— В днешното ни предаване гостува — както сам се нарича — експерта по артефакти от Зоната, самопровъзгласилия се за доктор: господин Нюлън… Та кажете, „докторе“, каква е била целта на Посещението?
— Въпреки високопарния Ви изказ, драги, ще Ви отговоря: никой не знае. Явно извънземните са дошли, изхвърлили са си боклука отгоре ни, тръгнали са си и са забравили за нас…
— Нима сме толкова незначителни за Вселената?
— Че защо да сме?
— Ами всичко, което се случва из Зоната? Вече от половин век постоянно чуваме за изчезнали нелегални туристи…
— Златна мина за несретници, е моята теза. Кой ще търси трупове из оня пущинак? Поредната боклукчийска яма, която няма, повтарям: няма нищо общо с пришълците…
* * *
— Страх ли те е? Нетърпелив ли си? Какво мислиш, че ще видим?… — патка, никога не млъква! Нищо, ей сега ще се напъна — ето — усмихвам се.
Всъщност не е нужно да ѝ отговарям. Радостта да чува собствения си глас ѝ е напълно достатъчна.
— Толкова се радвам, че ще посетим Зоната. Надявам се скоро да махнат тая смешна карантина… — смрад мръсна, не спря да мели. Е, мога да понеса още малко. В крайна сметка ѝ подарих толкова години… цели две и половина. А само го вижте, тоя боклук човешки — рядка до скалпа рижа коса, нос като клюн, цици до колене и мях до пети. Ходи, нал’ парите не са проблем, по СПА, на маникюр, на не-знам-си-к’во, ама все същия парцал си остава. Плашило — да — но с татко, богат като Крез.
Аз, не че се хваля, ма съм симпатяга. И в леглото ме бива, щом и с урода небесен мога да развея платната… само в джоба съм го изтънял тотално.
— Спри! — прокряка. Заковах спирачки, та чак задницата на сивика се завъртя в прахта̀.
— К’во? — питам.
— Виж човек…
— Виждам… — мигам. — И к’во?
— Може да е от ония… как им викаха?
— Сталкер?
— Да, да. Хайде да го питаме!
Вдигам вежди — леко театрално — но намека ми не достига мозъчните гънки на квазимодо. Кажете, моля ви се, какво да го правя оня просяк, пък дори и събирач на извънземни вехтории?
— Хей, господине, чакайте, господине! — късно е, Мама Меца се разръмжа. — Превоз трябва ли Ви?
— К’ви пък сте вие? Ааа, туристи! Скапани туристи. Така и така от вас има малко полза, па̀ що да не си пожаля краката… — и вдига нагоре мръсен, широк панталон.
Хиля му се; сам не знам, защо. Металните протези блестят на слънцето и макар, че и двата крака липсват до колѐне, дъртия чекиджия припка като балеринка и шумно се настанява във возилото.
Ой-ти, мирише по-зле от Мария, която колкото и да се мие, маже с разни помади и прочее простотии — изродът (жена ми, тоест) вечно вони на пръст, на гнило, на мърша…
— Как си загубихте крайниците? — пита моята, без капка такт.
— В Зоната…
— Наистина ли? — вдига изрисувани вежди, обръща се назад.
— Дааа… Ха-ха, не, автомобилна катастрофа, красавице — разсмива се. И на мен ми е смешно. Не краката — очите му не са в ред.
— Ооо — Мария млъква от раз и кокетливо пърха с редки мигли.
— Да си призная никога не съм бил в Зоната. Страх ме е, може би, знам ли аз, ама ’ич не ма влече. И що ще стане, като си напълня къщата с ония инопланетянски джаджи, к’во да ги пра’я?
— Да ги продаваш! — подсказвам му.
— Ба! И от к’ъв зор? Колко години минаха, а наш’те учени в един и същ тупик клечат. Мен ако питаш, сталкерите са пълни идиоти — рискуват живота и неродените си чавета за боклуци, дет’ дори не знаят точно за к’во служат.
