За деня нямаше планови операции. Доктор Тодорова прегледа отново графика, не, нямаше. Обади се и в частната клиника, в която работеше извънредно. И там не бяха предвидени. Винаги имаше вероятност да възникне нещо по спешност, но… Татяна Тодорова се чувстваше уморена. Позвъни на завеждащия с молбата да ползва деня, а ако възникне спешна да повикат колегата и – Петров. Знаеше, че екипа го недолюбва, но… и тя имаше нужда от почивка. Напоследък и се беше събрала твърде много работа, твърде много лични проблеми, за които покрай ангажиментите си все не и оставаше време да помисли. Нищо, днес щеше да посвети деня изцяло на себе си, да направи всички онези неща, които обичаше да прави някога, а все не и оставаше време, да се поразходи сама, или да пазарува, или просто да остане някъде насаме… с мислите си… Качи се в малкото рено, което караше от години и потегли. Болницата, в която Татяна работеше като анестезиолог, бе на края на града. Излизайки на улицата, за миг се замисли – дали да поеме веднага към града. Решението се появи в главата и за секунди – зави в обратната посока, щеше да покара, ей-така безцелно, да спре някъде сред природата, да остане насаме… Не и се влизаше в претъпкания трафик в града – беше понеделник и като всяко начало на седмицата, сякаш всички бяха полудели. Татяна често се изнервяше, за Бога, ето така стават катастрофите – всеки бърза за някъде, всеки е изнервен. Сега повече от всичко мечтаеше за миг самота, миг спокойствие… сякаш този миг щеше да помогне да подреди в главата си всички онези объркани мисли, които я тормозеха от месеци… За част от секундата се замисли за децата си… имаше време – трябваше да прибере близнаците чак следобед от училище, а малката и дъщеричка се чувстваше чудесно в детската градина, винаги когато отидеше да я вземе първа, малката се сърдеше – искаше и се да остане последна, за да си играе максимално дълго с останалите деца. Сянка от усмивка премина по лицето на Татяна, мислейки за дъщеричката си. Господ я беше възнаградил с това дете - така буйно и лъчезарно, само тя приличаше на нея, само в нея успяваше да усети онази жизненост, която тя самата притежаваше преди толкова години… А сега… имаше чувството, че животътъ е прекрасен, но някъде там, извън нейното житие, имаше чувството, че всичко около нея ври и кипи, само нея някак си… я заобикаля. Писваше и понякога от спокойствието в дома и, от подредеността, от изрядния ред, който цареше, от организацията и предварителния план за всяко едно нещо… Че има ли по-хубави изживявания от спонтанните? Има ли по-голяма радост от неочакваната… Нима това беше животът – да бъде всяка секунда, всяка стъпка организирана, планувана, обмислена… За съжаление близнаците приличаха изцяло на баща си. На Татяна и се искаше понякога да бъдат буйни, да се сбият, да са немарливи към уроците си поне веднъж, като всяко друго момче на тяхната възраст, да ги накаже поне веднъж за нещо… Не, те бяха наследили изцяло характера на баща си – и двамата замислени, задълбочени, изрядни във всяко едно отношение. Мислите и се прехвърлиха на него – доцент Тодоров, както го наричаха всички и както и тя самата понякога се опитваше да го иронизира насаме в къщи. Твърде сериозен, прекалено отговорен, вечно задълбочен в изучаването на някакъв “световен“ проблем, винаги замислен… Винаги, когато и се искаше да се повеселят някъде, или просто да излязат на разходка сред природата, той вечно проваляше всякаква инициатива с вечните си напомняния за опасностите, които ги дебнат едва ли не зад всеки ъгъл, с плановете си – да разграфи едва ли не всяка минута, която трябваше да прекарат точно по определения от него начин… В крайна сметка убиваше желанието и радостта на Татяна и единствените, които прекарваха сравнително добре, бяха той и близнаците. А тя и малката скучаеха, чувстваха се някак изолирани и… постепенно Татяна започна да излиза само с нея – знаеше, че когато са само двете, ще изживеят всичко по-истински, с цялото удоволствие и радост. Вярно, когато младата студентка по медицина се запозна с тогава младия асистент Тодоров, нещата стояха съвсем различно… Беше мил, нежен, грижлив… романтичен. На всяка тяхна среща той не пропускаше да и подари цветя, да и рецитира стих… Господи, колко романтичен беше… Тя може би и затова се увлече по 15 години по-възрастния от нея мъж – харесваше и неговата сигурност, неговите стабилни разбирания за живота, чувстваше се защитена и сигурна с него. Харесваше и онази негова задълбоченост, онази вглъбеност в науката, която я караше освен обич, в сърцето си да чувства и огромно уважение. За него тя беше нежно русо момиче, което той с трепет наричаше свое цвете. Когато и предложи брак, тя беше поласкана… Самата тя – израснала в обикновено, работническо семейство, щеше да навлезе в семейството на потомствени интелектуалци. Разбира се, в началото не всичко тръгна гладко… Заживяха в огромния им, старинен апартамент, в стара кооперация, в центъра на града, заедно с родителите му. Свекър си – възрастен човек, професор, виждаше рядко. Вглъбен в работата и науката, той рядко излизаше от кабинета, който за него беше светилище. Никой, дори и собствената му съпруга, не бе допускана там. Виждаха се по време на обяд или вечеря, говореше малко, сякаш не забелязваше нищо около себе си. За него тя бе нов член на семейството и толкова. По друг начин стоеше въпроса със свекърва и. Вечно недоволна от избора на сина си, тя използваше всеки повод да намекне на Татяна, че не е част от тяхното общество. За нея мястото на една жена беше вкъщи, а основната и цел – да се грижи за домакинството, за спокойствието и уюта на мъжа си, и за възпитанието на децата. Татяна се чувстваше нещастна поради обикновения си произход, поради целите, които си е поставила, а непрекъснатото недоволство от страна на свекърва и, я караха да бъде още по-подтисната и някак непълноценна. Стараеше се, но… никога не можеше да задоволи непрестанните претенции на старата домакиня. Нещата малко се подобриха покрай раждането на близнаците, но… винаги си остана онова усещане за стаено превъзходство, онова нежелание, дори отказ да я приеме като равноправен и равнопоставен член на семейството. След раждането на близнаците тя и мъжа и успяха да закупят отделен апартамент, в същата кооперация, по негово желание и настояване. Татяна беше постигнала частична независимост, вече сама беше господарка в своя дом, но непрекъснатото вмешателство на свекърва и в делата им продължаваше да я дразни. След смъртта на професора малко се разнежи – останала сама, често взимаше близнаците и помагаше на Татяна във възпитанието им. Помагаше и повече, освен когато с приятелките си, от старата генерация, не предпочетеше да излиза или просто да пият кафе, обсъждайки поредния сапунен сериал. Може би и поради нейното вмешателство във възпитанието им, те се бяха превърнали в онези затворени и замислени същества, като баща си, каквито бяха сега. Тодоров вървеше изцяло по стъпките на стария професор. Дни и нощи не излизаше от кабинета си, понякога дори не излизаше за вечеря. За сексуален живот и дума не можеше да става – сещаше се все по-рядко, а Татяна все още беше млада… Понякога в дългите самотни нощи, когато и се искаше да има някой до нея, да задоволи нуждата и от топлина, от страст във все още младото и тяло, тя плачеше… Вслушваше се в разговорите на колежките си, в тяхното весело бръщолевене, в историйките им… в разказите за разюзданите им вечери, за това какви контрацептиви вземат… Чувстваше се толкова изоставена, толкова сама, толкова изостанала… сякаш живееше в друг свят, сякаш онова, за което говореха те, бе част от някакъв непознат за нея живот… Няколко години след раждането на близнаците мъжът и бе почти престанал да й обръща внимание като жена. Не се интересуваше от възпитанието им, от нуждите им, просто важното за него беше нещата да вървят гладко и спокойно, без сътресения, без изненади и проблеми. Може би и затова Татяна не вземаше никакви контрацептиви. Беше безсмислено – при редките им контакти. Когато разбра, че отново е бременна, я обзе радост. Сякаш отново беше жива, сякаш в нея се породи нова надежда, че новия живот ще и донесе нова радост и смисъл в добре подредения, но скучен живот… Така и стана. Малкото момиченце беше всичко за майка си. А бащата… се вглъби още повече в работата си. Прие всичко с някакво безразличие… сякаш всичко това беше в реда на нещата, сякаш живееше на самотния си научен остров и Татяна беше длъжна да се справя с всичко останало, за да могат нещата да вървят в познатото му русло.

