантата си. Този път той я попита как е, "О, кей" - измърмори Моника и побърза да се измъкне. Отиде в кафенето и за трети път прочете любовното писмо, което бе адресирано до друга: "Русокоса моя, вече едва изчаквам да мине седмицата, за да ти пратя писмо по моята пратеница. Отказваш да ми отговориш и мълчиш... може би така е по-добре..." Когато се прибра, Петър я изненада - седемдневна ваканция в Турция. "Лекциите ми"  - опита да възрази, той не прие "Не" за отговор.

 Два дни след като се върна обратно, получи четвърто писмо от Красимир, заедно с комплимент за загара си. Усмихна се гузно и отново прибра писмото в чантата си: "Русокоса моя, това е четвъртото ми писмо, а съм ти написал поне сто. Във всяко едно изливам душата си и сякаш нямам какво да ти кажа още. Но не, за теб винаги ще има още..." Въздъхна дълбоко, плати и излезе. Беше решена да намери Вероника още сега и да й даде всички писма. Уви, не я намери в кафенето, а не знаеше къде другаде да я потърси. Прибра се вкъщи разочарована и ядосана. Защо й трябваше да му взема писмата? Изпуши нервно една цигара и се зае да разтреби. Петър още не се беше прибрал. Мина седмица и Моника все още не бе предала писмата на Вероника, не можеше да я намери. Не, че бе положила особено усилия да я открие - помисли си. Получи ново писмо, този път просто го взе и  се отдалечи - дори не му позволи да я заговори: "Русокоса моя...". Потисна гузния глас на съвестта си. После получи още едно и се изпари по същия начин. Тъкмо бе успяла да се самоубеди, че не е виновна и ето, че отново я зачовърка. "Русокоса моя..." - вече мразеше това обръщение и се зачуди колко ли пъти ще го прочете отново.

 Когато получи осмото писмо и понечи да си тръгне, Красимир я хвана за ръката. Моника се обърна ядно, но гневното й изражение не отслаби хватката му:

 - Какво? - едва процеди през зъби и се учуди на собствената си злоба. Обикновено беше просто цинична.

 - Просто не разбирам защо се държиш толкова грубо. Не, че преди бяхме особено близки, но поне беше по-мила - замълча, колкото да си поеме въздух и отново продължи. - Ако ти е неприятно, че ти давам писмата, ще спра. - Моника го изгледа още по-ядосано, идеше й да го прати по дяволите и да спре да се занимава с него, но нещо я спря. Успя да се успокои и излъга:

 - Няма ми нищо, просто имам проблеми... - "само не ми предлагай, само не ми предлагай, са..."

 - Ако ти се говори с някого, аз... - започна Красимир, но тя го прекъсна:

 - Не, благодаря - врътна се и замина. По пътя към кафенето се укори, че е била твърде рязка. "Русокоса моя...", смръщи физиономия, когато го прочете, но се насили да го довърши.

 След това получи още две писма и възможност да ги даде на получателката им. Видя Вероника за пръв път от два месеца и половина. Позна я по косата... Пресичаше улицата под ръка с някакво момче, целунаха се. Единствената реакция на Моника бе ироничо извитата вежда, реши, че лекото пробождане в сърцето е плод на фантазията й. Почуди се дали Красимир ги е видял.

 Дойде време за единадесетото писмо, но той не се появи. Реши, че ще го получи на следващия ден - обикновено той й го даваше в промеждутък от два-три дни. Не го получи и на другия ден, нито на по-следващия. Отиде в кафенето. Докато вървеше, й се стори, че някой я следи. Сервитьорката, очевидно свикнала с нейните ежеседмични посещение, се учуди, когато тя не извади писмо, а после се усмихна извинително, като видя, че Моника я е забелязала. Седмицата мина скучно. Петър я изведе на ресторант, за да отпразнуват половингодишнината си. Съвсем бе забравила за нея.

 Отново дойде време за писмо. И Красимир отново не се появи. Усети се, че се притеснява за него. Махна с ръка, за да прогони съмненията. Отиде в кафенето и този път се запозна със сервитьорката. Казваше се Мила. Решиха да се срещнат след като свърши работа.

 В компанията на Мила, Моника почти забрави за Красимир и писмата му. Третата седмица настъпи, а от него нямаше и следа, за сметка на това пък Вероника се появяваше много често. Към средата на седмицата се отказа и се прибра вкъщи, без да изчака малко, както обикновено. Петър го нямаше и тя спокойно извади писмата и ги препрочете. А след това я нападнаха въпросите: "Ами ако е разбрал, че не съм предавала писмата му?","Ако са се срещнали с Вероника и тя му е казала, че не е получавала нищо?", "Ами ако вече са гаджета?" - сърцето й трепна и тя всмука дълбоко от цигарата.

 На другия ден той я спря:

 - Къде беше? - думите се изплъзнаха от устата й преди да ги спре. На лицето му се изписа доволна усмивка:

 - Защо? Тревожи ли се за мен? - очите му я гледаха настойчиво и очакваха отговор. Моника прехапа устни и каза:

 - Дай ми писмото, защото бързам - чиста лъжа, не й харесваше начина, по който я гледаше или по-скоро не й хареса въздействието му.

 - Заповядай - тя го грабна и понечи да тръгне, но Красимир я задържа за втори път. - Почакай - Моника трепна от допира на ръката му, отскубна се и почти на бегом излезе от университета.

 Влезе в кафенето задъхана и седна на "нейната" маса. Мила сякаш я бе освободила специално за нея. Дойде "да вземе" поръчката й. След две минути капучиното вече беше пред нея, а цигарата изпускаше дискретен дим. Извади писмото от чантата си и разтвори листа. Очите й, привикнали с постоянното обръщение в първия момент не откриха разликата. Прокара пръсти през косата си и чак тогава се усети. Погледът й бързо се върна в началото:

 "Тъмнокоса моя, изненадах те, нали? Сигурно четеш писмото на автопилот и още не си се усетила, а може и вече да си го направила. Чудно ми е дали на лицето ти отново ще се изпише онази иронична физиономия или веднъж и ти ще изпиташ искрено удивление? Силно се надявам да е второто. Мислеше си, че няма да разбера ли?

 Няма да ти напиша, че те обичам, моя скептична красавице, защото ти си го чела прекалено много пъти и ще прозвучи кухо. А ти заслужаваш повече, мила моя, защото ти успя да ме плениш, докато бях влюбен в друга - това не се случва твърде често, не мислиш ли?..."

 Бавно прочиташе ред след ред, попивайки всяка дума, сякаш се опитваше да я запамети завинаги.

 Някой влезе в кафенето и сърцето й заблъска учестено. Ръцете му се отпуснаха върху раменете й и тя усети дъха му в ухото си:

 - Здравей, тъмнокоса моя.

 След половин час двамата напуснаха кафенето, хванати за ръце. Вечерта, докато лежаха в леглото и Красимир чертаеше с пръст фиргуки по кожата й, Моника го попита:

 - А Вероника?

 - Вероника... тя сигурно е добро момиче.