Той стоеше в претъпканата стая, облегнат на стената с полупразната чаша в ръка. Срещу него, въодушевен от историята, която сам разказваше, стоеше един от по-близките му приятели. Той беше толкова унесен в разказа си, че изобщо не забеляза, че реално си говореше сам. Жестикулираше, сякаш беше регулировчик, заливаше се от смях на не толкова смешните моменти, а най-лошото беше, че историята, дори да я беше слушал внимателно, беше скучна, плоска, прозаична, и можеше да се побере в 2 изречения. Не му пукаше, че досадата е изписана на лицето му, използваше най-лицемерната си усмивка, дори не кимаше от учтивост. Просто нямаше значение. Нищо не бе в състояние да го трогне. А всъщност купона си го биваше. Имаше от всичко – много весели хора, достатъчно пиене, усмихнати момичета, какво повече му трябваше на човек? И все пак нещо липсваше... Кому е нужна цялата тази врява, ако в самия него нещо липсва, ако е празен, развален, а душичката му е разбита? Все едно… Купонът продължи до късно, вече нямаше трезви, всеки крещеше колко много обича другия, всички се прегръщаха, любовта просто беше завзела помещението. Колко трагична гледка отстрани... млади хора, всеки има всичко, но по-самотни от всякога, всеки преживяваше някаква безсмислена драма, свързана с момиче, с момче, със заминаване, с пристигане, драма да има. Гледайки цялата тази ситуация, той осъзна, че всъщност хората обичат драмата, обичат да има ужасни неща, които да разкажат, да се оплачат, всъщност никой не беше наистина щастлив, всеки беше погълнат от малката си драма... и след като мина любвеобилния период на алкохолното опиянение, естествено дойде периодът на откровенията. Това и чакаха всички любители на драмата-кой колко му е тежко, колко много страда заради непокорната девойка от махалата, неверния нехранимайко от „готината” компания, несправедливостта на живота, поднасящ дребни спънки в ежедневието, липсата на късмет в каквото и да било начинание,  беше страшно. Всеки преживяваше това, все едно е последното нещо, което би могло да се случи. Беше странно да вижда всичко това, беше толкова странно, сякаш не беше там, все едно беше отстрани, а всички бяха другаде, гледаше ги през съвсем тънка пелерина, сякаш е в друг свят. Тогава едва ли го осъзнаваше, но наистина беше в друг свят. Но все пак остана, за да види какво ли още ще се случи. Хората му говореха, той всячески се опитваше да изглежда заинтригуван, дори осъществи очен контакт с двама-трима, на няколко пъти дори опита да подхване разговор, какво ли се опитваше, никой не го чуваше, драмата беше твърде важна... за всички. Накрая се отказа. Беше твърде уморен за подобни глупости. Беше му дошло до гуша от безсмислици. Спря да се опитва да е част от този фарс, затова направи най-доброто, което можеше да се направи в тази ситуация. Отпи поредната глътка, запали цигара и просто наблюдаваше, това е най-добрият учител все пак-наблюдението, много може да научиш от наблюдение, не винаги хубави неща, но поне ги научаваш. И тогава нещо премина през воала, който го отделяше от останалите, беше истинско, натрапчиво, удари го като шамар в лицето, неочаквано. Огледа се, за да види какво е успяло да го докосне така... не го намери, не разбра дори как е станало, не знаеше откъде идва, не знаеше дори каква форма заема, как е успяло да премине през невидимата бариера. Помисли си, че полудява, толкова много искаше да се махне от безсмислената драма  на останалите, че започна да си въобразява разни неща. Но не... това беше истинско... аромат на карамфили. Как по дяволите в тази задимена, мръсна и претъпкана стая беше започнало да ухае на карамфили? Това той не можа да си обясни, но му хареса, усмихна се на себе си, пое още веднъж въздух, сякаш за да се убеди, че този аромат е там, и че няма да си тръгне, пак го усети, стомаха му се стопли, носът му се сбръчка, но не от неприязън, а от тръпките, които преминаваха по цялото му тяло, които го накараха да се чувства жив, които му се виждаха така нереални в момента, как така нещо толкова крехко и нежно, можеше да оцелее в тази среда? Реши да не се съпротивлява, остави го да потече по вените му, да изпълни съществото му, да се впие в мозъка на костите му... какво блаженство беше това, почти наркотична еуфория... и тогава изчезна, така както беше дошло, за секунди. Огледа се, не разбра как е дошло, не разбра и как си е отишло, не можеше да повярва, че най-накрая усети нещо с цялото си същество, а то изчезна... 