Животът и беше напрегнат. Определено. С годините се приучи да не очаква особена помощ от съпруга си. Нека да работи. Да размишлява над така важните за него проблеми. Тя ставаше сутрин, приготвяше тоалета си. Все още беше млада, все още красива жена. Русото невинно момиче си бе отишло отдавна. Сега тя виждаше в огледалото уверена, зряла жена. Ражданията не бяха оказали особено влияние на фигурата и. Беше стройна, с фини черти, а осанката, която беше придобила с годините живот в аристократичното семейство, караше хората да се обръщат след нея, когато вървеше по улиците. Мъжът и, поради страх от катастрофа, или поради вечната си замисленост, отказваше да шофира. Затова тя пое грижата сутрин да кара децата – до училището им и детската градина. После отиваше на работа. Беше доказан професионалист. Не си позволяваше да допуска грешки. Не и с живота и съдбата на хората. Поради това беше един от най-търсените анестезиолози в града. Рядко оставаше свободна като днес. Обикновено беше ангажирана и в държавната, и в частната клиника. Викаха я много често и извънредно. Ето, затова тя беше и някак благодарна на достолепната си свекърва – че беше винаги на разположение и винаги при необходимост поемаше грижата над внуците си. Беше спокойна, когато тя ги поемеше. Защото въпреки вечното си недоволство, въпреки непрекъснатото вмешателство в живота им, тя беше силна жена, като Татяна, и на нея можеше да се разчита изцяло.

