(за хората, които бихме искали да бъдем и за тези, които междувременно сме a.k.a. за всички неща, които мразим у себе си)

Аз - другият глас/болковото тяло
Понякога репетираш сама в стаята,
аз крещя в ухото ти, че не струваш и си безполезна.
Понякога плачеш на пода до леглото,
аз седя до рамото ти и човъркам раните с пръчка.
Понякога вървиш трудно, задъхваш се при
всяка крачка, едвам движиш крайниците си,
аз те бутам леко (не трябва дори да използвам сила) и гледам как се сриваш.

Той
Ето го него. Тъмнокос и малко по-висок от теб. Винаги те намира. Сменяш училището, града, държавата, няма значение. Някой като него винаги те намира. Държи се приятелски, нахакан е и леко арогантен. Непукист. Производно от това, че уж не взима нищо на сериозно, всички го уважават. Все се опитва да те поучава. Вечно дава компетентни съвети, от неисканите. Дървен философ.
Виждам как го гледаш понякога. Уж сте приятели, а завистта се прокрадва в очите ти. Толкова си очевидна. Така ти се иска да си поне наполовина смела, колкото е той. Мразиш го за всички участия, на които го викат, а теб не; за всички пъти, когато се обръщат с въпрос за неговото мнение, а твоето не; за всеки ден, в който той отново се буди като мъж, а ти...жена.
***
Има една теория, че в живота ни се появяват едни и същи хора, но в различни тела. По закона на привличането би трябвало ние да го предизвикваме, но така не ни се иска да го признаем, така че отхвърляме това предположение.
Може би служат като огледало за нас самите и всяко лице резонира с определена част от съществото ни, може би вселената ни ги изпраща в ролята на учители и те продължават да се връщат със същия урок, който някак все не запомняме. Може би душата ни наистина е целият свят, но защо дори това не е достатъчно...

Тя
Ето я нея. Винаги е жена, още момиче, не повече от 18-19 годишна.  Водите се приятелки, но не и помагаш. Честна си с нея, но не казваш цялата истина.
Всъщност тя е съвсем в началото - свири отскоро, притеснява се, лесно се губи както в музиката, така и в живота. Трябва ѝ повече време, мотае се, мързелува, говори за момчета. Това те дразни. Не обичаш да те занимават с битови епизоди, само те разсейват, а ти трябва да се упражняваш. Тя винаги е плаха на сцената, едвам диша от притеснение, търси постоянно погледа ти и следи отчаяно движенията ти, да не би да си тръгнеш. Понякога я мразиш от страх, че другите гледат на двете ви по един и същи начин. Поправка - мразиш я от страх, че ти би открила нещо от себе си в нея.
(Намразих ги и аз – всичките. Защото очите ти гледаха все към тях и никога към мен.)

Аз (продължение)
Когато излизаш на сцена, аз съм там да ти напомням, че не го заслужаваш, че нямаш какво да кажеш и си бездарна.
Когато се гледаш в огледалото, аз шептя зад гърба ти колко несигурна изглеждаш и колко страх блика от очите ти.
Не се чуди, аз съм тази от кошмарите, от тъмните вечери и от утрините без слънце. Аз съм тази от унизителните репетиции и провалените концерти, от джем сешъните, на които никога не смееш да излезеш да свириш и часовете, в които се упражняваш докато от устата ти не потече кръв. И пак не е достатъчно. Просто никога не е.

Ти
Ти си от от онези дразнещи хора, които стават рано и до 12ч. са си наумили, че искат да свършат двайсет неща. Перфекционистка.
Психологът ти каза, че е хубаво да ми измислиш име, за да се разграничаваме лесно една от друга. Ти си си ти, аз съм лошият глас в главата ти, който те кара да се съмняваш постоянно, да се съдиш прекомерно, да заспиваш с тревожни мисли на възглавница си за това как нищо от това, което си или някога ще бъдеш, е достатъчно.
"Джаз полицията" - дори не се обиждам, нямаше как да си по-предсказуема в избора на име.
Откакто хвана този инструмент, все за него говориш. Беше досадно още от самото начало, а с времето не става по-интересно: "трябва да го взема, да го занеса на поправка, да го почистя, да му купя нов мундщук и т.н. Прибираш го грижливо в калъфа дори когато имаш чувството, че не можеш да го гледаш и секунда повече. (Знам, че е така, защото споделяме едно и също тяло и твоите чувства ги усещам като мои). Плачеш доста заради него, ядосваш му се, молиш го, все искаш нещо от него,
а той е просто бездушен обект, сплав от мед, месинг и цинк.
Поправка, той също иска нещо от теб. Не е времето, енергията, любовта, дните или мислите ти – тях вече ги има. Иска нещо повече. А ти се разпадаш от страх, че просто го няма у теб.
И няма да си признаеш, но той също те кара да се мразиш. Повече от всички други.
×××
Веднъж беше на интервю за свирене в един клуб. Носеше записи. Никой не ги чу.
"Няма значение как свириш, защото си жена - важното е как изглеждаш и с какво си облечена. Представям си кожен клин, кроп топ и високи токове. Това продава."
Ясно и точно.
Сега нека добавим и кожените клинове към купчината с омраза.