— Тук съм съгласен… — и аз не бих се юрнал през глава, дори и за толкова в зелено… При това, с моето лице, няма смисъл. Скоро ще съм волен като птичка и богат като Мидас. Ще си намеря някоя глупава млада женска, да отмие горчилката от дългото ухажване, дългия годеж и краткия брак.
* * *
Ето го и града — ниски и грозни сгради, изостанали с векове от цивилизацията. Както ни инструктираха „екскурзоводите“ колата оставям в околията — има скрит паркинг за таратайки на туристи. Солено ѝ излезе на Мария, мечтаната разходка до Хармънт.
Чудно ми е, но единственото нещо, което обича повече от манджата, е да бленува по Зоната. Искало ѝ се да види… какво — не мога да знам и все пак, за моя голяма радост, нейната мечта роди моето решение.
* * *
— Ще ме слушате много внимателно, ясен ли съм? — откак сме дошли начумерената гад не си затвори устата. Добре поне, че съм доказал неведнъж, че мога да търпя… но пустите ми пръсти така и не задържат пари. От Валентина ми останаха, колкото да си поживея годинка, а онази беше дърта на мумия, но проклета в червата, та не щя да мре… ама умря.
Като се замисля им правя услуга. Да вземем за пример Мария:
С тия кила рано или късно ще обърне петалата — я от диабет, я от инфаркт, я от челен удар с тир. Но, преди края на неспирното ѝ плюскане, ѝ се случи нещо прекрасно — удаде ѝ се шанса да поклати себе си… отгоре ми.
— Ей, туристче, слушаш ли ме, бе?
— Да, господине, че как иначе? — гримаснича покаяно към сталкера.
Вървим вече час, а аз все си мисля, че всичко е театър. Изгодно е да има места като т’ва. Сталкерите, туроператорите, полицаите, политиците — всички маймуни наредени на клона келипирят.
Място, като място. Изсушили почвата, отгледали храсти-мутанти, турнала няк’ви машинарии под земята и ето ти на̀ — сафари с променлива гравитация. С мен, обаче, стига! Дръпвам задъханата Мария за ръка и незаметно се отделяме от групата. Бавно, но славно изоставаме.
— Ох, загубихме се!
— Спокойно, аз съм с теб! — пред нея се правя, че съм чел всеки научен (и не толкова научен) труд за Зоната… а бе, нищо не съм пипнал, в интерес на истината. — Ето там, зад камъните!
Трябва да се скрием, че другите може да се усетят и да рипнат да ни търсят. Е, че ще ни намерят — ще ни намерят, ама не сега — трябва ми малко време.
— Да си отдъхна само — доверчиво се обляга на скалата.
— Затвори очи, мечо, ще се погрижа за тебе — масажирам слепоочията, спускам ръце надолу по бузищата, стигам до гърлото. Стискам! Мария повдига клепачи, гледа ме първо с любов, после с почуда накрая с такава паника и ужас, че чак панталона ми отесня. Все някога трябва да ме докара до оргазъм, туй прасе. Отваря си устата — да извика ли, за въздух ли — кой знае… и аз така, като риба на сухо в първата брачна нощ се блещех.
Свърши се! Сега разбирам жените дет’ се оплакват от бързаците. Пускам я да падне, образува се кратер, тук всичко тежи повече, а моята е направо кит.
— Ей, тъй не бива да се отнасяш с дама — врътвам се на пета, пред мен истукан сакатия.
— Гледай си работата, дрипо — беж от тука, да не ти рязна и ръцете!
— Брей, че страшен си ни го намерила, тоз път, маймунке!
Нещо студено и меко ме налазва по рамото. Пълня гащите, не смея да се обърна.
— Страшен, ама глупав, дядо…
— Още няколко от тоя вид и сме запълнили квотата. Взимай му главата и да си довършим разходката…
© Надя Перфилова Все права защищены