    Прибра се, мислейки само за този аромат, не можеше да си го избие от главата, а и не искаше, толкова се зарадва, че успя да усети нещо ново и вълнуващо. Насили се да заспи, не му даваше мира, че не може да усети този аромат отново, имаше карамфили в другата стая, но не беше същото, техния аромат не пробиваше прозрачната пелена около него, имаше още нещо... Потънал в мислите си за странната случка, заспа, а на следващия ден отново се събуди с тази мисъл... и така и следващия ден, и този след него, и този след него, докато не забрави за карамфиления аромат и не потъна отново в предишната си бърлога... и отново драмата, и отново хората... беше му писнало от всичко... и тогава... този аромат, отново се появи, влудяваше го, преминаваше през него като вятър, предизвикваше водовъртеж в душата му, смразяваше съзнанието му. В началото това му харесваше, но го убиваше фактът, че не знае откъде идва, и как достига само до него. Започна да се страхува от него... неистово се опитваше да се отърве от този аромат, не го харесваше вече, дори го намрази, започна да купува други цветя, само и само да се отърве от тези карамфили, но като чели по този начин, ароматът се засилваше все повече и повече, все повече се пропиваше в съществото му, достигаше до сърцевината на душата му. Не можеше да подуши друга миризма. Започна да забравя как ухаят другите неща в живота. Това го дразнеше, отблъскваше го до болка, вече гледаше на аромата с досада, беше му писнало. Изобщо не го харесваше, беше му неприятно, че може да усеща нещо толкова истинско, и да не знае как и откъде е дошло. Накрая се предаде, остави го да си вилнее на спокойствие в неговия вътрешен свят. Не му беше никак приятно, но можеше ли да се противи, толкова натрапчив и досаден беше този аромат, като конска муха, като се замисли, той точно така и го чувстваше, сякаш една безкрайно досадна муха се опитва да навлезе в душата му и да съсипе вътрешния му мир. И така ден след ден, месец след месец... ароматът не си отиваше, беше превзел съзнанието му, битието му, животът му. Гневен, че не може да контролира появата на аромата, малко по малко го намрази, искаше да го премахне от света, искаше да го изкорени от системата си, искаше да го остави на мира...искаше да си спомни какво беше без него, искаше да подуши нещо друго, искаше да се върне в живота и безсмислените му драми, искаше да е жив.

     И тогава един ден се събуди, а ароматът го нямаше, вдиша по силно, за да го усети, но уви... беше изчезнал, точно така както се беше появил. А сега беше дори по-страшно, защото той не осъзнаваше как този досаден аромат е прикривал всички ужасни миризми в света, как му е помагал, и как всъщност се е настанил в битието му, за да го предпази. Сега усещаше всяка една миризма поотделно, и това никак не му се хареса. Усещаше фекалиите на животните по улицата, усещаше развалящото се месо в хладилника, усещаше дори потния циганин в автобуса... тогава си даде сметка, колко много му липсват карамфилите, колко самотен е без тях, колко тъжен е света без да усеща аромата им, даде си сметка, че не иска да вдишва нито един друг аромат в живота си, освен карамфиления. Толкова ги мразеше, а сега така да му липсваха... осъзна каква голяма част бяха от живота му, колко надълбоко бяха проникнали, и как всъщност това беше хубаво... какво ли не правеше, за да ги усети отново. Всеки ден купуваше нови карамфили, които слагаше във вазата във всекидневната, но напразно, това беше изгубена кауза, нищо не можеше да замени този аромат, нищо не можеше да проникне през пелерината. Разчиташе, че просто някой ден ще ги забрави, кога не знаеше, но щеше да се случи, в това беше убеден, защото имаше нещо, в което също бе тъй убеден- че този аромат никога няма да се върне... твърде дълго се беше борил с неговата упоритост…  ароматът си беше аромат, независимо дали е породен от обикновени карамфили или кралски рози, ароматът никога не е вечен... и той трябваше да се досети... не бива да прогонваш красотата от себе си, няма да се върне. Чак сега осъзнаваше, че е бил глупак да се опитва да се отърве от истинското усещане, то нямаше да се върне повече. 

    Беше дълъг и изтощителен ден в кабинета, тя не можеше да стои на краката си вече, всичко я болеше, единственото, за което мечтаеше бе да си легне и да заспи. Беше ѝ адски досадно да стои на едно място цял ден, в тъмния кабинет и да убеждава хората, че е полезно да си мият зъбите, а те да продължават да упорстват, че не е толкова важно. Не ѝ пукаше, искаше само да се прибере, но имаше още един последен пациент за деня... изобщо не изгаряше от желание да работи с който и да е... единственото, което я крепеше в този момент бе, че манипулацияа щеше да е кратка, а медикаментът щеше да включва евгенол, обичаше да работи с него, миризмата му се пропиваше в пръстите ѝ. Той ѝ беше любим – с аромат на карамфили...