Седем за една

   Наметнах якето от закачалката. Днес не искам шапка. Да тръгваме. Както винаги, малко след новините. Без повод, нали? Аз съм до теб. Поглед. Добре де, взимам го ей така. Вярно превиване на врат. Вратата се отвори, леко потупване по крака. По обичайния маршрут. Пресичаме шосето, минаваме покрай гробищата и после покрай дерето, докато стигнем Кривата липа. Нали? Тихо е. Обичам есента.  Малко е сива. Има нещо красиво в тази бавна смърт. Вървим. От ноздрите излиза пара. Спирам. Обръщам се назад и изчаквам. Рокада с царица. Шута съм аз. Поглед. Спокойно, тук съм. Настига ме с мокрия си нос. Винаги мила. Потупване по гърба. Хайде отново редом. Продължаваме покрай дерето. Следва моите дири. Влагата е навсякъде. Пурпурните листа са капки кръв. Жълтите - самота. Другото е кафяво. Кафявото е начало. От него започва живота. От кафявото заизлиза пара. Повдигна опашка и го подуши за кратко. Не ме е гнус. Само от хората. Само на нас са ни сладки. Отново поглед и усмивка. Погалване. Кой кого? Да вървим, нали е разходка. Вече сме до трансформатора. Жиците режат небето. Толкова е голямо. Локва. Отново подушване. Отражение. Красива си царице, най-красива на света. Хайде, продължаваме. Води ме, ти имаш инстинкт. Намери ми следа. По склона засилване и подсвирване. Стъпките се забързват. Езика е пак навън. Гората се тресе от нечуван смях. Ехото го разнася на висок език. Боже, колко е хубаво. Догонва ме. Всеки път ме догонва. Всеки път по-бавно. Все тука. Все на това място се гоним. Как минава времето само! Толкова години. Нито една обида. Само приятелска целувка. Как се каляхме само, а? До ушите. Тука някога е текла река. Голяма река ще е била. Сега е само дере. Голямо дере. Напролет по страните му ще се родят най-големите кокичета. Скрити под големия сняг. После минзухари, после кукуряк. Как ги търсихме под бялото. Хапеше снега. И аз го хапех. И се търкаляхме. Винаги. После правихме малки букетчета с мартеници. И на тебе ти връзвахме мартеница. Тази година една ще остане. Майка я правеше от вълнена прежда. Гердан.

   Е, стигнахме. Кривата липа. Спирка. Завъртам поглед в сивото. Много е красиво. Най го обичам сега. Среброто си ляга зад хълма. Последни писъци светлина. Сестра му ги чу. Поемам дъх, колкото мога. Хладното ме изпълва. Изпускам топлото бавно. Да потърсим пръчка. Тази е добра, нали? Хвърлям я. Недалеч. Изчаквам. Носи я. Всеки път я носи. Защо? За да ни радват, е за това. Сигурен съм, че е усмивка. Потупване от опашка. Благодаря и за захарчето мила. Вземам оглигавената играчка и я хвърлям пак. Малко по-близко. Клатушка се, но се усмихва. Стига вече, уморих се да си играем. Почивка. Да поседим. Заедно. Както винаги. Да си се радваме. Този път аз при теб. Не ми е студено в калта. Вие нямате дрехи като нас. Само ни сме се изхитрили. Сега сме равни. Обичам те. Хайде, гушни ме. Ама първо цунка по муцунка. Пак. По носа. Удобно ли ти е така? Намести си главата в скута. Колко ти е топло тумбачето. Също като пале, като те донесоха. Като хапнеше и се надуваше като плондер с малките ти цицки. Сега са малко увиснали като моите. Нали от тях сукаха Елза, Хектор и Виктор. Те са много щастливи там, където живеят. Имаш и внуци. Големи сладури. Сигурен съм. Всичките един ден ще те надушат и близнат за награда. Както ти мен всеки ден. Даже си по-хубава сега. Тази муцунка сребриста. Дай да я помилвам. Белите ти вежди. Ама погледа същ. Е, малко по-уморен. Боже колко си умна. И как е възможно това? Стига я клати тази опашка де, не ти ли омръзна? Остави я малко на мира. Уморен съм. Казах ти вече. Ти не си ли? Я си почини малко. Аз ще те топля. После ще се приберем в къщи. Не се тревожи. Спи, спи. Аз ще те топля. Не ми е студено, казах ти. Казват, че са седем години за една. Не точно, ама там някъде. Седем наши щастливи за една ваша служебна. Как един път не ме намрази? Нито един път. Само ти. Толкова време. И всеки миг беше до мен. Какво стана? От това ли се умори? Да ме обичаш? Прощавай!   Заслужаваше си, вярвай ми. Дай да те помилвам завинаги. Колко обичам тези косми. Аз съм най-щастливият стопанин. И още седем пъти по толкова ще бъда. Благодаря ти! А сега заслужено си поспи. Боли ли те? И мен. Спокойно. Не, няма да сънуваш онези игли. Никога повече, няма да ги сънуваш. Аз съм до теб. Не говори, мила! Спи, спи аз ще те топля до сутринта. Няма да мръдна от тук. Обещавам! Честна кучешка! После ще дочакаме пролетта. Ще си наберем кокичета и ще се приберем в къщи. Обичам те! Другият път ще си взема котка, тя поне има девет живота и те дарява поне с един лош спомен. Издишах топлото бавно.

************************************************************

  Кучето е единственото създание, напуснало собствената си придода, за да ни приюти в предаността си.