А един друг път, беше още в училище и избираха кой ще свири на концерта, викаха имената на момчетата едно по едно, накрая професорът се обърна към теб с думите:
"Ще включим и колежката на саксофона, за да има какво да краси сцената."
Тишина.
Как да кажеш учтиво на преподавал-сексист, че не си фикус, а човек?

Те
Мама и тати. Всичко (което назоваваме като любов) е в тези две думи.
Ала е така трудно да приемеш, че всеки от тях те обича както и колкото е могъл.
Не, малкото момиченце още се бунтува и недоволства. Иска да чуе всичко онова, което те са казвали (или премълчавали), но за нея е останало неразбрано.
1. гордея се с теб
гордея се с теб
гордея с теб
като музикант, дъщеря и човек
2. ти си силна и уверена и вярвам, че можеш да се справиш с всичко
3. следвай смело своя път и спри да обръщаш внимание на другите
4. никога (без компромис) не се колебай да бъдеш себе си!
5. ти вече си всичко, което търсиш
6. ти си моят герой и вярвам повече от всичко в теб
Може да ги напишеш на хиляди листчета по стената, да ги повтаряш безброй пъти пред огледалото, но тя няма да ги чуе. Застинала е в стаята на някоя вечер, отминала преди години, свила се е на пода и плаче. И колкото и да чукаш по вратата, да я викаш по име, да ѝ се молиш да ти отвори, тя няма да те чуе.
В главата ѝ, между пристъпите плач, ще звучи само "това не е за теб"... А ако най-голямата ти страст е
мъжка професия,
неподходяща за момичета,
предназначена за хора с "по-друга" физика,
нещо, в което винаги ще си две крачки назад
нечия чужда възможност, нечия чужда мечта
Тогава какво остава за теб? 
Кое от целия скапан свят остава за теб, когато чуеш, че най-голямата ти любов е предназначена за някой друг?? 
.
.
.
Малкото момиченце отдавна е пораснало. Но с нея пораснах и аз. Затова тя днес се мрази – упражнява се пред огледалото как да звучи убедително, защото знае, че другите ще поставят позицията и под въпрос; не обича да носи рокли, за да гледат на нея сериозно; работи здраво, на моменти фанатично, за да докаже (на кого, по дяволите, трябва въобще да се доказваме), че там (където и да е това) ѝ е мястото, и когато някой колега музикант я викне да свирят заедно, а после я кани на вечеря или на по бира, които тя отказва, знае, че той повече няма да я потърси за професионални ангажименти. Егото му е наранено. Просто ей така. Не смесваме личното с професионалното, само дето го правим.
Колко по-лесно и приятно би било, само ако не беше жена.
***
Една девойка (след години баба, да, бабите също са били девойки) бива спряна от семейството си да пее. За сметка на това я женят млада и колелото се завърта по естествения си път. Цял един живот песента остава заседнала в гърлото ѝ.  
Един млад мъж, наскоро станал баща, отказва на договор с оперен театър в чужбина, защото съпругата му е с две малки деца и не иска да ги остави сами. Цял един живот това решение гризе въображението му. Какво ако...
Друго младо момиче, години по-късно, се изправя срещу мнението на най-близките си, напуска дома си и заминава в чужбина, за да учи музика.
"Това е най-моето решение" – мисли си тя, но се лъже. Това е изборът на една баба, на един баща, които носят същия плам в сърцето си, но похлупакът отгоре им е бил твърде тежък. Не ги съдим. Кръгът е прекъснат.
Всъщност колко от травмите и страховете, срещу които се изправяме, са наши и колко от тях носим от прародителите си. И пак, ако си просто продължение на нечия чужда борба с този свят, това в теб тяхната омраза ли е, или твоята?

Аз (продължение на продължението)
Понякога, само понякога, се чудя какво би било да (те) обичам и когато се разпадаш под ударите на собственото си съзнание, да бъда твоя щит.
Представям си любов на всички места, прогнили от омраза.