Тръгнаха си приятелите, напуснаха ни роднините, изчезна дори любовта и какво ни остана? Живота! И никак не е малко, смея да твърдя. Той ни грабва от първата секунда и ни води по пътя си, а понякога ние водим него по нашия. Но най-често се водим заедно ръка за ръка по общия ни път. Важното е, че сме заедно и никога не се изоставяме, докато не свърши пътеката и така е редно, такава е природата, така е при всеки човек и неговия спътник - живота. А кой знае, дали пък след края на пътеката не следва океан, небе или просто нова пътека? Няма значение, не и докато все още вървим по нашия път. А по пътя... само хубави неща, нали? Не съвсем, но всяко от тях си има значение, носи своя смисъл и осъзнаваме или не, то ни помага. Страданието често ни прави по-силни, по-смели, по-човечни. Не мъката ни изгражда като по-съзнателни същества, а изводите, които си правим след като сме преживели болката и съпътстващото я бедствие. И едва тогава виждаме своя спътник, плътен с цвят, форма, миризма и лице. Все ...