Татяна караше автомобила си, унесена в мислите. Изведнъж се осъзна, че наближава курортното селище – беше се отдалечила доста от града. Мина покрай табела – “ Спа-хотел Белвю “. За миг си представи тиха хотелска стая, полумрачна от спуснатите наполовина щори, тиха, отпускаща музика, лек релаксиращ масаж… Спря колата и с бърза маневра се върна и зави в посочената отбивка. Да, това щеше да е нейното преживявание. Ден, само за нея. Нейната така жадувана и спонтанна почивка – от всичко и от всички. И идведнъж… в главата и се промъкна мисълта за него. Мъжът, който така неочаквано се беше вмъкнал в мислите й, в живота й… Спря. Намери в чантата си малката визитна картичка. Набра номера, шофирайки към хотела. Когато чу сигнала, сърцето и заби лудо, ръцете и затрепериха. Тъкмо реши да затвори телефона, когато чу басовия му, но нежен мъжки глас… Нещо в гласа и трепна…

- Ало, Николай Николов ?

- Да, кажете…

- Извинявам се за безпокойството… Татяна Тодорова се обажда…

- Татяна… Мила! Толкова се надявах да се обадиш… толкова чаках…

За миг притеснението на Татяна изчезна, срамуваше се от това, което ще му предложи, но… всъщност нямаше нищо за губене…

- Ники… няма да повярваш, но… знаеш ли хотел Белвю… до курорта… В момента съм там, би ли могъл да дойдеш ? Ако си зает – няма проблем…

- До един час съм при теб, мила… толкова те чаках… радвам се, че се реши да ми се обадиш…

Татяна паркира пред луксозния хотел. Разполагаше с един час преди той да дойде…