Сама...

… Седя сама, свита в ъгъла под малката тераса на първия етаж - единственото „сухо” място наоколо. Леденият есенен дъжд се излива безпощадно, образувайки локви с размерите на малки езера. Ослепително белите светкавици раздират тъмното, сиво небе и осветяват могъщите, призрачни облаци. Студеният вятър като че ли нарочно блъска големите, черни дъждовни капки с всичка сила в асфалта и прозорците на къщите, за да им причини възможно най-голяма болка и да накара небето да плаче още по-горчиво…

Да… Всичко плаче… Дори дърветата, изгубили вече всичките си листа и свели клони под напора на вятъра, стенат и скърцат зловещо… Всичко…

Аз също плача… Е, ако може да се нарече така… По-скоро сълзите сами се изливат от очите ми… Прегърнала коленете си, седя и гледам втренчено най-близката локва. До преди около час броях капките, които падат във водата, но постепенно дори това ми омръзна. Сега мислите галопират бясно из съзнанието ми, а сърцето ми се свива… Защо те няма, по дяволите?!

Водата от мокрото яке се просмуква през дрехите ми, прогонвайки всяко чувство на топлина от тялото ми. Защо ли си губя времето?! Ти няма да се появиш. Започвам да съжалявам, че изобщо дойдох… Господи, колко съм наивна! Защо ли изобщо ти вярвам?! Седя тук и треперя от часове, а теб още те няма…

Свита там, във влажния ъгъл и мъчейки се някак си да се стопля, усещам нов прилив на болка и отчаяние. Спомените ме връхлитат изведнъж и сълзите започват да текат още по- силно. Беше толкова хубаво… Досущ като в приказка… Но краят на точно тази приказка не беше от щастливите… Ти си тръгна… Замина, оставяйки ме сама със спомените, сякаш нарочно, за да се измъчвам още повече… Разби мечтите ми, ограби сънищата ми…

Притискам коленете си още по-близо до себе си. Изведнъж, сякаш от нищото, в малката, пълна с пепел гробница, която преди наричах сърце, проблясва пламъче. Малка искрица надежда… Ами ако това не е бил краят на приказката? Ако наистина се върнеш? Ако… Не, прекалено хубаво е, за да е истина… Но… Хм… Все пак… Ти ми обеща, нали? И онзи ден, когато се обади… Защо ли ти е било да ме лъжеш… Но… Не, досега трябваше да си тук… Няма да дойдеш…

Заравям лице в мокрите си колене и започвам да плача още по-силно. Не ме обичаш вече… За теб не съм нищо повече от стара плюшена играчка… Знам го! Ако не, защо по дяволите те няма?! Защо…

Изведнъж усещам как някой докосва мократа ми коса. Бавно повдигам поглед от земята… Господи! ГОСПОДИ!!! Та това… Това си ти! Ти си! Ти дойде! Наистина дойде! Виждам веселите ти, сини очи, непокорната, катранено черна коса и невинната ти детска усмивка… Отново усещам топлината ти… Отново ме прегръщаш и целуваш… Както преди…

-„Не ме излъга! Дойде!”

-„Как бих могъл да не дойда… Та ти си ми всичко…”