(Пътуването)

е скучно и продължително. Навън вали. Проливен дъжд! Доскоро бях под него, но едва сега, когато съм на сухо в трамвая, усещам колко съм мокър. Свалям качулката си, от която капе вода. Вода капе и от ръкавите и крачолите ми, а маратонките са толкова влажни, че изглеждат с една идея по-тъмни.

Обичам дъжда, но не понасям да съм мокър.

(Жената,)

на средна възраст, може би в края на 40-те, говори по телефона. Наоколо има много други хора, но всички са се умълчали. Слушат. Нея?

- ... и той ме блъсна в стената. Да! Да! Не! Счупена китка. Разбираш ли какво ти казвам? Гипсираха ме вече. Не, бе човек. Дори връзките на обувките си няма да мога да завържа в следващия един месец...

Трамваят спира и вратите се отварят с трясък. Влиза шумна компания футболни фенове, които обсъждат поредния неуспех на любимия си отбор. Мястото не им харесва - тук има прекалено много хора - и те тръгват напред. Там изглежда е по-празно. А жената продължава да говори, надвиквайки глъчката:

- ... какво мога да направя? Разбира се, че подадох оплакване, но ти знаеш как е в България. Никой не ти обръща внимание... Какво? Казах му, че ако го направи повторно, го чака развод. Ами да! Нямам пари да заведа дело... Нищо не мога да направя. Ще отида за няколко дни при майка ми...

Жената избухва в плач. Това е удобен повод за онези, които до сега са я слушали с интерес, да си намерят друго занимание. Десетина погледа се отправят едновременно навън, към дъжда.

(Съзнанието)

ми прониква в нейното с лекота. На теория нито едно подобно нахлуване не може да остане незабелязано. На практика, обаче, жената е толкова разстроена, че не обръща внимание на чуждия ум, внимателно ровичкащ в спомените й.

Той се казва Иван и е машинен инженер. Интелигентен. Чаровен. Зъл. Живеят заедно от пет години, втори брак и за двамата. Първата съпруга на Иван е била пребита до смърт при предполагаем обир. Извършителите така и не са открити. Тя знае, че никога няма да ги намерят - разбрала го е съвсем малко след началото на брака...

... когато раят се превърнал в Ад.

(Вратите)

се отварят и аз слизам. Две спирки преди моята собствена. Качулката отново е на главата ми, но това не може да спре дъжда. Не му обръщам внимание. Умът ми свободно се носи в пространството наоколо. Опипва. Търси.

Намира.

- Какво става, копеле? - казва появилият се сякаш от нищото Дем.

Трябва ми известно време да се върна към реалността.

- Пак си излязъл в пространството, нали? Недей да правиш така... - ръката на Дем ме сграбчва за лакътя.

Всичко е въпрос на секунди. Свободната ми ръка се стрелва към лицето му. Преди да успее да направи каквото и да било той е на земята, а коляното ми го притиска в корема. Сблъсъкът на съзнания е дори още по-кратък. Болка. Хаос. Ярки цветове пулсиращи в убийствено кресчендо.

- Какво искаш от мен? - питам задъхан.

- Трябва да те върна обратно - отговаря той. Водни пръски се стичат по цялото му тяло.

- Не, още не!

Когато се изправям, той е дълбоко заспал. Няколко чифта очи ме гледат учудено от спирката.

- Епилептичен пристъп или нещо такова - казвам бързо. Старая се да изглеждам развълнуван. Опитвам да бъда изненадан. Успявам да съм естествен. - Какво чакате, никой ли няма да се обади на Бърза помощ?

(Офисът)

е разположен високо горе, на 16-тият етаж на модерна сграда, очевиден продукт на строителния бум от предишното десетилетие. Охраната на входа е стриктна, но неподготвена за човек като мен.

Не ми харесва изкачването с асансьор. Стълбите са много и това е добре дошло, защото ми дава време да изсъхна.

Секретарката се усмихва любезно. С нищо не подсказва, че е смутена от външния ми вид. Чаровна е, на възраст е колкото мен, очите й са сини, а съзнанието й - бурно и развълнувано.

- Кого търсите? - повтаря тя, докато опипва с ръка слепоочието си.

- Казва се Иван Петров и е инженер във вашата компания - отвръщам аз. - Добре ли сте?

- За кого да предам?

Успявам. За един много кратък миг умът ми нахлува в центровете на умората.

- Сам ще го намеря. Защо не ми кажете къде е, а след това не си починете! Струвате ми се малко бледа.

(Мъжът,)

висок и властен, изглежда точно, както си го представих. Учуден е от нахлуването ми, но с нищо не го показва.

- Кой сте вие?

Никога не съм знаел какво да кажа в подобна ситуация. Приближавам към бюрото му, заобикалям го отляво и се заставам пред него. Той се е изправил рязко и стърчи с една глава над мен.

- Ще си тръгнете доброволно или трябва да повикам охраната?

Юмрукът ми се забива в корема му. Иван Петров се присвива, а аз го хващам за врата и го блъскам в бюрото.

- Дошъл съм за вас, господин Петров. Нося поздрави от жена ви.

Сетне съзнанието ми се изстрелва и цветовете заливат всичко. Шум. Болка. Шум. А след това тишина.

Още преди да съм затворил вратата, безжизненото тяло на бившия инженер се свлича на пода.

(Навън)

вече е студено и тъмно. Слагам качулката си и търся Дем. Окръжна? Не. Пирогов? По всичко изглежда, че са го откарали именно там. Тръгвам.

А дъждът вали.

Вали.

Вали.